Дан Симънс
Лешояди (16)

14
Мелани

Отминаващото време за мен в момента представлява пълен хаос. Спомням си онези последни часове в Чарлстън тъй ясно, а дните и седмиците, които ги последваха — толкова зле. Други спомени се натискат да заемат по-предно място. Спомням си например стъклените очи и липсващите кичури коса на едно момче-манекен в призрачната детска стая в Грумбълторп. Странно, че изобщо си спомням за това; прекарах там толкова малко време. Помня децата, които си играят, и песните на младото момиче в зимния здрач в онези хълмисти, гористи земи сутринта, когато хеликоптерът се удари в моста. Спомням си бялото легло, разбира се, както и онзи странен, затворнически пейзаж, който притискаше истинския затвор на тялото ми. Помня как Нина се пробужда от мъртвешкия си сън, посинелите устни оголват жълти зъби, сини очи се въртят в орбитите си върху белопенна вълна червеи, синя кръв отново потича от грамадната дупка в бледото й чело. Но това не е истински спомен. Сигурна съм, че не е.

Когато се опитвам да си припомня онези часове и дни, последвали фаталната ни Среща в Чарлстън, първо се сещам за чувството за възбуда, засищане, възвърната младост. Тогава си мислех, че най-страшното е отминало.

Каква глупачка съм била само!

 

Бях свободна!

Свободна от Уили, свободна от Нина, свободна от Играта и всичките съпровождащи я кошмари.

Напуснах шумотевицата и бъркотията в „Менсърд Хаус“ и бавно се отдалечих през тишината на нощта. Въпреки мъките и болките, които бях преживяла този ден, се чувствах по-млада за първи път от много, много години. Свободна! Пристъпвах леко, вкусвах мрака и студения нощен въздух. Някъде надалеч сирени надаваха скръбния си вой, но не им обръщах внимание. Свободна бях!

Спрях на пешеходната пътека на натоварено кръстовище. Светофарът се смени — червено — и пред мен послушно спря дълга синя кола. Ако не се лъжа, беше крайслер. Слязох от тротоара и почуках на прозореца откъм седалката на пътника. Шофьорът, едър мъж на средна възраст с леки остатъци от коса, се наведе да ме погледне подозрително. После се усмихна и докосна някакъв бутон да свали прозореца.

— Да, госпожо, нещо не е наред ли?

Кимнах и се пъхнах вътре. Седалките бяха от някакво изкуствено кадифе и много меки.

— Карай — наредих.

Няколко минути по-късно бяхме на Междущатското и напуснахме града. Обаждах се само колкото да му казвам накъде да кара. Колкото и да бях изморена, не ми костваше почти нищо да запазвам контрола си. С плискащото се във вените ми усещане за възвърната младост се бяха явили и такава уверена сила и власт, каквито не съм познавала от години. Облегнах се удобно на седалката и гледах как светлините на Чарлстън отминават и оредяват, Бяхме на километри от града, когато внезапно осъзнах, че шофьорът пуши пура. Мразя пурите. Той свали прозореца и я хвърли. Накарах го да нагласи леко климатика и после продължихме в мълчание да се носим на северозапад.

Някъде преди полунощ подминахме тъмната ивица на блатото, където беше паднал самолетът на Уили. Затворих очи и извиках спомените от онези ранни дни във Виена: алеите на Biergartens, осветени от нанизи жълти крушки, среднощните разходки по брега на Дунава, възбудата която ние тримата споделяхме в компанията си, тръпката от онези първи съзнателни Хранения. В онези първоначални няколко лета, когато се срещахме с Уили в различни столици и курорти, си мислех, че може би се влюбвам в него. Само спомените за скъпия ми Чарлз, на които се бях посветила, ме предпазваха от мисълта, че мога да изпитвам чувства към онзи поразителен млад пътешественик в нощта. Отворих очи да погледна към тъмната стена от дървета и храсталаци отдясно на пътя. Представих си осакатеното тяло на Уили, проснато някъде там в тинята и сред насекомите, рептилиите. Не изпитах нищичко.

Спряхме да заредим на една бензиностанция в Кълъмбия и продължихме. След като шофьорът плати, взех портфейла му и го прегледах. Имаше само трийсет долара, плюс обичайния комплект карти и снимки. Името му беше без значение, тъй че погледнах шофьорската книжка, но не си направих труда да го запомня.

Шофирането е почти инстинктивно действие. Отнемаше много малка част от вниманието ми да го задържам съсредоточен върху тази задача. В действителност дори дремнах за кратко, докато се носехме по Междущатско 20 покрай Огъста и към Джорджия. Той се бе размърдал, когато се събудих; започваше да си мърмори и да тръска объркано глава, но аз усилих хватката си и върнах погледа му върху пътя. Когато отново затворих очи, ме връхлетяха филтрираните през него образи на улични лампи и фарове.

Пристигнахме в Атланта малко след три сутринта. Никога не съм харесвала Атланта. Липсват й благородството и очарованието, които са специфични за крайбрежната култура и, сякаш да покаже допълнителното си пренебрежение към южняшкия стил, сега тя се е разраснала във всички посоки, безконечна поредица от индустриални райони и безформени купчини къщи. Напуснахме Междущатското близо до голям стадион. Централните улици бяха пусти. Накарах шофьора ми да ме заведе до банката, където исках да ида, но тъмната й стъклена фасада само усили разочарованието ми. Уж бе изглеждало добра идея да пазя документите на новата си личност в депозитен сейф; но откъде да знам, че ще ми потрябват в три и полбвина сутринта в неделя?

Щеше ми се да не си бях изгубила чантата по време на днешните събития. Джобовете на шлифера ми преливаха от всякакви вещи, преместени от съсипаното ми палто. Погледнах в портмонето си, за да се уверя, че ключът от сейфа още е там заедно с банковата ми карта. Там бяха. Накарах шофьора ми да обикаля централния район за известно време, но това действие изглеждаше безполезно и дори подозрително. Кехлибарени светлини примигваха на повечето кръстовища и от време на време покрай нас бавно минаваше по някоя полицейска кола. Ауспусите им димяха къдрици гъста пара в студения въздух.

В центъра имаше няколко западащи хотела — в чудесна близост до банката ми — но непредставителният ми външен вид и липсата на багаж нямаше да ми позволят да ги избера за предполагаем рай за през нощта. Наредих на шофьора ми, без думи този път, да ни закара по някакъв друг булевард към предградията. Минаха още четирийсет минути, преди да намерим мотел, чиято табела за наличие на свободни места още да свети. Спуснахме се след зелен знак, на който пишеше „Санди Спрингс“ и се приближихме към едно от онези мърляви поселища с имена като „Супер 8“ или „Мотел 6“, или някаква друга дивотия, сякаш хората са прекалено тъпи да запомнят име, без приложено към него число. Обмислих дали да пратя шофьора си да се регистрира, но това можеше да се окаже трудничко; току-виж, наложило се да проведе разговор, а бях прекалено уморена да го Използвам толкова изкусно. Съжалявах, че не съм имала време да го дресирам както трябва, но това беше положението. Накрая си сресах косата колкото се може по-добре, докато се взирах в огледалцето за задно виждане, и отидох лично да ни регистрирам. На рецепцията заварих сънена мадама по шорти и лекьосана тениска с надпис: MERCER U. Измислих ни имена, адрес и номер на колата, но жената не си и даде труд да погледне навън към крайслера. Както обикновено става в тези домове на невинността, тя пожела да платим авансово.

— Една нощ? — попита.

— Две — отвърнах. — Съпругът ми има работа целия утрешен ден. Той е търговски представител на „Кока кола“ и ще посети местния завод. Аз смятам да…

— Шейсет и три долара и осем’се и пет цента — заяви тя.

А бяха времена, когато семейството ми щеше да прекара цяла седмица в добър хотел в Мейн, и то за същата сума. Платих на жената. Тя ми връчи ключ с прикрепено към него пластмасово борче.

— Двайсе-сто и шес’найсе. Карайте чак до долу и спрете до контейнерите.

Карахме чак до края на алеята и паркирахме до кофите за боклук. Паркингът беше абсурдно препълнен, имаше дори няколко караванки, наместени до задната ограда. Отключих стаята и се върнах в колата.

Шофьорът се беше превил над волана и трепереше. Челото му бе обляно в пот, а бузите му мърдаха от усилието, докато се бореше да се измъкне от мъничното пространство, което бях оставила за свободната му воля. Много бях уморена, но хватката ми си оставаше твърда. О, как ми липсваше господин Торн! От години не ми се бе налагало да изразявам на глас желанията си, за да бъдат изпълнени. Използването на този дребен дебелак беше много разочароващо, все едно да се мъчиш с шлака, ако си привикнал да работиш само с най-чисти метали. Поколебах се. Имаше си предимства да го задържа с мен до понеделник, не на последно място — самата кола. Но рисковете бяха по-големи от предимствата. Сигурно вече бяха забелязали отсъствието му. Полицията вероятно беше нащрек и щеше да следи за появата на колата му. Да, всички тези доводи изиграха своята роля, но онова, което в крайна сметка ме реши да предприема своя ход, беше ужасната умора, заела мястото на предишното ми въодушевление. Трябваше да поспя, за да се възстановя от нараняванията и напрежението на този кошмарен ден. Без подходяща подготовка не можех да разчитам шофьорът да остане пасивен, докато спя.

Наведох се по-близо до него и лекичко докоснах шията му с ръка.

— Ще се върнеш на Междущатското — прошепнах в ухото му. — Обиколи града. Всеки път, когато подминаваш някой изход, увеличавай скоростта с двайсет километра в час. Когато минеш четвъртия по ред, затвори очи и не ги отваряй отново, докато не ти кажа да го направиш.

Кимни, ако си ме разбрал.

Мъжът кимна. Очите му бяха стъклени и невиждащи. С този тук нямаше да се получи хубаво Хранене, дори и при най-добро желание от моя страна.

— Тръгвай — наредих му.

Проследих как крайслерът напуска паркинга и завива наляво към булеварда. Щом си затворех очите, виждах дългия капак, светлината на насрещните фарове и отминаващите отражатели, докато колата ускоряваше по магистралата. Чувах пъшкането на климатика и усещах драскането на вълнения пуловер по голите му ръце. В устата си долавях застоялия вкус на пура. Потреперих и лекичко отдръпнах съзнанието си. Шофьорът плавно ускори до сто и двайсет километра в час, докато подминаваше първия изход. Вече беше доста далеч и отзвуците от сетивата му отслабваха, смесваха се с шумовете от паркинга и бриза, полъхващ в лицето ми. Само смътно долових момента, в който колата достигна сто и осемдесет, и шофьорът затвори очи.

Мотелската стая бе отегчително неуютна, точно както си я бях представяла. Не ми пукаше. Свалих си шлифера и скъсаната рокля. Раната на левия ми хълбок представляваше съвсем лека драскотина, но роклята и бельото ми бяха съсипани. Разрезът на кутрето ми пулсираше много по-болезнено от този на бедрото. Отложих пъхането в леглото достатъчно, за да взема гореща вана и да си измия косата. След това седнах, увита в две хавлии, и си поплаках. Нямах дори нощница, която да си сложа — или пък чисто бельо. Нямах даже четка за зъби. Банката щеше да отвори едва в понеделник сутрин, след повече от двайсет и четири часа. Седях и плачех, чувствах се стара, изоставена и окаяна. Исках да се прибера у дома и да спя в собственото си легло, а господин Торн да ми поднесе обичайните кафе и кроасан сутринта — както винаги. Но нямаше връщане назад. Хлиповете ми бяха по-скоро жалостив плач на изоставено дете, а не сълзи на жена на моите години.

След малко, все още увита в хавлиите, легнах на хълбок, придърпах завивката и покривката отгоре си и заспах.

 

Събудих се за кратко около обед, когато в стаята се опита да влезе камериерка. Отидох в банята да пийна вода, внимателно избягвайки отражението в огледалото, и после се върнах в леглото. Дебелите завеси бяха спуснати, стаята бе тъмна, вентилаторът бръмчеше тихо и аз заспах така, както ранено животно се връща в мрачната защита на бърлогата си. Не помня да съм сънувала.

Сутринта станах, все още скапана и измъчвана от по-силни болки в сравнение с предишния ден, и се опитах да си придам приличен вид. Не можах да сторя кой знае какво. Щампованата ми рокля беше съсипана, трябваше да нося шлифера през цялото време. Отчаяно се нуждаех от услугите на фризьор. При все това кожата ми бе придобила лек гланц, плътта под брадичката ми пружинираше с незабелязвана доскоро твърдост и там, където преди бръчките бяха гравирали претенциите на Времето, нямаше и следа. Чувствах се по-млада. При все ужасиите от предишния ден, Храненето се бе оказало полезно.

От другата страна на безкрайната шир на паркинга имаше ресторант. Беше нечовешко място — лампите блестяха толкова ярко, все едно си в операционна, карираните червени найлонови покривки бяха още влажни след последното избърсване, ударено им от някое сервитьорче с мръсна гъба, а големите пластмасови менюта имаха цветни снимки на местните „специални блюда“. Приех, че снимките са сложени заради необразованите клиенти, неспособни да разшифроват сложно название като „готинки, добре пръжнати картофки“ и „оназ неостаряюща южняшка вкусотия, качамак със захар както Баба го правеше“. Менюто гъмжеше от странични отклонения и задъхани възклицания. С по една бележчица с дребен шрифт се обясняваше що за чудо са тези южняшки деликатеси и се приканваха туристите-янки да заповядат. Поумувах известно време колко е странно, че противната, мизерна прехрана на хора, твърде бедни или непукисти, за да се хранят добре, в крайна сметка се превръща в традиционна „задушевна манджа“ на следващото поколение. Поръчах си чай и английска кифла с масло и чаках половин час поръчката си, като през цялото време ми досаждаха дрънканиците и мляскането на голямо семейство северняци-дебелаци на съседната маса. Не за пръв път се зачудих дали здравият разум на една нация ще се подобри значително, ако по закон се полага децата и възрастните да ядат в отделни обществени сгради.

Когато се върнах в мотела, беше притъмняло. Понеже нямах какво друго да правя, пуснах телевизора. Беше минало поне десетилетие, откакто за последен път гледах телевизия, но почти нищо не бе променено. Безсмислените сблъсъци на ръгбистите заемаха един от каналите. „Образователният“ канал предлагаше да ми разкаже повече, отколкото искам да знам, за естетиката на борбите сумо. Третият опит ми показа накъсан от реклами телевизионен филм за малолетни проститутки и млад социален работник (мъж), който бе посветил живота си на това да спаси героинята от грозящата я деградация. Идиотската програма ми напомни за скандалните жълти „детективски вестници“, които бяха популярни по времето на моята младост; в отрицанието на безчинствата табутата — тогава това беше свободната любов, а сега е онова, което медиите наричат „детско порно“ — те ни позволяват да се повъргаляме в гнусняшки подробности.

Местните новини открих на последния канал. Млада чернокожа говорителка ми се усмихваше през цялото време, докато четеше сведенията за онова, което нарече „Чарлстънските убийства“. Полицията търсела заподозрени и мотиви. Клането в добре известен чарлстънски хотел имало сума свидетели. Щатската полиция в ФБР се интересували от местопребиваването на някоя си госпожица Фулър, дългогодишна жителка на града и работодателка на една от жертвите. Не разполагали със снимки на дамата. Цялото съобщение траеше не повече от четирийсет и пет секунди.

Изключих телевизора, угасих лампите и легнах разтреперана в мрака. Само след четирийсет и осем часа, казах си, ще съм в безопасност, на топъл климат, във вилата си в южна Франция. Затворих очи и се опитах да си представя малките, бели цветенца, които растяха между плочника на пътеката към кладенеца. За секунда почти успях да помириша солената морска свежест, която носеха летните бури, духащи от юга. Представих си плочестите покриви на съседното селце, червени и оранжеви трапецоиди, които се виждаха над зелените правоъгълници на овощните градини, изпълващи долината. Тези прелестни образи бяха внезапно заменени от лицето на Нина, както я видях за последен път: сините й очи бяха разширени от неверие, устата й бе леко отворена, а дупката на челото й — не по-ужасна от временно петно, което тя скоро ще изтрие с един замах на дългите си пръсти с идеален маникюр. После, в предсънните ми видения, бликна кръв и започна да тече — не само от раната, но и от устата и носа на Нина, както и от големите й, обвиняващи очи.

Придърпах завивката чак до брадичката си и се съсредоточих върху мисленето за нищо.

 

До смърт се нуждаех от чанта. Тъй или иначе, ако се канех да плащам на такси да ме свали до центъра и банката, нямаше да ми останат достатъчно пари да си купя чанта. Но не можех да вляза в банката без подобен аксесоар. Отново преброих какво имам в портмонето, но дори и като се вземат предвид дребните, нямаше да ми стигнат. Докато стоях разколебана в мотелската стая, повиканото от мен такси започна да бибипка нетърпеливо от паркинга.

Разреших проблема, като накарах шофьора да спре в една дрогерия по пътя към града. Купих възможно най-ужасната сламена „пазарска чанта“ за седем долара. Разходката с такси, включително престоя за времето, докато напазарувам съкровището си, ми излезе малко над тринайсет долара. Дадох бакшиш от долар на шофьора и запазих последния останал ми долар — за всеки случай.

Сигурно съм била страхотна гледка, както си стоях на тротоара и чаках банката да отвори. Прическата ми бе отчайваща. Не носех грим. Кафявият ми шлифер още смърдеше леко на барут и бе закопчан чак до гърлото. В дясната си ръка стисках твърдата нова сламена чанта. Само тенис-обувки ми липсваха да завършат образа на онова, което, струва ми се хората наричат „бездомна кукуфелница“. Внезапно се сетих, че още нося обувки с ниски токове, които си бях сложила за разходката с ферибота, а те донякъде напомнят гуменки.

Вярвате или не, асистент-мениджърът ме позна и изглеждаше доволен да ме види.

— А, госпожице Страун — възкликна, когато аз уверено приближих бюрото му, — какво удоволствие е да ви видя отново!

Бях потресена. Имаше поне две години от последното ми посещение в тази банка. Спестовната ми сметка не беше толкова голяма, че да заслужавам подобна любезност от негова страна. За няколко пронизани от паника секунди си мислех, че полицията вече е тук и това е някакъв капан. Оглеждах клиентите и чиновниците, опитвайки се да преценя кои са офицерите в цивилни дрех, но изведнъж забелязах свободното поведение на помощник-мениджъра и доволната му усмивка. Въздъхнах успокоено. Имах си работа с човек, който се гордее, че помни имената на клиентите си, нищо повече.

— Мина много време — каза той добродушно и ме огледа изпод вежди. Не го виня, нали изглеждах странновато.

— Две години — уточних аз.

— Съпругът ви добре ли е?

Моят съпруг? Отчаяно се опитах да си припомня каква история съм му надрънкала при предишните си посещения. Не бях споменавала… и внезапно осъзнах, че той говори за високия, плешив господин, който безмълвно е стоял до мен всеки път, когато съм идвала в банката.

— А — казах, — имате предвид господин Торн, секретарят ми. Боя се, че той вече не работи за мен. Що се отнася до господин Страун, той почина от рак през 1956-а.

— О — възкликна асистент-мениджърът, а червендалестото му лице се зачерви дори още повече. — Моите съболезнования!

Кимнах и двамата посветихме няколко секунди мълчание на несъществуващия господин Страун.

— Е, с какво можем да сме ви полезни днес, госпожо Страун? Депозит, надявам се.

— Ще ликвидирам влога, боя се — разочаровах го. — Но първо искам да отворя сейфа си!

Връчих му съответната карта, като внимавах да не я объркам с половин дузината други банкови идентификационни карти, които нося от толкова много време в портмонето си. Минахме през тържествения ритуал с двата ключа. Накрая останах сама в малката изповедалня и вдигнах капака на новия ми живот.

Паспортът бе отпреди четири години, но още важеше. Беше от онези за Двестагодишнината — с червен и син фон на хартията — и господинът в пощата в Атланта ми беше казал, че тези ще струват големи пари един ден. Парите — 12 000 в различни банкноти — също важаха. И тежаха. Напъхах пачките банкноти в издуващата се пазарска чанта и се помолих евтината слама да не сдаде багажа. Акциите и облигациите, издадени на името на госпожа Страун, не бяха от полза за настоящите ми цели, но чудесно паснаха над тежките буци пари. Не взех ключовете за форда „Гранада“. Нямах никакво желание да полагам излишни усилия да вадя колата от съхранение, пък и щяха да възникнат въпроси, ако я намерят на паркинга на летището. Последното нещо в кутията беше малка „Берета“, предназначена за господин Торн, ако потрябва, но нямаше да имам нужда от нея там, където отивам.

Където смятах, че отивам.

След като върнах кутията със същата траурна церемониалност, както и в предишния ритуал, застанах на опашка на касата.

— Сичките десет ’иляди ли ги щете днеска? — попита дъвчещото дъвка момиче зад решетките.

— Да, както е написано на платежното.

— Това ’начи, че тогаз ще закривате сметките си при нас?

— Да, точно така.

Учудващо как години щателно обучение водят до появата на подобни образци на сръчност. Момичето погледна натам, където асистент-мениджърът стоеше със сплетени на корема пръсти, заел позата на платен оплаквач. Той кимна късо и момичето завъртя дъвката си в по-бърз ритъм.

— Да, ’спожо. Как ша си искате парите?

В перувиански никели, съблазних се да кажа.

— Пътнически чекове, ако обичате — усмихнах се. — Хиляда долара на петдесетачки. Хиляда на стотачки. Останалите по петстотин.

— За тях зимаме комисиона — предупреди момичето и се намръщи леко, сякаш тази възможност би ме накарала да си променя намеренията.

— Няма нищо, скъпа? — успокоих я. Денят тепърва започваше. Чувствах се млада. В северна Франция щеше да е студено, но пък светлината бе богата като стопено масло. — Не бързай. Не сме се засилили за никъде!

„Атланта Шератън“ се намираше на две пресечки от банката. Наех стая там. Те поискаха образец на кредитната ми карта. Вместо това платих петстотин долара в пътнически чекове и прибрах рестото в портмонето си. Стаята не беше толкова плебейска като тази в мотела с номера, но бе не по-малко стерилна от нея. Използвах телефона да се свържа с голяма туристическа агенция. След няколко секунди консултация с главния им компютър, младата дама отсреща ми предложи избор — да напусна Атланта в шест същия ден с полет на TWA, който има 40-минутен престой на „Хийтроу“, преди да се насочи към Париж, или да замина в десет на следващия ден с „Пан Ам“ директно за столицата на Франция. И в двата случая щях да хвана един и същ полет, късния следобед, от Париж за Марсилия. Момичето ми препоръча втория вариант, понеже беше малко по-евтин. Избрах да пътувам първа класа с по-ранния самолет.

Сравнително недалеч от хотела имаше три горе-долу изискани магазина. Обадих се и в трите и открих къде са най-малко шокирани от идеята наистина да доставят стоки до хотела на клиента им. След това повиках такси и тръгнах на покупки.

Купих осем рокли с етикет на „Албер Нипон“, четири поли — една от великолепна зелена вълна, модел на Карден — и пълен комплект кафяви пътни чанти „Гучи“, два костюма на Ивън Пикон, включително един, който — само няколко дни преди това — бих сметнала подходящ за много по-млада жена. Взех си съответното количество бельо, две ръчни чанти, три нощници, удобна синя роба, пет чифта обувки, включително черни лачени „Бали“ с висок ток, половин дузина вълнени пуловери, две шапки — една широкопола сламена, която доста добре си подхождаше със седемдоларовата ми пазарска торба — дузина блузи, тоалетни принадлежности, бутилка парфюм на „Жан Патън“. Продавачката твърдеше, че това е „най-скъпият парфюм на света“ — почти не се усъмних в думите й. Снабдих се също с дигитален будилник и калкулатор само за 19 долара, грим, чорапи (не за разширени вени, нито пък онези странни „чорапогащници“, ами истински найлонови чорапи), половин дузина бестселъри с меки корици от отдела за книги, пътеводител за Европа „Мишлен“, по-голямо портмоне, набор шоколади и английски бисквити, и малко метално куфарче. След това, докато продавачът търсеше работник, който да достави покупките до хотела ми, отидох до разположения в съседство салон „Елизабет Арден“ — за пълно обновяване.

По-късно, освежена, отпусната, с все още пощипващи ме кожа и скалп, облечена в удобна пола и бяла блуза, се върнах в „Шератън“. Поръчах си лек обяд — кафе, студен сандвич със свинско с горчица, картофена салата, ванилов сладолед — и наградих младия пиколо с пет долара, когато той достави поръчката. Имаше обедна новинарска емисия, но не споменаха неделните събития в Чарлстън. Прибрах се и взех продължителна гореща вана.

За пътуването си приготвих тъмносиния костюм. После, все още по бельо, се захванах да си събирам багажа. Сложих в малката ръчна чанта един кат дрехи, нощница; тоалетните принадлежности, храната, две книжки и повечето от парите в брой. Трябваше пак да пратя румсървиса за ножица, с която да режа етикети и опаковки. До два следобед бях приключила — макар че малкото куфарче бе пълно само до половината и трябваше да натъпча в него и едно одеяло, което намерих в килера, за да не се разместват нещата вътре. Полегнах да дремна малко преди повиканата за 4:15 лимузина да ме закара до летището. Беше истинска наслада да гледам черните цифри, които плавно се сменяха на сивия екран на новия ми будилник. Нямах и най-малка представа как работи тази дреболия. Доста неща от тази последна четвърт на двайсети век хич и не ги разбирам, но това е без значение. Заспах с усмивка на уста.

 

Летището на Атланта приличаше на всяко едно от другите летища, където съм била — а съм ги обиколила кажи-речи всичките. Липсваха ми големите гари отпреди няколко десетилетия: мраморната, заляна от слънце величественост на „Гранд Сентрал“ в разцвета й, откритото великолепие на берлинския довоенен терминал, дори архитектурната безвкусица и селяшки хаос на бомбайската гара „Виктория“. Летището на Атланта бе образец на просташкото пътуване: безкрайни коридори с плочки, пластмасови ляти седалки, редици телевизионни монитори, оповестяващи приглушено пристигащите и заминаващи полети. Коридорите бяха пълни с блъскащи се бизнесмени и шумни, потни семейства в пастелни парцали. И това нямаше значение. След двайсет минути щях да съм свободна.

Вече си бях прекарала багажа, с изключение на ръчната ми чанта и чантичката. Един работник от авиолиниите ме извози с малка електрическа количка по протежение на коридора. Всъщност артритът ми ме притесняваше и краката наистина ужасно ме боляха от неделните упражнения. Отново проверих в залата за заминаващи, уверих се, че в моята част от първа класа няма пушачи, и седнах да изчакам последните пет минути преди качването.

— Госпожица Фулър. Мелани Фулър. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон.

Стоях вкочанена и слушах. Обществената комуникационна система бърбореше неспирно от самото ми пристигане, викаше хора, заплашваше, че коли са оставени в зоната за зареждане и ще бъдат глобени и откарани с паяк, отказваше отговорност за религиозните фанатици, които гъмжаха из терминала като глутници памфлетни чакали. Естествено, че беше грешка! Ако името ми наистина е било изречено, щях да съм го чула и по-рано. Стоях изправена, едва дишах — и слушах как безполовият глас минава през литания записани имена. Донякъде се отпуснах, когато чух за госпожица Рене Фулър. Беше съвсем нормална грешка. Нервите ми бяха обтегнати дни наред, седмици даже. Това Събиране ми бе заседнало в главата от ранна есен.

— Госпожица Фулър. Мелани Фулър. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон.

Сърцето ми спря за секунда. В гърдите ми се обади болка, когато мускулите се стегнаха. Някаква грешка е. Името се среща достатъчно често. Сигурна съм, че не съм чула правилно…

— Госпожа Страун. Биатрис Страун. Моля, вдигнете най-близкия бял обществен телефон. Господин Бергстрьом. Харълд Бергстрьом…

Секунда-две бях сигурна — напълно убедена — че ще припадна точно там, насред залата за презокеански полети на „Трансуърлд Еърлайнс“. Сведох глава, докато синьо-червената зала се въртеше извън фокус и милиарди дребни точици танцуваха в периферията на зрението ми. После се изправих и тръгнах, притиснала към гърдите си чантичката, торбата и ръчната чанта. Някакъв мъж със син блейзър и пластмасова табелка с името, му мина наблизо и аз го хванах за ръката.

— Къде е? Той ме зяпна.

— Белият телефон — изсъсках. — Къде се намира?

Той ми посочи близката стена. Приближих апарата, сякаш е пепелянка. За минута — цяла вечност — не можах да го вдигна. Накрая оставих ръчната чанта, вдигнах слушалката и прошепнах новото си име в нея. Непознат глас каза:

— Госпожа Страун? Един момент, моля. Имате обаждане.

Стоях неподвижна, докато белият шум на свързвани разговори отекваше в ушите ми. Когато се чу глас, той също беше кух, празен, отекващ, сякаш идваше от тунел или празна стая. Или от гроб. Познавах много добре този глас.

— Мелани? Мелани, скъпа, Нина е… Мелани? Скъпа, Нина се обажда…

Изтървах слушалката и отстъпих назад. Шумът и гмежта наоколо оредяваха, а накрая се превърнаха в далечен, несвързан тътен. Струваше ми се, че гледам от другия край на дълъг тунел към малки фигурки, които се суетят насам-натам. Обърнах се, обзета от паника, и се затичах по коридора, забравяйки ръчната чанта, забравяйки парите в нея, забравяйки полета си, забравяйки всичко, освен мъртвешкия глас, който дрънчеше в ушите ми като писък в нощта.

Когато приближих входа на терминала, един мъж с червена шапка забърза към мен. Не се и замислих. Погледнах към бързащия негър и той падна на пода. Не вярвам друг път да съм Ползвала някого така брутално или набързо. Мъжът се гърчеше в хватката на масиран инсулт, удряйки непрекъснато лицето си в плочките. Изнизах се през отварящите се автоматично врати, докато останалите хора наоколо тичаха към гърчещия се червеношапковец.

Стоях на тротоара и неуспешно се опитвах да се преборя с въртопите на паниката и объркването, които ме връхлитаха. Всяко приближаващо ме лице заплашваше да се разтвори в бледата и усмихната смъртна маска, която отчасти очаквах да видя. Завъртях се, притиснала чантата и торбата към гърдите си, патетична старица на ръба на истерията.

Мелани? Скъпа, Нина е…

— Такси, госпожо?

Подскочих от изненада. Зелено-бялото такси бе спряло до мен, без изобщо да го забележа. И други чакаха зад него в специалната лента за таксита. Шофьорът беше бял, около трийсетте, гладко избръснат, но с онази прозрачна кожа, на която се вижда растящата за утре брада.

— Такси требе ли ви?

Кимнах и се замъчих с вратата. Шофьорът се наведе и ми я отвори. Купето миришеше на застоял цигарен дим, пот, пластмаса и урина. Завъртях се да погледна през задния прозорец, докато полека отлепяхме от тротоара. Зелени квадратчета светлина минаваха покрай прозореца и задния калник на таксито.

Не бих могла да определя дали някоя от другите коли не ни следва. Движението бе страхотно натоварено.

— Питах, накъде сме? — подвикна шофьорът.

Примигнах.

Съзнанието ми беше съвсем празно.

— Към центъра? — попита той. — Някой хотел?

— Да — все едно не говорех същия език.

— Кой да е?

Зад лявото ми око избухна страхотна болка. Усетих я как протича по черепа ми към врата и после изпълва тялото ми като течен огън. За секунда не можех и да дишам. Седях там, стисках чантата си и торбата и чаках болката да отмине.

— …или к’во? — попита шофьорът.

— Моля? — гласът ми дрезгавееше като мъртви царевици, люляни от сух вятър.

— Да ’зема ли магистралата или к’во?

— „Шератън“ — думата представляваше безсмислен набор звуци за мен. Болката започна да отслабва, оставяйки след себе си киселини и гадене.

— В центъра или на летището?

— Централния — отвърнах, като си нямах представа за какво се споразумяваме.

— Хубу.

Отпуснах се на студената пластмаса. Ивици светлина минаваха през отвратителното купе на таксито с хипнотизиращ ритъм и аз се съсредоточих върху забавянето на дишането си. Съскането на гумите по мокрия асфалт полека заглуши бръмченето, което изпълваше ушите ми.

Мелани, скъпа…

— Как се казваш? — прошепнах.

— Ъ?

— Как се казваш? — поисках да знам.

— Стив Лентън. Пише го ей тука на картата. Защо?

— Къде живееш?

— Защо?

Беше ми писнало от този. Натиснах. Дори през главоболието, даже през въртопите на гаденето, натисках. Ударът беше достатъчно силен да го накара да се превие над волана за няколко секунди, след което му позволих да се изправи и да върне вниманието си върху пътя.

— Къде живееш?

Образи, картини, жена с мазна руса коса пред някакъв гараж. С думи.

— Беула Хайтс — гласът на шофьора бе равен.

— Далеч ли е оттук?

— Петнайсетина минути?

— Сам ли живееш?

Мъка. Загуба. Ревност. Изпълнен с болка образ на русата със сополиво дете в ръце, гневни гласове, червена рокля, която се отдалечава по алеята. Последен поглед към нейния вагон в метрото. Самосъжаление. Думи от кънтри песен, които са много верни.

— Ще идем там — реших. Струва ми се, че го казах и на глас. Затворих очи и се вслушах в съскането на гумите по мокрия асфалт.

 

Къщата на шофьора бе тъмна. Бе копие на останалите разбрицани къщурки, които бяхме подминали в този квартал — тухлени стени, един-единствен „панорамен прозорец“, който гледа към минаващия за двор миниатюрен правоъгълник, гараж, голям колкото цялата къща, взета заедно. Никой не ни видя, докато приближавахме. Шофьорът отвори вратата на гаража и вкара таксито вътре. Там имаше също и „Буик“ нов модел тъмносин или черен, не обърнах внимание на слабата светлина. Накарах го да извади другата кола на алеята и после да се върне. Оставихме двигателя на таксито да работи. Шофьорът свали вратата на гаража надолу.

— Покажи ми къщата — казах меко. Беше не по-малко предвидима, отколкото депресираща. В мивката бяха отрупани мръсни чинии, чорапи и бельо обсипваха пода на банята, вестници имаше навсякъде, а евтини картини на дечица със сърнешки очи съзерцаваха цялата тази бъркотия.

— Къде ти е пистолетът? — попитах. Не се налагаше да ровя, за да уточня дали притежава оръжие. Това беше Югът, в крайна сметка. Шофьорът примигна и ме поведе надолу по стълбите към слабо осветена работилница. По циментовите стени висяха стари календари и снимки на голи жени. Той кимна към малък метален шкаф, където имаше пушка, ловна карабина и два пистолета, увити в промаслен плат. Единият представляваше някакъв пистолет за стрелба по мишени с дълго дуло, еднозаряден, малък калибър. Другият ми беше по-познат — револвер трийсет и осми калибър, с тринайсетсантиметрово дуло, донякъде напомнящ за наследството на Чарлз. Сложих в пазарската си торба три кутии патрони и се върнахме горе в кухнята.

Той ми донесе ключовете за буика и ние двамата седнахме на кухненската маса, докато му съставя бележката, която да напише. Не беше много оригинална. Самота. Съжаления. Неспособност да продължава. Властите може и да забележеха липсващия пистолет и със сигурност щяха да търсят колата, но автентичността на бележката и избраният метод биха ликвидирали повечето съмнения във фалшификация. Или поне така се надявах.

Шофьорът се върна при таксито. Дори и за няколкото секунди, през които кухненската врата остана отворена към гаража, газовете насълзиха очите ми. Двигателят на таксито ми се струваше прекалено шумен. За последно видях шофьора, докато сяда изправен, стиска здраво волана с две ръце и отправя поглед към хоризонта на някаква невидима магистрала. Затворих вратата.

Трябваше да замина незабавно, но първо поседнах. Ръцете ми трепеха и имах конвулсии в десния крак, които пращаха артритни игли в бедрото ми. Стиснах пластмасовия плот на масата и затворих очи. Мелани? СКЪпа, Нина е… Нямаше начин да сбъркам този глас. Или Нина още ме преследваше, или си губех ума. Дупката на челото й беше колкото монета от двайсет и пет цента и идеално кръгла. Но нямаше кръв.

Прерових бюфетите в търсене на вино или бренди. Намерих само половин бутилка „Джак Даниълс“. Намерих също чиста стъклена чаша — и пих. Уискито ми изгори гърлото и стомаха, но ръцете ми не трепереха толкова, докато внимателно миех чашата и я връщах в бюфета.

За миг обмислих дали да не се върна на летището, но отхвърлих тази идея. Багажът ми вече трябваше да е на път за Париж. Можех да го догоня, като взема по-късния полет на „Пан Ам“, но дори и тогава мисълта да се кача на самолет ме караше да треперя. Уили, отпуснат, се обръща да говори с някой от спътниците си. После експлозията, писъците, дългото, мрачно падане към забравата. Не, в скоро време не смятах да летя със самолет!

Звукът от двигателя на таксито минаваше през вратата на гаража; глух, настоятелен тътен. Беше минал повече от половин час. Крайно време да потеглям.

Уверих се, че наоколо няма никой и затворих входната врата зад гърба си. Имаше нещо окончателно в щракването на ключалката. През дебелата врата на гаража едва чувах двигателя на таксито, докато се настанявах зад волана на буика. В първите панически секунди не можех да напъхам нито един ключ в запалването, но после опитах отново, взех се в ръце и двигателят с готовност заръмжа. Отне ми още минута да наглася седалката напред, да наместя огледалцето за задно виждане и да намеря ключа за осветлението. Не бях карала кола от много години. Дадох заден по алеята и бавно подкарах през криволичещите улици на предградието. Хрумна ми, че си нямам нито посока, нито алтернативни планове. Доскоро бях напълно погълната от вилата в Тулон и очакващата ме там личност. Що се отнася до Биатрис Страун, то тя беше нещо временно, пътно име. С трескав ужас осъзнах също, че ръчната чанта с дванайсет хиляди в брой бе останала до телефона в летището. Все още имах над девет хиляди долара в пътнически чекове в чантичката ми и в торбата, там бяха също паспортът и другите ми документи, но синият костюм, който носех, представляваше единствената дреха, с която разполагах сега. Гърлото ми се стегна, като си помислих за прелестните покупки, които бях направила сутринта. В очите ми напираха сълзи, но тръснах глава и — подкарах отново, щом светофарът се смени и някакъв кретен зад мен се разбибипка нетърпеливо.

Някак си съумях да открия откъде да се кача за Междущатското и поех на север. Поколебах се, когато видях зеления знак за изхода към летището. Моята чанта може би още седеше до телефона. Би било лесно да си уредя друг полет. Отминах табелата. Нищо на света не би ме накарало да стъпя отново в този добре осветен мавзолей, из който ме дебнеше гласът на Нина. Потреперих отново, когато нечакана пред очите ми се изправи картината от залата за заминаващи на TWA, където бях стояла преди два часа — цяла вечност. Накрая я бях видяла, с ръце, скръстени на чантата в скута й, сини очи и чело, белязано от дупка с размер на четвъртък, и разширяваща се синина, усмивката й широка и бяла. Зъбите й бяха заострени. Тя се канеше да се качи на самолета. Чакаше мен. Поглеждайки начесто в огледалото, смених лентите, ускорих и два пъти се спуснах по отклоненията само за да се върна в отсрещната рампа и да се кача пак на магистралата. Невъзможно беше да се каже дали някой ме следи, но според мен нямах опашка. Свалих леко прозореца и оставих студения нощен въздух да боцка бузата ми. Копнеех да си бях взела бутилката с уиски.

На знака пишеше: МЕЖДУЩАТСКО 85 СЕВЕР, ШАРЛОТ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА. Север. Мразех севера, недодяланите янки, сивите градове, пронизващия студ и лишените от слънце дни. Всеки, който ме познаваше, също би приел, че ще отхвърля северните щати, особено пък през зимата, и че ще ги избягвам с цената на живота си.

Последвах движението по рампата към следващата детелина за това отклонение. Светлоотразителни букви на надвисналия отгоре знак съобщаваха: ШАРЛЪТ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА, 500 КМ. / ДЪРАМ, СЕВЕРНА КАРОЛИНА, 670 КМ. / РИЧМЪНД, ВИРДЖИНИЯ, 1080 КМ. / ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ, 1300 КМ.

Стиснала волана с цялата си сила, опитвайки се да съм в крак с налудничавата скорост на останалите, карах на север в нощта.

 

— Хей, госпожо!

Събудих се от раз и се взрях във видението, застанало на сантиметри от лицето ми. Ярката слънчева светлина осветяваше дълга, мазна коса, която почти скриваше мутра с чертите на гризач — малки, пъргави очички, дълъг нос, мръсна кожа и тънки, напукани устни. Видението се насили да се усмихне и за миг мернах остри, пожълтели зъби. Предният резец беше счупен. Момчето май нямаше даже седемнайсет години.

— Хей, госпожо, в моята посока ли отиваш?

Седнах и разтърсих глава. Слънцето от късната утрин топлеше приятно запечатаната кола. Огледах купето на буика и в първите секунди не можех да си спомня защо спя в кола, вместо в леглото у дома. После се сетих за миналата нощ на волана и ужасното тегло на умората, която накрая ме насили да вляза на този празен паркинг. Колко далеч бях стигнала? Смътно си спомнях, че съм минала изхода за Грийнсбъро, Северна Каролина, точно преди да спра.

— Госпожо? — съществото почука по прозореца с покрито с мръсотия кокалче.

Натиснах бутона да сваля стъклото, но не последва нищо. Клаустрофобията ме разтърси за секунда, преди да се сетя първо да завъртя ключа за запалването. Всичко в тази абсурдна кола бе на електрическа основа. Забелязах, че индикаторът за горивото сочи, че резервоарът е почти пълен. Спомних си, че през нощта съм спирала, пропуснала съм няколко бензиностанции, преди да намеря една, която да не е на самообслужване. Каквото ще да става, нямаше да си преглътна гордостта и да сляза сама да си налея бензина. Прозорецът се плъзна надолу със съскане.

— ’Зимаш ли стопаджии, госпожо? — гласът на момчето — носово скимтене — беше отвратителен, досущ като външния му вид. Носеше лекьосано военно яке и багажът му се състоеше от съвсем малка раница и спален чувал. Зад него колите се стрелкаха по Междущатското, а слънцето играеше по предните им стъкла. Внезапно изпитах освобождаващото усещане за игра на хокей в училище. Отвън момчето подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Къде точно отиващ? — попитах го.

— На север — отвърна то и сви рамене. Постоянно се изумявам как тъй сме допуснали под носа ни да израсне цяло поколение, което не може да отговори на един прост въпрос.

— Родителите ти знаят ли, че спиращ коли?

Той отново сви рамене, даже само манкира, като вдигна едното рамо — сякаш завършването на жеста би изисквало твърде много енергия. Веднага разбрах, че това хлапе почти със сигурност е избягало от къщи, вероятно е крадец и твърде вероятно би представлявало опасност за благодетеля, който прояви глупостта да го качи.

— Скачай — рекох и натиснах бутона да отключа вратата откъм пътника.

 

Спряхме да закусим в Дърам. Момчето се намръщи на снимките на пластмасовото меню и след това ми направи гримаса.

— Ъ, не мога… тъй де, нямам пари за тая работа. Нали знаеш, уж имам достатъчно да стигна до чичо и тъй нататък…

— Няма проблем — казах му. — Това ще е от мен!

Според идеята, би трябвало да си мисля, че се е запътил към дома на чичо му във Вашингтон. Когато отново го попитах накъде точно е тръгнал, той ми се намръщи с един от невестулковите си погледи и зададе ответен въпрос:

— А ти къде точно отиваш?

Когато предложих Вашингтон за крайна цел на пътуването ми, той ме награди с още един проблясък на пожълтелите си от никотин зъби и възкликна:

— О-усупер, тамън там живее чичка ми. Натам съм тръгнал, при чичата. Във Вашингтон. О-усупер.

Сега момчето измрънка поръчката си на сервитьорката и се сгърби да поиграе с вилицата си. Както и при много други младежи, които срещах в последно време, не можех да отгатна дали момчето в действителност е малоумно или е просто ужасно зле образовано. Повечето от населението под трийсет години спада или към едната, или към другата категория.

Отпих от кафето си и попитах:

— Та казваш, че името ти е Винсент?

— Аха — момчето сведе лице към чашата си като продрискан кон. Шумовете не бяха много по-различни.

— Много сладко име. Винсент кой?

— Ъ?

— Как ти е фамилията, Винсент?

Момчето отново и отново опъваше устни към чашата, за да спечели време за размисъл. Стрелна ме с погледа си на невестулка.

— Ъ-ъ-ъ… Винсент Пиърс.

Кимнах. Момчето почти каза Винсент Прайс! Бях срещала Прайс веднъж на търг на картини в Мадрид, в края на шейсетте. Беше много галантен мъж, наистина изискан, с големи, меки ръце, които никога не се спираха. Говорихме за изкуство, готварство и испанската култура. По това време Прайс купуваше оригинални картини за някаква чудовищна американска компания. Сметнах го за много приятен човек. Години по-късно научих за ролите му в онези гнусни филми на ужасите. Може би дори са работили заедно с Уили известно време?

— И пътуваш на стоп към дома на чичо си във Вашингтон?

— Аха.

— Коледна ваканция, без съмнение — казах. — Училището сигурно е разпуснато.

— Аха.

[# Американски актьор, известен с ролите си във филмови адаптации по разкази на Едгар Алън По. — Бел. ред.]

— В коя част на Вашингтон живее чичо ти?

Винсент отново се сгърби над чашата си. Косата му висеше като плетеница мазни лози. На всеки няколко секунди той вдигаше апатично ръка и бръсваше някой кичур от очите си. Жестът беше настойчив и влудяващ като тик. Познавах това бандитче по-малко от час и маниерите му вече ме подлудяваха.

— Някое предградие, навярно? — помогнах му аз.

— Аха.

— Кое точно, Винсент? Има доста предградия около Вашингтон. Може би ще минем оттам и мога да те хвърля. Някой от по-скъпите райони ли е?

— Аха. Чичо ми, тоя има доста мангизи. Цялата ми рода е богата, знайш ли к’во.

Не можах да се удържа да не погледна мръсното му военно яке, сега разкопчано да покаже парцалив черен пуловер. Изцапаните му джинси на места бяха износени до дупки. Знам, разбира се, че дрехите не значат нищо напоследък. А Винсент като нищо можеше да е внук на Дж. Пол Гети и да поддържа такъв гардероб. Спомних си колосаните копринени костюми, които носеше моят Чарлз. Спомних си великолепното облекло на Роджър Харисън за всички случаи; пътна шапка и костюм и за най-късата екскурзия, бричове за езда, тъмна връзка и смокинг за вечерни събирания. Америка със сигурност бе достигнала егалитарианското дъно, ако се съди по дрехите. Бяхме свели шивашките услуги за цялата нация до раздърпаните, мръсни парцали на най-нисшия деноминатор на обществото ни.

— Чеви Чейс? — предположих.

— Ъ? — Винсент ми се намръщи.

— Предградието. Да не е Чеви Чейс? Той поклати глава.

— Бетезда? Силвър Спрингс? Такома Парк?

Винсент смръщи вежда, сякаш обмисляше чутите имена. Канеше се да заговори, когато го прекъснах.

— О, знам — възкликнах. — Чичо ти е богат, сигурно живее в Бел Еър. Така ли е?

— Аха. Точно тъй — съгласи се Винсент, облекчен. — Туй е мястото.

Кимнах. Пристигнаха чаят и филийката ми. Яйцата с кренвирш и сос, шунка и гофрета бяха сложени пред него. Ядохме в мълчание, нарушавано само от мляскането му.

 

След Дърам Междущатско 85 отново зави на север. Пресякохме Вирджиния по-малко от час, след като приключихме със закуската. Когато бях момиченце, семейството ми често ходеше до Вирджиния, на гости при роднини и приятели. Обикновено взимахме влака, но любимият ми начин на пътуване беше с малкият но удобен нощен пътнически кораб, който приставаше в Нюпорт Нюз. Сега открих, че карам на север огромния и немощен буик по четирилентово шосе, слушам госпъл по радиото и оставям прозореца си леко отворен, за да разсейва миризмата на пот и изсъхнала урина, която излъчваше спящият ми пътник.

Бяхме подминали Ричмънд и клонеше към късен следобед, когато Винсент се събуди. Попитах го дали иска да покара малко. Ръцете и краката ме боляха от усилието да съм в крак с движението. Никой не спазваше ограничението на скоростта. Очите ми също бяха уморени.

— Хей, аха. Тъй де, сигурна ли си? — подпита ме хлапето.

— Да — потвърдих. — Ако караш внимателно, разбира се!

— Аха, ясно.

Намерих отбивка, където да си сменим местата. Винсент караше с твърдо сто и трийсет в час, облегнал небрежно ръка на кормилото, а очите му бяха така притворени, че за миг се уплаших да не би да е заспал. Ободрих се с мисълта, че съвременните автомобили са достатъчно прости да ги кара и шимпанзе. Нагласих си седалката колкото се може по-назад в легнало положение и затворих очи.

— Събуди ме, когато стигнем Арлингтън, ако обичаш, Винсент! Той изсумтя. Бях си сложила чантата между двете предни седалки и знаех, че той алчно я гледа. Не успя да отклони достатъчно бързо очи, когато извадих малката пачка банкноти да платя закуската. Поемах риск с тази дрямка, но бях много уморена. Някакво вашингтонско радио свиреше концерт на Бах. Съскането на гумите и нежният шум от другите коли ме упоиха за сън за по-малко от минута.

 

Отсъствието на движение ме събуди. Събудих се незабавно, напълно нащрек — както хищникът се събужда при приближаването на плячката си.

Бяхме паркирали на недовършена отбивка. Вечерните лъчи на зимното слънце предполагаха, че съм спала около час. Натовареното движение пък предполагаше, че сме близо до Вашингтон. Сгъваемият нож в ръката на Винсент намекваше за тъмни мисли. Той отклони вниманието си от броенето на пътническите ми чекове. Безстрастно отвърнах на погледа му.

— Трябва да ми ги разпишеш — прошепна той. Спокойно се взирах в него.

— Трябва да ми подпишеш тия шибани боклуци — изсъска моят стопаджия. Косата му падна в очите и той я бръсна. — Тряба да ми ги подпишеш сега.

— Не.

Очите на Винсент се разшириха от изумление. Слюнка пръсна по тънките му устни. Би ме убил тогава, струва ми се, посред бял ден, при все натовареното движение на няма и пет метра от нас и без да има къде да скрие трупа на старицата, освен в Потомак, но — дори и скъпият тъп Винсент бе способен да разбере това — му трябваше моят подпис на чековете.

— Слушай, дърта чанто — каза той и стисна ревера на роклята ми, — ще разпишеш тези шибани чекове или ще ти отрежа шибания нос от шибаното лице. Разбра ли, чанто? — той поднесе стоманеното острие на няколко сантиметра пред очите ми.

Сведох поглед към мръсната ръка, която стискаше роклята ми, и въздъхнах. За един кратък миг си спомних как влизам преди трийсетина години в хотела си и намирам плешив, но симпатичен господин във вечерен костюм да рови в кутията ми с бижута. Този крадец се беше усмихнал иронично и ми се поклони отсечено, когато го залових на местопрестъплението. Как щяха да ми липсват благородството му, лекотата на Употребата и тихата ефикасност, с които не можеше да се сравнява каквато и да е дресировка.

— Хайде — изсъска мръсният юноша, който ме държеше. Той плъзна острието към бузата ми и допълни: — Направо шибано си го просеше! В очите му бляскаха искри, които нямаха нищо общо с парите.

— Да — казах. Ръката му спря насред движението. В продължение на няколко секунди той се бореше с мен, а вените изпъкнаха на челото му. Гримасничеше и очите му се разшириха, докато ръката му се накланяше, обръщаше и насочваше острието на ножа обратно към собственото му лице.

— Време е да започваме — казах меко.

Наточеното като бръснач острие се обръщаше, докато не застана вертикално. То се плъзна между тънките устни, между петносаните и потрошени предни зъби.

— Време е да се учим — додадох меко.

Острието се вряза, кълцайки венците и езика. Устните на Винсент се извиха назад и после се затвориха върху стоманата. Острието се напои с кръв, когато върхът докосна мекото небце.

— Време е да се учим — усмихнах се аз и започнах с първия урок.