Дан Симънс
Лешояди (29)

27
Джърмънтаун,
неделя, 28-и декември 1980

Тона Харъд едва осъзнаваше, че Колбън и Кеплър разговарят, докато го караха обратно към „Честнът Хил Ин“ в неделя вечерта. Той се бе изтегнал на задната седалка на колата и придържаше на място торбичката си с лед. Вниманието му като че ли се приплъзваше от и на фокус заедно с вълните болка, които бликаха и преминаваха през главата и врата му. Не беше сигурен защо Джоузеф Кеплър е тук и откъде е дошъл.

— Доста тромавко, мен ако питаш — каза Кеплър.

— Аха — отвърна Колбън, — но пък кажи ми, че не ти хареса. Видя ли как гледаха пътниците, когато шофьорът на рейса натисна газта? — той се разсмя по детински пискливо.

— Да, и сега имаш трима убити цивилни, петима ранени и един счупен автобус, с които да се оправяме!

— Хейнс да се оправя — безгрижно отвърна Колбън. — Не се напъвай! В случая сме се застраховали от началото и до края, не забравяй!

— Не ми се струва, че Барент ще уме от радост, като чуе за това.

— Барент да ходи да се шиба.

Харъд простена и отвори очи. Бе тъмно, а улиците бяха опустели. Всяко подрусване по паветата или в релсите пращаше болезнени спазми в основата на главата му. Накани се да заговори, но откри, че езикът му сякаш е прекалено дебел и твърде тромав, за да действа. Реши пак да затвори очи.

— …важната част е да ги държим в обкръжения район — додаде Колбън.

— Какво ли щеше да стане, ако не бяхме там за подкрепление?

— Б, бяхме. Мислиш ли, че ще оставя нещо толкова важно на такъв боклук като тоя на задната седалка?

Харъд продължаваше да си държи очите затворени и се позачуди за кого ли говорят.

Отново се разнесе гласът на Кеплър:

— Сигурен ли си, че ония двамата са Използвани от дъртака?

— От Уили Бордън ли? — отвърна Колбън. — Не, но сме сигурни за евреина. И сме убедени, че тези двамата действат заедно с евреина. Барент мисли, че швабата планира нещо по-сериозно от уреждането на сметките си с Траск.

— Защо Бордън въобще ще тръгне по петите на Траск?

Колбън отново се изсмя лаещо.

— Старият Нийман беше пратил някои от момчетата си до Германия да терминират Бордън. Върнаха ги в найлонови чували и виж сега какво стана с Траск.

— А Бордън защо е тук? Заради старицата ли?

— Че откъде да знам? Всичките тия дърти пръдльовци са луди като хлебарки.

— Знаеш ли къде е Бордън?

— Да не мислиш, че щях да се размотавам наоколо, ако имах представа? Барент твърди, че кучката Фулър е най-добрата възможна примамка, но започва адски да ми писва да чакам! Страхотни усилия трябват, за да държим местните ченгета и градските власти настрана от бъркотията.

— Особено ако им използваш автобусите, а ти точно това правиш! — отбеляза Кеплър.

— Ние така правим — подчерта Колбън и двамата се разсмяха.

 

Мария Чен изненадано ги погледна, когато Колбън и другият — не го познаваше — внесоха Тони Харъд в дневната на апартамента в мотела.

— Шефът ти отнесе малко по-голям залък, отколкото му се полага — обясни Колбън, като пусна ръката на Харъд и го остави да се свлече на дивана.

— Какво стана? — попита Мария Чен.

— Ревниво приятелче спипа скъпия ни Тони в стаята на приятелката си — разсмя се директорът на ЦРУ.

— Накарахме лекаря в щабквартирата да го прегледа — допълни другият, който приличаше на кръстоска между Кристофър Лий и Майкъл Рени. — Смята, че може и да има леко сътресение, но ще се оправи.

— Трябва да се връщаме! — додаде Колбън. — Сега, когато твоят скъп Харъд прецака тая част от операцията, целият ад е готов да се стовари върху тоя шибан град — той посочи Мария Чен. — Погрижи се утре заран в десет да е в командния център, ясно?

Тя не му отговори и на лицето и не се изписа нищо. Колбън изсумтя, все едно бе доволен, и двамата си тръгнаха.

 

Тази вечер Харъд идваше в съзнание само в отделни моменти; смътно си спомняше, че е повръщал многократно в малката баня с теракотени плочки, спомняше си как Мария Чен нежно го съблича и си спомни хладния допир на чаршафите до кожата си. Някой му слагаше мокра кърпа на челото през нощта. Събуди се веднъж и видя асистентката си в леглото до него, кожата и беше матова, сутиенът — бял, носеше гащички. Той посегна към нея, усети, че му се гади и затвори очи за още известно време.

 

Харъд се събуди в седем с най-ужасния махмурлук в живота си. Потърси опипом Мария Чен, не намери никого до себе си и седна със стенание. Седеше си на ръба на леглото и се чудеше в що за „Сънсет Стрил“ мотел се намира, когато си спомни какво беше станало.

— О, Христе! — промърмори.

Отне му четирийсет и пет минути да се изкъпе и да се обръсне. Беше сравнително сигурен, че всяко по-рязко движение ще търкулне бедната му глава на пода, а не умираше от желание да пълзи на четири крака наоколо и да си я търси в безглавия мрак.

Мария Чен влезе шумно, точно когато Харъд се изнизваше към дневната по оранжевия си халат.

— Добро утро — рече тя.

— Майната ти.

— Прекрасна утрин е!

— Да се шиба!

— Донесох ти закуска от кафетерията. Защо не хапнеш малко?

— Защо не си затвориш шибания плювалник?

Мария Чен се усмихна, докато поставяше белите хартиени пликове на плота в другия край на стаята. Бръкна в чантата си и извади браунинга.

— Тони, чуй ме! Смятам отново да ти предложа да закусим заедно. Ако ме обидиш още веднъж… ако даже пробваш да се нацупиш… ще изстрелям всичките патрони от пълнителя на това чудо в ей онзи хладилник. Смятам, че шумът, който ще се вдигне, няма да е полезен за разклатеното ти здравословно състояние в момента!

Харъд я зяпна.

— Няма да посмееш!

Мария Чен дръпна предпазителя, насочи готовото за стрелба оръжие към хладилника и го погледна с полупритворени очи.

— Чакай! — отстъпи Тони.

— Ще бъдеш ли така любезен да закусим заедно? Той вдигна ръце и разтри слепоочията си.

— За мен ще бъде удоволствие — каза накрая.

 

Мария беше донесла четири затворени стириопорени чаши и след като приключиха с яйцата, бекона и студените препечени филийки, пиха по още една чаша кафе.

— Давам десет бона да науча кой ме удари — каза Харъд.

Мария Чен извади чековата му книжка и писалката, която той използваше за подписване на договори.

— Казва се шериф Боби Джо Джентри. Идва от Чарлстън. Барент мисли, че той преследва момичето, което е по следите на Мелани Фулър, а те всички пък имат нещо общо с Уили.

Тони остави чашата и попи разляното кафе с полите на халата си.

— Откъде, по дяволите, си научила всичко това?

— Джоузеф ми каза.

— А кой, на майната си, е Джоузеф?

— А-а! — Мария Чен насочи пръст към хладилника.

— Та кой е Джоузеф?

— Джоузеф Кеплър.

— Кеплър. Да, стори ми се, че сънувам, че е някъде тука… Какво, на майната си, прави пък той тука?

— Господин Барент го изпратил вчера — обясни Мария Чен. — Той и господин Колбън бяха пред хотела, когато хората на Хейнс се обадиха, че шерифът и момичето се изнизват. Господин Барент не искаше двамата да си тръгнат. Именно Колбън пръв Използва рейса.

— Какво е?…

Мария Чен му разказа.

— Шибанистично! — възкликна Харъд. Затвори очи и бавно разтри тила си. — Проклетото помиярско ченге ми натресе цицина с размера на егото на Уорън Бийти! С какво шибано нещо ме е праснал?

— С юмрук.

— Няма майтап?

— Няма майтап. Харъд отвори очи.

— И всичко това си научила от безценния ни хемороид Дж. П. Кеплър. Да не си прекарала нощта с него?

— С Джоузеф излязохме да потичаме заедно тази сутрин.

— Той тук ли е отседнал?

— Стая 1010. Точно до Хейнс и господин Колбън. Тони се изправи, успя да запази равновесие и се повлече към банята.

Мария Чен се обади:

— Господин Колбън иска да си в командния център в десет нула нула!

Харъд се усмихна, върна се да вземе оръжието и каза:

— Предай му да си го завре в задника!

Започнаха да звънят в 10:13. В 10:15:30 Тони Харъд седна и посегна към телефона.

— Ъхъ?

— Харъд, довлечи си задника тука.

— Чък, ти ли си?

— Същия.

— Затаковай си го отзад, Чък!

 

Мария Чен вдигна на второто обаждане вечерта. Харъд тъкмо бе свършил да се облича и се готвеше да ходят на вечеря.

— Според мен ще искаш да говориш с него, Тони — каза тя. Харъд сграбчи телефона.

— Аха, к’во ста’а?

— Мисля, че ще е хубаво да хвърлиш едно око — уведоми го Кеплър.

— На к’во?

— Шерифът, с когото си танцувал вчера, е на открито и действа.

— Аха, къде?

— Ела в командния център и ще ти покажа.

— Мож’ ли прати проклетата кола?

— Все някой от агентите в мотела ще те докара.

— Добре — изпъшка Харъд. — Слушай, не давай на това лайно да се измъкне. Имам да си оправям сметки с него!

— Тогава най-добре се поразмърдай — ухили се Кеплър.

 

Когато Харъд влезе в контролната зала, навън се беше стъмнило и силно валеше сняг. Кеплър го погледна от мястото, където се бе облегнал на един от видеоекраните.

— Добра вечер, Тони, госпожице Чен…

— Къде, на майната си, е белият кукест боклук? — попита Харъд. Кеплър посочи към монитора, който показваше къщата на Ани Бишъп и празната улица.

— Те минаха по „Куин Лейн“, покрай Синия набюдателен пост, преди около двайсет минути.

— А сега къде е?

— Не знаем. Хората на Колбън не успяха да ги проследят.

— Не успяха да?… — изръмжа Харъд. — Иисусе Христе! Колбън сигурно има трийсет-четир’сет агенти наоколо и…

— Почти сто са — прекъсна го Кеплър. — Вашингтон прати подкрепления тази сутрин.

— И сто шибани агенти не могат да проследят един дебел бял идиот насред гето, пълно с чернилки?

Неколцина от мъжете край пултовете вдигнаха глави с неодобрение и Кеплер махна на Тони и Мария Чен да влязат в кабинета на Колбън. Когато затвори вратата, каза сурово:

— Златният екип имаше нареждане да проследи шерифа и младите чернокожи, които са с него. Но не може да изпълни заповедта, понеже превозното им средство е временно извън движение.

— Това какво, на майната си, означава?

— Някой е надупчил гумите на фалшивия камион на телефонната компания, който използват — обясни Кеплър.

Харъд се разсмя.

— Защо не са ги проследили пеша?

Кеплър седна на стола на Колбън и скръсти ръце на плоския си корем.

— Първо, защото всички на смяна в Златния екип са бели и смятат, че ще е прекалено подозрително. Второ, защото имат заповеди да не напускат камиона.

— Това пък защо?

Кеплър се усмихна съвсем леко.

— Районът не е свестен. Колбън и останалите се боят да не ги оберат. Харъд се разхили. Накрая успя да каже:

— А къде, по дяволите, е сладурът Чък?

Домакинът му кимна към радиоприемника на таблото на северната стена на кабинета. Оттам се носеха пукот и радиосмущения.

— Той е в хеликоптера си.

— Ясно — Харъд скръсти ръце и се намръщи. — Искам да видя как изглежда проклетият шериф!

Кеплър натисна копчето на интеркома и меко заговори в микрофона. Трийсет секунди по-късно видеомониторът в кабинета светна и на него пуснаха касета с преминаването на Джентри и останалите. Обективът за слабо осветление осияваще сцената с бледозелена светлина, но Харъд ясно различи едрия мъж, крачещ сред младите чернокожи. Под образа на екрана на тънка ивица течаха бледи числа, кодове и цифров маркер за времето.

— Скоро пак ще се видя с него — прошепна Тони.

— Пратихме още един екип, пеша, да ги търси — осведоми го Кеплър. — Почти сме сигурни, че групата, в пълен състав, е тръгнала да се връща към онзи обществен център, където се събира цялата банда.

Внезапно мониторът на радиовръзката започна да примигва и Кеплър го включи. Чарлз Колбън отсреща само дето не виеше от възбуда.

— Червеният водач до Замъка. Червеният водач до Замъка! Имаме пожар на улицата до КХ-1. Повтарям, имаме… не, два пожара са… на улицата до КХ-1.

— Какво е КХ-1? — попита Мария Чен.

— „Къмюнити Хаус“ — обясни Кеплър, докато превключваше каналите на станцията. — Голямата стара къща, която току-що споменах — там е щабът на бандата. Чарлз я нарича „Куун Хол“^[1]!

На монитора се показаха пламъци, гледани от разстояние половин пряка. Камерата очевидно се намираше в някаква кола, паркирана на тротоара. Оборудването за усилването на светлината превръщаше двете горящи коли в клади от светлина, които заливаха целия образ. Накрая някой смени обектива. Въпреки това имаше достатъчно светлина да се видят тъмните силуети, които наизскачаха от къщата, размахвайки оръжия. Кеплър включи и аудиото.

— …а, не, Червен водач. Тук е Зелен екип, близо до КХ-1. Няма следа от външни лица.

— Е, майка му стара — обади се Колбън, — накарайте Жълтия и Сивия да покрият района. Пурпур, вие имате ли някакво движение от север?

— Не, Червен водач.

— Замък, чувате ли ни?

— Ясно и чисто, Червен водач — разнесе се умореният глас на агента в контролната зала на караваната.

— Закарайте там оня микробус на ССЛ, който ползвахме вчера, да угаси огъня, преди целият град да е дотърчал.

— Прието, Червен водач!

— Какво е ССЛ? — обърна се Харъд към Кеплър.

— „Спешни случаи и лекари“. Колбън го докара от Ню Йорк. Още една причина тази операция да струва четирийсет хиляди дневно.

Тони поклати глава.

— Сто федерални ченгета. Хеликоптер. Линейки. За да сгащите двама старци, дето вече и зъби си нямат.

— Може и да нямат — съгласи се Кеплър, качи крака на бюрото на Колбън и се намести удобно. — Но поне единият от тях още може да хапе!

Харъд и Мария Чен обърнаха креслата си и отново се настаниха да гледат представлението.

 

Във вторник сутрин Колбън свика конференция, която трябваше да се проведе от девет сутринта на хиляда и петстотин метра височина. Харъд ясно демонстрира отвращението си при качването на хеликоптера. Кеплър и Мария Чен се усмихваха един на друг, и двамата леко зачервени от десеткилометровия си пробег около Честнът Хил. Ричард Хейнс се настани на седалката на помощник-пилота, а Неутралният пилот на Колбън остана безизразен зад авиаторските си очила. Директорът на ЦРУ завъртя седалката си и се обърна с лице към тримата на задната пейка, докато хеликоптерът се носеше по курса си на юг от реката и феърмонт Парк, на изток над магистралата и после на север и запад, отново към Джърмънтаун.

— Все още не знаем за какво беше онази малка бандитска битка снощи — обясни Колбън, — дето чернилките се гърмяха един друг. Може да е нещо, което Уили и старата чанта са спретнали. Но прогресивно растящата бройка на пострадалите сигурно е помогнала на Барент да измъти решение. Имаме зелена светлина да действаме. Операцията е в ход!

— Страхотно — промърмори Харъд, — понеже до довечера ще съм се омел на майната си оттук!

— Бъркаш нещо — отвърна Колбън. — Имаме четирийсет и осем часа да изкараме приятелчето ни Уили на чисто. После тръгваме след кучката Фулър!

— Дори не знаете къде е Уили — отбеляза Тони. — Аз лично още мисля, че е мъртъв.

Събеседникът му поклати глава и го посочи с пръст.

— Не, не го мислиш! Знаеш не по-зле от нас, че старият кучи син е някъде тук и е затънал до ушите в лайна. Не ни е известно дали онази Фулър работи заедно с него или не, но в четвъртък сутрин вече няма да има значение.

— Защо да чакаме дотогава? — попита Кеплър. — Харъд е тук. Хората ти са заели позиции.

Колбън сви рамене.

— Барент иска да използваме еврейчето. Ако Уили захапе примамката, ще действаме незабавно. Ако пък не, ще терминираме евреина, ще довършим дъртачката и ще видим какво ще стане.

— Кой евреин? — полюбопитства Тони Харъд.

— Една от старите дружки на приятелчето ти Уили — обясни директорът. — Барент му е пляснал от бързите си евтини дресировки и иска да го насъска по стария шваба.

— Стига си го наричал мое приятелче — изръмжа Харъд.

— ’Ми добре — съгласи се Колбън. — „Шефът ти“ по-добре ли звучи?

— Я стига вие двамата — намеси се Кеплър безизразно. — Кажи на Харъд какъв е планът.

Човекът от ЦРУ се наведе напред и нареди нещо на пилота. Увиснаха неподвижно на хиляда и петстотин метра над зеленикаво-кафявите квадрати на Джърмънтаун.

— В четвъртък сутрин ще запечатаме целия район — заяви Колбън. — Няма влизащи, няма излизащи. Ще сме притиснали онази Фулър до стената. Повечето пъти тя нощува в оная съборетина Грумбълторп, на Джърмънтаун Авеню. Хейнс ще води тактическия отряд при… насилственото проникване. Агентите ще се погрижат за Бишъп и хлапето, което тя използва. Така остава само Мелани Фулър. Тя е изцяло твоя, Тони!

Харъд скръсти ръце и се загледа надолу към празните улици.

— После какво?

— После я терминираш.

— Просто ей тъй?

— Просто ей тъй, Харъд. Барент казва, че можеш да Използваш когото си искаш. Но трябва да си човекът, който стои отзад.

— Защо точно аз?

— Дългове, Харъд. Дългове. Кеплър се обади.

— Обсъдихме го, но господин Барент реши, че било по-важно да я неутрализираме. Истинската ни цел е да изведем на чисто стареца.

Харъд подъвка палеца си и погледна надолу към покривите.

— И какво, ако не успея да… я терминирам? Колбън се усмихна.

— Тогава ние я поемаме и в Клуба все тъй ще има едно свободно място. Това няма да ни разбие сърцата, Харъд!

— Но все още разполагаме с еврейчето за опит — каза Кеплър. — Не знаем какви ще са резултатите от неговата намеса.

— И кога започва всичко това? — поинтересува се Тони. Колбън погледна часовника си.

— Вече е започнало — отговори. Махна на пилота да се снижи. — Искаш ли да видиш какво става?