Дан Симънс
Лешояди (22)

20
Ню Йорк,
петък, 26-и декември 1980

Шериф Джентри се наслаждаваше на полетите със самолет, но изобщо не се интерисуваше от за крайната точка на полета. Харесваше му да лети, понеже смяташе за много сходно с медитацията усещането че е вързан за мека седалка в цилиндър под налягане, носещ се на хиляди метри над облаците. Крайната му цел — Ню Йорк — винаги го бе поразявала като съблазън към други видове безумие: мравуняк, улично насилие, параноя, информационно претоварване или шумна лудост. Джентри още много отдавна бе решил, че не става за момче от големия град.

Той умееше да се оправя в Манхатън. Когато бе посещавал колеж преди десетина години, по време на пика с виетнамските изпълнения, с приятелите си бе прекарал доста повече от „няколко дни“ в града — веднъж наеха кола в Чикаго, където приятелката му работеше във филиала на „Херц“ близо до университета, върнаха километража с 4000 километра и яко покараха. След четири безсънни дни шестимата се озоваха на волана някъде из чикагските предградия и похабиха още два часа рано призори, за да върнат километража до цифрата малко над тази, която бе записана в бланката като начална за наемния период.

Джентри се качи на автобусчето в Порт Ауторити. Там взе такси дo хотел „Адисън“ на Таймс Скуеър. Хотелът бе стар и полека западаше, клиенти му бяха главно проститутки и туристи от затънтената провинция, но все още бе запазил мъничка искрица от гордия си някогашен дух. Пуерториканският готвач в кафетерията беше шумен, глупав и умел в занаята си и стаите струваха една трета от сумата, която биха поискали другите манхатънски хотели. Последния път, когато бе идвал в Ню Йорк, за да съпроводи осемнайсетгодишен, убил четирима продавачи в магазин в Чарлстън, правителството бе избрало билета на Джентри и му бе платило стаята.

Той изхвърли под душа част от умората от пътя и се преоблече в удобни сини рипсени панталони, стар пуловер, кафявото си рипсено спортно сако, мека шапка и палто, което му служеше добре в Чарлстън, но надали щеше да понамали острите зъби на нюйоркския зимен вятър. Поколеба се, после извади своя рюгер от куфара и го пъхна в джоба на палтото. Не, издутината бе твърде голяма и очебийна. Затъкна го в колана на панталона. Определено не. Нямаше нараменен кобур за рюгера; винаги носеше колана и кобура заедно с униформата си, а когато не бе дежурен, взимаше служебния си „Пълис Спешъл“ трийсет и осми калибър. За какъв дявол бе помъкнал рюгера вместо по-малкия пистолет? Накрая направи компромис, като го пъхна в ластика на гащите си. Щеше да му се наложи да остави палтото разкопчано на ветреца навън и да не го сваля на закрито, за да скрие буцата на оръжието. „Е, и какво, по дяволите? — помисли си Джентри. — Не може всички да сме Стив МакКуиновци, я!“

Преди да напусне хотела, той се обади в дома си в Чарлстън и задейства телефонния си секретар. Не очакваше да има съобщение от Натали, но си мислеше за нея по време на целия полет и очакваше с нетърпение шанса да чуе гласа и. Нейно беше още първото съобщение.

— Роб, Натали е. Около два следобед в Сейнт Луис. Тъкмо кацнах, но заминавам със следващия полет за Филаделфия. Мисля, че попаднах на следа от Мелани Фулър. Провери страница трета на днешния чарлстънски вестник… може да го има и в някое от нюйоркските издания. Бандитско клане в Джърмънтаун. Аха, не знам защо една старица може да се забърка с улична банда, но това е Джърмънтаун. Саул твърди, че един от най-добрите начини да намерим тези хора е да последваме безсмисленото насилие като това. Обещавам да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата… просто ще огледам и ще проверя дали има нещо обещаващо, по което да тръгнем по-късно. Ще ти оставя съобщение довечера, когато реша къде да отседна. Трябва да бягам. Пази се, Роб!

— Дяволите го взели! — каза меко Джентри и затвори телефона. Отново набра номера си, издиша, когато собственият му глас му каза да остави съобщение, и след сигнала продиктува:

— Натали, мътните го взели, не отсядай във Филаделфия, в Джърмънтаун или където ще да си. Някой те е видял на Коледа. Богове, ако не смяташ да кротуваш в Сейнт Луис, ела при мен тук в Ню Йорк! Глупаво е да търчим наоколо и да си играем на Джо Харди и Нанси Дрю. Обади ми се тук веднага след като получиш това съобщение — и продикува номера на телефона в хотела и номера на стаята, поколеба се и затвори. — Проклятие… — рече. Стовари юмрука си на плота достатъчно, силно, за да накара евтиното талашитено бюро да изпука.

 

Джентри взе метрото до Вилидж и слезе близо до Сейнт Винсент. По време на пътуването прерови малкото си тефтерче, като прегледа бележките си: адресът на Саул, забележката на Натали, че икономката на психиатъра се нарича Тема, номерът му в Кълъмбия, номерът на декана, на когото бе звънял преди две седмици, номерът на блаженопочившата Нина Драйтън. „Не е много!“ — помисли си. Обади се в Кълъмбия да се увери, че в кабинета на катедрата по психология до следващия понеделник няма да има никой.

Кварталът на Саул не съвпадаше с представите на Джентри за начина на живот на нюйоркските психиатри. Шерифът си напомни, че Саул е по-скоро професор, а не психиатър и че в такъв случай кварталът си е съвсем приемлив. Сградите бяха най-вече три-четириетажни блокчета, на повечето ъгли имаше ресторантчета и магазинчета за деликатеси, и този компактен квартал вдъхваше усещане за малък град. Няколко двойки преминаха забързано — имаше дори двама мъже, които се държаха за ръце — но Джентри знаеше, че повечето от местните обитатели са по центъра, занимават се с издателска дейност, брокерство, книжарнички, агенции и други клетки от стомана и стъкло, всяка от която се намира някъде между секретарката и вицепрезидента, печелейки нужните хиляди, достатъчни за наема на две-три стаи във Вилидж, и чакат големия удар, пробива, неизбежното издигане до най-горния етаж, до най-големия кабинет, с ъгловите прозорци, който се намира най-блезо до дома на Парк Авеню Уест. Вятърът съскаше. Джентри се загърна по-плътно в палтото си и се разбърза.

Доктор Саул Ласки не си беше вкъщи. Шерифът не остана изненадан. Почука отново и постоя известно време на стълбищната площадка, вслушан в приглушеното мрънкане на телевизори и детски писъци, вдъхващ симфонията на готвено и зеле от отминалите десетилетия. После извади от портфейла си кредитна карта и я плъзна в ключалката. Джентри поклати глава; Саул Ласки бе популярен в страната експерт по насилието, оцелял от концлагер, но защитата на дома му оставяше доста въпроси.

Апартаментът бе голям за стандартите на Вилидж — удобна дневна, малка кухня, още по-малка спалня и голям кабинет. Всяка стая — дори банята — бе облицована с книги. Кабинетът бе направо тапициран с бележници, папки, полици с внимателно маркирани извадки и стотици книги — много от тях на немски и полски. Джентри провери във всяка стая, като спря за малко да прегледа ръкописа, струпан до електрическата пишеща машина, и се накани да си тръгне. Чувстваше се като неканен гост. Апартаментът миришеше така, сякаш е бил необитаем поне от седмица-две, в кухнята нямаше и петънце, хладилникът беше почти празен, но нямаше прах, нито купчина насъбрана поща, нито други външни знаци за отсъствие. Джентри се увери, че няма съобщения около телефона, мина набързо през всяка стая да се подсигури, че не е пропуснал някоя улика за местонахождението на Саул, и тихо си излезе.

Беше слязъл един етаж надолу, когато подмина старица със стегната на кок посивяваща коса. Джентри спря, след като тя го отмина, докосна ръбчето на шапката си и каза:

— Извинете, госпожо, случайно вие да сте Тема?

Жената спря и подозрително му се намръщи. В гласа и се усещаше лека следа от източноевропейски акцент.

— Не ви познавам.

— Не, госпожо — съгласи се Джентри и си свали шапката. — И съжалявам, задето се обръщам към вас на малко име, но Саул не спомена фамилията ви.

— Валижезлски — представи се възрастната дама. — А вие кой сте?

— Аз съм шериф Боби Джентри — представи се и той. — Приятел съм на Саул и се опитвам да го намеря.

— Доктор Ласки никога не ми е споменавал за шериф Джентри — тя произнесе името му с твърдо „дж“.

— Не, госпожо, съмнявам се да е. Срещнахме се самр преди няколко седмици, докато той беше в Чарлстън. Това е в Южна Каролина. Може би ви е споменавал, че тръгва за натам?

— Доктор Ласки каза само, че заминава по работа — отряза жената. Изсумтя. — Сякаш самолетните билети не бяха турнати тъй, че и слепец да ги види. Два дни, каза той. Може и три. Госпожо Ви, каза той, бъдете тъй любезна да поливате цветята. Десет дни по-късно цветята му вече да са умрели, ако не бях толкова усърдна.

— Госпожо Валижезлски, да сте се чували с доктор Ласки през последната седмица? — попита Джентри.

Тя подръпна пуловера си надолу и не каза нищо.

— Имахме уговорка — уточни той. — Саул каза, че ще се обади, когато се прибере… вероятно миналата събота. Но не ми се е обаждал.

— Той не знае коя дата е — отвърна жената. — Собственият му племенник ми звъня миналата седмица от Вашингтон, да пита дали чичо Саул е добре. „Трябваше да дойде на вечеря в събота“ — казва ми. Като знам какъв е доктор Ласки, сигурно е забравил… заминал е на семинар някъде си. Да кажа ли такова нещо на племенника му? Да не са единственото семейство в Америка?

— Това племенникът от Вашингтон ли е? — попита Джентри.

— Че кой друг?

Той кимна, като от позата и тона на жената си направи извода, че и е неудобно да говори и е готова да продължи нататък.

— Саул каза, че може да го намеря чрез племенника му, но загубих номера. Той точно във Вашингтон ли живееше?

— Не, не — обясни госпожа Валижезлски. — Това е посолството. Доктор Ласки казва, че сега те живеят доста навътре в провинцията.

— Дали Саул може да е в Полското посолство? Тя му се намръщи.

— Че защо доктор Ласки ще ходи в полското посолство? Аарон работа в израелското посолство, но не живее там. Казвате, че сте шериф? Каква работа има докторът с един шериф?

— Почитател съм на книгата му — обясни Джентри. Извади писалка и надраска на гърба на една от зле отпечатаните си визитни картички „Тук съм отседнал засега. Другият номер е домашният ми телефон в Чарлстън. Веднага щом Саул се върне, кажете му да ми се обади. Много е важно“. Тръгна надолу по стъпалата.

— О, между другото — подвикна към жената, — когато се обаждам в посолството, фамилията на племенника на Саул с едно „е“ ли се пише, или с две?

— Че откъде ще има две „е“-та в Ешкол? — изуми се госпожа Валижезлски.

— Вярно, откъде ли? — почуди се Джентри и се понесе надолу по стълбите.

 

Натали не се обади. Джентри почака до десет, звънна в Чарлстън и бе възнаграден само с първоначалното и съобщение и собствената си тирада. В единайсет и десет той се обади повторно. Все още нищо ново. В един и петнайсет просто се предаде и се опита да поспи. През тънката стена нахлуваше бучащ шум, който му звучеше като половин дузина спорещи иранци. В три сутринта Джентри се обади в Чарлстън за пореден път. Нищо ново. Остави още едно съобщение, в което се извиняваше за грубия си тон и наблягаше на важността Натали да не се мотае сама из Филаделфия.

Рано на следващата сутрин отново пробва телефонния си секретар, остави името на вашингтонския хотел, където си бе резервирал стая, и хвана самолета в 8:15. Полетът му се стори твърде кратък за по-сериозни размисли, но той все пак извади тефтера си и една папка от чантата и потъна в тайните им.

Натали беше чела за атентата в Сената от 12-и декември и се притесняваше да не би Саул да е замесен. Джентри и посочи, че все пак не всяко убийство, катастрофа или терористична атака в Америка могат да бъдат приписани на възрастния полковник на Саул. Напомни и, че по новините са предположили, че зад атентата, убил шестима, стоят пуерторикански националисти. Посочи също, че атаката върху сградата на Сената е станала само няколко часа след пристигането на Саул в града, че името му не е изброено сред загиналите — макар че, честно казано, самият терорист не беше идентифициран — което не означава, че трябва да я гони параноя. Натали си възвърна духа. Джентри все още имаше съмнения.

Минаваше единайсет, когато той стигна до сградата на ФБР. Нямаше представа дали някой би могъл да е на работа в събота. Рецепционистът потвърди, че специален агент Ричард Хейнс е тук и подържа Джентри няколко минути в очакване, преди да звънне на заетия работник. Съобщи, че специален агент Хейнс ще го приеме. Джентри сдържа радостта си. Млад мъж със скъп костюм и зле оформени мустаци — нещо като Джими Олсън в ролята на Джуниър Джимен — заведе Джентри до охраняван район, където му направиха снимка, записаха личните му данни, прекараха го през детектор за метали и му дадоха ламиниран посетителски пропуск. Шерифът се зарадва, че е оставил рюгера в куфара си в хотела. Младият мъж безмълвно го поведе по един коридор, вкара го в асансьор, минаха през зала с офиси-кутийки с по три стени, през още един коридор и накрая почука на врата, на която ясно пишеше: СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ РИЧАРД ХЕЙНС. Когато отвътре се разнесе гласът на Хейнс:

— Влез! — младежът кимна и се завъртя на пети.

Джентри устоя на желанието да го викне обратно и да му даде бакшиш.

Кабинетът на Ричард Хейнс беше голям и обзаведен с вкус, за разлика от малката претрупана кибритена кутия на шерифа. На стените бяха окачени снимки. Джентри мерна отрупан с бижута мъж със свински очички, който може и да беше блаженопочившия Дж. Едгар Хувър, стискал ръката на един по-малко прошарен Ричард Хейнс, след което му махнаха да седне. Агентът не стана от мястото си и не му предложи да си стиснат ръцете.

— Какво те води към Вашингтон, шериф Джентри? — попита Хейнс с мекия си баритон.

Джентри настани огромното си туловище в малкия стол, размърда се, докато намери удобна поза и реши, че нещото е било сътворено, за Да пречи на хората да се чувстват удобно, и си прочисти гърлото.

— Просто съм във ваканция, Дик, и си помислих да намина да ти кажа здрасти.

Хейнс вдигна вежда. Не спря да прелиства документи.

— Много мило, шерифе, но този уикенд наоколо цари голяма бъркотия. Ако идваш за убийствата в „Менсърд Хаус“, нямам нищо ново за казване, което да не съм ти пратил през Тери и офиса в Атланта.

Джентри кръстоса крака и сви рамене.

— Просто бях наблизо и реших да намина. Много впечатляващ комплект хора имаш тук, Дик.

Хейнс изсумтя.

— Хей — светна се Джентри, — какво е станало с брадичкатагти? Сякаш някой здравата те е праснал. Някой се е съпротивлявал при арест ли?

Хейнс докосна брадичката си, където на фона на голяма, жълтеникава синина се мъдреше лепенка. Гримът, който си бе сложил, не я скриваше. Усмихна се жално.

— Няма да взема „Пурпурно сърце“ за това, шерифе. Подхлъзнах се, докато излизах от ваната на Коледа и си ударих главата в полицата. Добре че не успях да се убия!

— Аха, твърди се, че повечето инциденти стават в домашни условия — проточи Джентри.

Хейнс кимна и погледна часовника си.

— Хей — подсети се шерифът, — а получи ли снимката, която ти пратихме?

— Снимка? — намръщи се Хейнс. — А, онази на изчезналата жена, госпожа Фулър. Да, благодаря, шерифе. Раздадена е на всичките ни полеви агенти.

— Добре, добре — кимна Джентри. — Имаш ли новини за нея, къде може да е, такива неща?

— Онази Фулър ли? Не. Все още смятам, че е мъртва. Предполагам, че никога няма да намерим тялото!

— Вероятно си прав — съгласи се шерифът. — Слушай, Дик, тая заран минах с автобуса покрай Капитолия и точно отсреща мернах онази, голямата сграда, пред която има полицейски барикади. Оправяха един прозорец на втория етаж. Това там, как му беше заглавието…

— Сградата на сената? — помогна му Хейнс.

— Същата, та не е ли там, дето терористите гръмнаха оня сенатор миналата седмица?

— Терорист — поправи го агентът. — Само един. А и сенаторът от Мейн даже не беше в града, когато е станало. Политическият му съветник — относително важен човек в GOP на име Траск — е загинал. Останалите жертви не са важни клечки.

— Сигурно разследваш случая, а? Хейнс въздъхна и остави докуметите си.

— Щатът ни е доста голям, шерифе, знаеш. Мнозина агенти сме.

— Аха — съгласи се Джентри. — Сигурно е тъй. Казват, че терористът бил някакъв пуерториканец. Вярно ли е?

— Съжалявам, шерифе. Не мога да коментирам хода на разследването.

— Е, да — кимна Джентри. — Слушай, помниш ли онзи нюйоркски психиатър, доктор Ласки?

— Саул Ласки, да. Преподава в Кълъмбия. Да, проверихме местопребиваването му по време на убийствата. Наистина е бил на студентската дискусия, точно както смятат източниците ти. Вероятно е дошъл в Чарлстън само да събере малко публичност за следващата си книга.

— Може и тъй да е — прие Джентри. — Интересното е обаче, че се канеше да ми праща информация за тази история с масовите убийства и сега не мога да го спипам никъде. Не си му хвърлял по едно око, нали?

— Не — Хейнс отново, си погледна часовника. — А трябваше ли?

— Не че има причина. Но мисля, че Ласки щеше да идва във Вашингтон. Миналата събота, струва ми се. Същия ден, когато терористите гръмнаха сградата на Сената.

— Е, та? — вдигна вежди Хейнс. Джентри сви рамене.

— Просто имам чувството, че този човек се опитва сам да разреши загадката. Помислих си, че може да е наминал!

— Не е — отрече агентът. — Шерифе, приятно ми е да си приказваме, но след няколко минути имам друга среща.

— А, да, да — кимна Джентри, стана и си сложи шапката. — Ама вярно трябва да идеш да се прегледаш.

— Защо? — изуми се Хейнс.

— Това на брадичката ти — уточни шерифът. — Много гадна синина, така си е!

 

Джентри се помота по Девета улица до площада, пресече Пенсилвания Авеню и подмина Департамента на правосъдието. Излезе право на „Кънститюшън“, мина по Десета покрай сградата на IRS, отново се върна на „Пенсилвания“ и се качи по стълбите на Старата поща. Като че ли нямаше опашка. Продължи по „Пенсилвания“ към Пършинг Парк и надникна през улицата към покрива на Белия дом. Чудеше се дали Джими Картър е вътре в момента, мисли за заложниците и обвинява иранците за загубата си на изборите.

Джентри седна на една пейка в парка и извади бележника от джоба си. Прелисти изписаните със ситен почерк страници, затвори тефтера и въздъхна.

Задънена улица.

Ами ако Саул е ненормален? Параноичен луд?

Не.

Защо не?

Просто не.

Добре, тогава къде, по дяволите, е? Иди в библиотеката на Конгреса и провери вестниците от миналата седмица, некролозите, докладите за катастрофи. Обади се по болниците.

И какво, ако е в моргата под името на пуерториканския Джон Доу?

Няма смисъл. Какво общо би имал Полковника със Съветника на сенатора?

Какво общо имат Кенеди и Туби?

Джентри потри очите си. В Чарлстън, докато си седяха в кухнята на Натали Престън и слушаха историята на Саул, цялата работа почти бе придобила смисъл. Нещата си бяха дошли на мястото; очевидно слуайните убийства се превръщаха в серия нападения и контранападения от двама или трима стари противници с наистина невероятни сили. Но сега нищо нямаше смисъл. Освен ако…

Освен ако има и още такива.

Джентри се надигна. Саул имаше някаква среща тук, във Вашингтон. При все множеството споделени в последно време тайни, той не пожела да им каже с кого ще се вижда. Семейна среща. Но по каква причина? Шерифът си спомни болката, с която Саул разказваше за изчезването на частния детектив — Франсис Харингтън. Може би бе потърсил помощ по случая? От племенника си в израелското посолство ли? Но дали бе забъркан и още някой? Кой? Правителството? Саул не беше успял да се сети за причина, поради която федералното правителство ще тръгне да защитава застаряващ бивш нацист. Но ако има и други като Полковника, Фулър и Драйтън?

Шерифът потрепери и се загърна по-плътно в палтото си. Денят бе ясен и свеж. Температурата беше десетина градуса над нулата. Слабата зимна светлина освежаваше със златния си отблясък кафявата и изсъхнала трева в парка.

Той намери монетен телефон на ъгъла до хотел „Вашингтон“ и използва кредитната си карта, за да се обади в Чарлстън; Все още нямаше съобщение от Натали. Джентри намери номера, който бе преписал от указателя в хотелската си стая, и се обади на израелското посолство. Чудеше се дали в сабат ще има някой там. Вдигна жена.

— Ало? — поде Джентри, борейки се с внезапното си желание да каже „Шалом“. — Бих желал да разговарям с Аарон Ешкол.

Последва секундно колебание и жената попита: — Бихте ли ми казали кой се обажда?

— Шериф Робърт Джентри. — Една минутка, моля.

Минутката прерастна по-скоро в две. Джентри стоеше, гушнал телефона, и се взираше в сградата на Съкровищницата отсреща.

Ако имаше и други… други мозъчни вампири… като Полковника, това би обяснило много неща. Например защо на Полковника ще му е нужно да разиграва собствената си смърт. А също и защо чарлстънският окръжен шериф цяла седмица и половина е бил следен. И защо всичко, което един конкретен агент на ФБР бе постигнал, е да накара Джентри да закопнее да му удари един в зъбите. И какво се е случило с един албум с вехти вестникарски изрезки, видян за последно на мястото на едно убийство…

— Здравейте.

— О, здравейте, господин Ешкол, казвам се шериф Боби Джентри…

— Не, говорите с Джак Коен.

— О! Ами, господин Коен, търся Аарон Ешкол.

— Аз съм супервайзър в отдела на господин Ешкол. Моля, кажете по какъв повод се обаждате, шерифе!

— Всъщност, господин Коен, става дума за личен въпрос.

— Приятел на Аарон ли сте, шериф Джентри?

Шерифът вече знаеше, че нещо не е наред, но не можеше да отгатне какво точно.

— Не, господине — отвърна. — По-скоро съм приятел на чичото на Аарон, Саул Ласки. Трябва да говоря с племенника му!

Последва кратко мълчание.

— Най-добре елате тук лично, шерифе. Джентри погледна часовника си.

— Не съм сигурен дали ще ми стигне времето, господин Коен. Ако ме свържете с Аарон, ще разбера дали е необходимо.

— Много добре. Откъде се обаждате, шериф? Тук във Вашингтон ли?

— Аха — потвърди Джентри. — Монетен телефон.

— В самия град ли сте? Някой би могъл да ви упъти до посолството. Боби Джо се опита да овладее гнева си.

— Точно до хотел „Вашингтон“ съм — отвърна. — Просто ме свържете с Аарон Ешкол или ми дайте домашния му телефон! Ако се налага да се видя с него в посолството, ще хвана такси.

— Много добре, шериф. Обадете се след десетина минути, моля — Коен затвори, преди Джентри да успее да възрази.

Той обиколи няколко пъти хотела, раздразнен, съблазняваше се да си събере багажа от стаята и да хване полета за Филаделфия. Това беше глупаво. От опит знаеше колко трудно е да се намери изчезнал човек в Чарлстън, където имаше на разположение шестима служители и десет пъти по толкова информатори. Това беше абсурдно.

Звънна две минути преди десетминутният срок да е изтекъл. Отново вдигна същата жена.

— Да, шериф. Само минутка.

Джентри сви рамене и се облегна на металната рамка на телефонната кабина. Нещо остро го боцна в хълбока. Той се обърна и видя два-мина, застанали плътно до него — твърде близо. По-високият му се усмихваше широко. Шерифът сведе глава и зърна дулото на малокалибрен автоматичен пистолет, опряно в корема му.

— Ще се поразходим до онази кола и ще се качим в нея — каза едрият със сърдечната усмивка. Потупа Джентри по гърба, сякаш бяха стари приятели, които се срещат след продължителна раздяла. Дулото се заби още по-навътре в плътта.

„Високият е твърде близо“ — помисли си Джентри. Имаше нелошия шанс да изблъска оръжието преди нападателят му да успее да стреля. Но партньорът му се бе отдалечил на два метра, дясната му ръка бе потънала в джоба на шлифера и каквото и да стореше шерифът, вторият би имал възможност за чист изстрел.

— Сега тръгвай — каза едрият. И Джентри тръгна.

 

Не беше лошо пътуване. Обиколиха Елипсата, минаха на запад покрай мемориала на Линкълн, покрай Тайдъл Бейсин, после се изкачиха по „Джеферсън Драйв“ към „Капитолия“, подминаха „Юниън Стейшън“ и пак се върнаха обратно. Никой не описваше забележителностите. Лимузината бе хубава, широка и безшумна. Прозорците бяха огледални отвън, вратите се заключваха автоматично от шофьорското място, между шофьора и пътниците имаше плексигласов разделителен прозорец и двамата седяха от двете страни на Джентри. Срещу него, изтегнат на обратната седалка, се беше настанил мъж със зле подстригана бяла коса, тъжни очи и белязано от шарка лице, което въпреки това изглеждаше красиво.

— Вижте, момчета, ще ви кажа едно — заяви Джентри, — отвличането е противозаконно в тази страна!

Белокосият отвърна меко:

— Може ли да видя документите ви, господин Джентри?

Той прехвърли наум няколко съвсем правилни и достолепни забележки, сви рамене и му подаде портфейла си. Никой не скочи, когато бръкна да го извади; двамината сякаш го бяха забравили, след като влезе в колата.

— Звучите като Джак Коен — отбеляза Джентри.

— Аз съм Джак Коен — отвърна другият, докато преглеждаше портфейла му, — а вие си имате нужните документи, кредитни карти и разрешително на името на южняшки шериф Робърт Джоузеф Джентри.

— Боби Джо за приятелите и сътрудниците.

— Няма друго място по света, където документите да значат по-малко, отколкото в Америка — заяви Коен.

Джентри сви рамене. Искаше му се да им обясни колко малко му пука и да им предложи някои фантастични полови актове, които биха могли да осъществят със себе си. Вместо това каза:

— Може ли да видя вашите документи?

— Аз съм Джак Коен.

— А-ха. И наистина ли сте шеф на Аарон Ешкол?

— Аз съм директор на отдел „Комуникации и интерпретации“ в посолството.

— Това отделът на Аарон ли е?

— Да. Не знаехте ли?

— Мен ако питате, всеки от вас може да бъде Аарон Ешкол — отвърна Джентри. — Не го познавам лично. И, както вървят нещата, явно няма да се запозная с него.

— Защо го казвате, господин Джентри? — гласът на Коен бе равен и студен като смъртоносно острие.

— Наречете го предположение. Обадих се да се чуя с Аарон и цялото посолство ме държа да чакам, докато вие, момчета, скочите в първата попаднала ви лимузина и със свирещи гуми дотърчите да ме повозите под прицела на оръжие. Та значи, ако сте онези, за които се представяте… пък в днешно време знае ли човек?… то действате малко не както се полага на посланици на верния ни и зависим съюзник от Близкия Изток. Предполагам, че Аарон Ешкол е мъртъв или изчезнал и сте малко разстроени… дотам, че да почнете да тикате оръжие в ребрата на законно избран офицер от силите на реда и закона.

— Продължавайте — кимна Коен.

— Ами! Шибайте се! — озъби се Джентри. — Казах каквото имам Да казвам. Сега вие ми кажете какво става и ще ви обясня защо се обадих на Аарон Ешкол.

— Можем да научим причините за това и по… ъ-ъ-ъ, други начини — каза Коен. Самата липса на заплаха в тона му бе зловеща.

— Съмнявам се — отвърна шерифът. — Освен ако не сте онези, за които се представяте. Но, тъй или иначе, няма да ви кажа и думица повече, докато вие не ми снесете нещо, което си струва да се чуе!

Коен погледна към мраморните сгради зад прозореца и отново се обърна към госта си.

— Аарон Ешкол е мъртъв — каза. — Убит. Заедно със съпругата и двете си дъщери.

— Кога?

— Преди два дни.

— На Коледа — промърмори Джентри. — Страхотни празници, няма що! Как са били убити?

— Някой им е напъхал жица в мозъка — уточни Коен. По тона на гласа му можеше да се съди, че говори за нов метод за ремонт на автомобилни двигатели.

— А, Иисусе! — възкликна шерифът. — Защо не видях нищо във вестниците?

— Имало е взрив — обясни събеседникът му. — Вирджинският съдебен лекар е установил смърт при нещастен случай… изтичане на газ. Погрижихме се вестниците да не научат за връзката на Аарон с посолството.

— И собствените ви доктори откриха причината за смъртта?

— Да — кимна Коен, — вчера.

— Но защо откачихте, когато се обадих? — полюбопитства Джентри. — Аарон сигурно е… не, момент. Споменах Саул Ласки. Вие смятате, че Саул е свързан по някакъв начин с убийствата?

— Да.

— Добре — въздъхна шерифът. — Кой е убил Аарон Ешкол? Коен поклати глава:

— Ваш ред е, шериф Джентри!

Боби се поколеба, докато си събере мислите.

— Сигурно осъзнавате — продължи израелецът, — че за нашата страна, в този чувствителен период в отношенията между държавите ни ще е катастрофално, ако се засегнат по някакъв начин американските данъкоплатци. Готови сме да рискуваме, ако успеете да ни убедите в невинността си — и ще ви пуснем. Но ако не успеете, за всички ще е по-лесно, ако просто изчезнете!

— Млъкни — изръмжа му Джентри — мисля!

Подминаха мемориала на Джеферсън за трети път и пресякоха моста. Вашингтонският монумент сияеше пред тях.

— Саул Ласки дойде в Чарлстън преди десет дни, за да научи повече за убийствата в „Менсърд Хаус“… по новините ги нарекоха Чарлстънското клане… сигурно сте чували за случая?

— Да — кимна Коен. — Неколцина старци били убити заради парите им и загинали и невинни свидетели, нали така беше?

— Приблизително — въздъхна Джентри. — Един от замесените старци е бивш нацист, живеещ под името Уилям Д. Бордън.

— Филмов продуцент — обади се високият, къдравокос израелец отляво на Джентри.

Шерифът трепна. Почти бе забравил, че и бодигардовете могат да говорят.

— Да — кимна. — И Саул Ласки преследвал точно този нацист от четирийсет години — още от Челмно и Собибор.

— Това къде е? — попита младежът отдясно на Джентри. Шерифът го зяпна. Коен изръмжа нещо на иврит и младият агент се изчерви.

— Немецът… Бордън… не загина ли? — попита Коен.

— При самолетна катастрофа — обясни Джентри. — Може би. Но Саул не мислеше така.

— Значи доктор Ласки е смятал, че мъчителят му е още жив — промърмори Коен. — Но какво общо има Бордън с убийствата в Чарлстън?

Боби Джо си свали шапката и подръпна периферията и.

— Уреждане на стари сметки — предположи. — Саул не беше съвсем сигурен. Просто имаше чувството, че Полковника… той така наричаше Бордън… има пръст в тази история.

— Защо Ласки се е срещнал с Аарон? Джентри поклати глава:

— Не знаех, че са се срещали. До вчера дори не бях чувал за Аарон Ешкол. Саул замина от Чарлстън за Вашингтон на дванайсети декември, за да се види с някого… но не каза с кого. Смяташе да поддържаме връзка, но не съм се чувал с него, откакто напусна Чарлстън. Вчера посетих апартамента му в Ню Йорк и говорих с икономката му…

— Тема — вметна високият и млъкна, след като Коен го изгледа сурово.

— Аха — съгласи се Джентри. — Тя спомена за Аарон. И ето ме тук.

— За какво са си говорили доктор Ласки и Аарон? — попита Коен. Шерифът положи шапката на коляното си и разпери ръце.

— Проклет да съм, ако знам! Останах с впечатлението, че Саул очаква да получи допълнителна информация за живота на Бордън в Калифорния. Дали е възможно Аарон да му е помагал за това?

Коен подъвка устната си, преди да отговори.

— Аарон взе четири дни отпуска, преди да се види с чичо си — каза накрая. — Част от това време прекара в Калифорния.

— И какво е, научил там? — попита Джентри.

— Не знаем.

— Как тогава сте научили за срещата му със Саул? Чичо му идвал ли е в посолството?

Високият каза нещо на иврит, което прозвуча като предупреждение. Коен го пренебрегна.

— Не — отвърна. — Доктор Ласки се срещнал с Аарон преди една седмица, в Националната галерия. Аарон и Леви Кол, негов колега в отдела, са смятали срещата за важна. Според техни приятели в отдела, същата седмица те са прибрали в сейфа на криптографията някакви папки, които смятали за много ценни.

— Какво има в тях? — попита Джентри, без да вярва, че ще получи отговор.

— Не знаем — отвърна за негова изненада Коен. — Няколко часа след убийството на семейството на Аарон, Леви Кол влязъл в посолството и взел папките. Оттогава не сме го виждали — той потри носа си. — И цялата история е пълна дивотия! Леви е ерген. Няма семейство тук в Щатите, няма и роднини в Израел. Той е ревностен ционист, бивш командос. Не мога да си представя с какво биха могли да го притиснат. Логиката подсказва, че точно него би трябвало да елиминират, а Аарон Ешкол са могли да изнудват. Само че въпросът е, разбира се, кои са те?

Джентри не каза нищо.

— Добре, шерифе — кимна Коен. — А сега споделете с нас всичко, което може да се окаже полезно!

— Ами, то това е всичко — обясни Джентри. — Освен ако ви се иска да чуете историята на Саул Ласки.

„Как да им го кажа, без да спомена за силите на Полковника и тези на старицата? — запита се той. — Те няма да ми повярват, а ако не ми повярват, ще ме убият.“

— Искаме да знаем всичко — уточни Коен. — От самото начало. Лимузината премина покрай мемориала на Линкълн и се насочи към Тайдъл Бейсин.