Дан Симънс
Лешояди (14)

12
Чарлстън,
четвъртък, 18-и декември 1980

Саул Ласки каза:

— Все ми се струва, че би трябвало да вали сняг.

Тримата седяха в колата на шериф Джентри: Саул и шерифът на предните седалки, Натали отзад. Валеше леко и температурата беше спаднала. Натали и Джентри носеха якета, а Саул си беше сложил дебел син пуловер под старото рипсено сако. Сега с показалец бутна очилата нагоре на носа си и се взря през прошареното от дъжда предно стъкло.

— Шест дни до Коледа — допълни, — а още няма сняг. Не знам как свиквате с това вие, южняците.

— Бях на седем години, когато за пръв път видях сняг — отвърна Боби Джо Джентри. — Тогава разпуснаха училището. Нямаше и два пръста на земята, но всички се втурнахме към къщи, сякаш бе дошъл краят на света. Аз хвърлих снежна топка… първата, която изобщо бях правил… и успях да счупя прозореца в гостната на госпожа МакГилвъри. За мен почти бе дошъл краят на света. Когато баща ми се прибра вкъщи, го чаках трескаво над три часа, пропуснах си вечерята и всичко. Бях доволен да ме пребие и с това да се приключи! — той докосна едно копче и чистачките изскърцаха веднъж, два пъти и паднаха обратно на местата си с щракане. Внезапно освободените дъги по предното стъкло отново започнаха да се шарят от дъжда. — Да, тъй си е — продължи Джентри с дълбок, донякъде приятен бас, който Ласки започваше да опознава твърде добре, — видя ли сняг, винаги си мисля за побоя и се мъча да не плача. А ми се струва, че зимите туканка стават все по-студени и по-честичко вали сняг напоследък.

— Докторът не е ли дошъл още? — попита Натали от задната седалка.

— Нъц. Три минутки остават до четири — отвърна Джентри. — Калхун остарява, позабавил се е вече, подочух, но е пунктуален като часовника на баба ви. Точен като наперчена котка. Каза, че ще е тук в четири и значи ще дойде навреме.

Сякаш за да подчертае коментара му, един дълъг, тъмен кадилак натисна спирачки и започна да се намърдва заднишком в едно свободно място на пет коли пред патрулката на Джентри.

Саул погледна към сградата. Макар и разположена на няколко километра от шикозния Стар квартал, постройката беше привлекателна — съчетаваше елегантността на миналото с напредъка на съвременната убедителност. Старата консервна фабрика е била превърната в каре къщи и офиси — с прозорци и гаражи, тухлите почистени до блясък, и с добавени, подновени или боядисани каси. Според Саул, за тази реставрация и преработка бяха хвърлени прекалено много усилия.

— Сигурен ли си, че родителите на Алисия са съгласни да го направят? — попита той.

Джентри си свали шапката и прокара кърпичката си по кожената лента отвътре.

— Наистина искат — отвърна. — Госпожа Кайзер се притеснява до смърт за момичето. Казва, че Алисия не се храни, събужда се с писъци, когато ляга да спи, а през останалото време просто седи и се взира в нищото.

— Минали са само шест дни, откакто е видяла да убиват най-добрата й приятелка — отбеляза Натали. — Бедното дете!

— И дядото на най-добрата й приятелка — допълни Джентри. — А може би и други хора, знае ли се.

— Мислиш, че е била в „Менсърд Хаус“? — попита Саул.

— Хората не си спомнят да са я виждали там — отвърна шерифът, — но това не значи нищо. Освен ако не са специално подготвени, повечето хора не забелязват голяма част от онова, което се случва покрай тях. Разбир’са, някои забелязват, ама всичко. Това просто не са тези, дето по една или друга случайност са били на местопрестъплението.

— Алисия е била намерена близо до местопрестъплението, нали? — попита Саул.

— Точно между двете. Една съседка я видяла да стои на ъгъла, плачела и изглеждала малко замаяна, била на половината път между дома на Фулър и хотела.

— Ръката й оправя ли се? — поинтересува се Натали.

Джентри се обърна да погледне жената на задната седалка. Усмихна се и малките му сини очички засияха дори по-ярки от слабата, зимна светлина навън.

— И още как, ’спойце. Проста фрактура.

— Още една „’спойца“, шерифе — ухили се Натали, — и ще ти счупя ръката!

— Да, ’спойце — съгласи се Джентри без видимо да й се подиграва. Погледна отново през стъклото. — Това е старият кади на доктора, точно той. Купи проклетия черен гарван, когато отиде в Англия преди Втората световна война. Лятна серия лекции в Лондонската градска болница, струва ми се. Беше част от предвоенната подготвителна кампания за катастрофи. Помня, каза на чичо ми Лий преди години, че британските доктори били подготвени за сто пъти повече пострадали седмично, отколкото действително имало, когато германците започнали да ги бомбардират. Не искам да кажа, че са били готови за повече… но са очаквали да са повече.

— И какво, твоят доктор Калхун има ли голям опит с хипнозата? — полюбопитства Саул.

— Бих казал — проточи Джентри. — Тамън за туй беше отишъл да съветва ’гличанчетата през 1939-а. Май някои от експертите там решили, че бомбите ще са толкоз травматични, че всички цивилни могат да изпаднат в шок. Мислели, че Джак мож’ да им помогне с разните му там постхипнотични заповеди и тем подобни… — той посегна да отвори вратата на колата. — С нас ли сте, госпожице Престън?

— Разбира се — Натали излезе навън под дъжда.

Джентри стъпи навън и спря. Слабият дъждец почукваше по периферията на шапката му.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш, професоре? — попита той.

— Не, не искам да съм там — отвърна Саул. — Искам да съм тук, сигурен, че няма да се намесвам. Но ще чакам с нетъпение да чуя онова, което детето има да ни разкаже.

— Аз също — кимна Джентри. — Ще се старая да не се повлиявам, все едно какво става… — той затвори вратата и изтича — доста грациозно за такъв едър човек — да догони Натали Престън.

„Да не се повлиява! — помисли си Саул. — Да, вярвам, че ще се постараеш. Наистина!“

 

— Вярвам ти — беше казал шериф Боби Джо Джентри, когато той свърши с преразказа на историята си от предишния ден.

Саул беше сбил разказа колкото е възможно, свеждайки прелюдията, отнела им повечето от сутринта и предишната нощ, до четирийсет и пет минутно резюме. Няколко пъти Натали го беше прекъсвала, за да го помоли да разкаже нещо, което е прескочил. Джентри имаше и няколко кратки въпроса. Обядваха, докато Саул разказваше. За час разказът бе приключен, обядът — изяден, а шериф Джентри кимна и каза: „Вярвам ти“.

Саул примигна.

— Просто така ли?

Шерифът кимна:

— Аха… — обърна се и погледна Натали. — А вие повярвахте ли му, ’спойце Престън?

Младата жена се поколеба само за секунда.

— Да, напълно… — тя се спогледа със Саул. — И все още му вярвам! Джентри не каза нищо повече.

Саул подръпна брадата си, свали си очилата да ги избърше и ги върна на място.

— Вие двамата смятате ли, че историята е… фантастична?

— О, безспорно, поне за мен — отвърна Джентри, — но е доста фантастично, че си имам деветима мъртъвци в родния си град тук и няма ни една улика за това как да свържа смъртта им… — шерифът се наведе напред. — Преди не сте ли разказвали това другиму? Цялата история, искам да кажа!

Саул почеса брадата си.

— Казах на братовчедка ми Ребека — отвърна меко. — Малко преди да умре през 1960-а.

— Тя повярва ли ви? — полюбопитства Джентри. Психиатърът спокойно устоя на погледа на шерифа.

— Тя ме обичаше. Беше ме видяла точно след войната, грижеше се за мен, докато се възстановя. Вярваше ми. Каза, че ми вярва и аз предпочетох да повярвам в това. Но защо вие двамата бихте приели подобна история на доверие?

Натали не каза нищо. Джентри се облегна в креслото си така, че дървото изпука.

— Е, ако става дума за мен, професоре, трябва да си призная две слабости. Първо, склонен съм да съдя хората по начина, по който чувствам думите им — как ми лягат един вид. Вземете онзи агент от ФБР, дето беше в кабинета ми вчера — Дик Хейнс — тъй де, всичко, което той казва, е супер логично и много на място. Изглежда правилно. По дяволите, той даже мирише правилно. Но има нещо в тоя човек, дето ме кара да му вярвам горе-долу колкото и на гладна невестулка. Гусин Хейнс просто не е изцяло на наша вълна, някак си. Тъй де, лампата на верандата му е светната, обаче няма никой вкъщи, ако ме разбирате. Сума ти хора са така. Когато срещна някого, в когото вярвам, съм склонен и да му се доверя, това е то. Сума ти проблеми ми създава…

Натали Престън леко се усмихна.

— Втората слабост, склонен съм доста да чета. Не съм женен. Нямам хобита, само работата си. Навремето мислех да ставам историк… после популярен писател-историк като Катън или Тъчман… после, може би, просто писател. Твърде мързелив съм за тия работи, но все пак чета с тонове. Харесвам боклука. Тъй че сключих сделка със себе си — на всеки три сериозни книги, които прочета, си взимам и боклук. Добре написан боклук, нъл’ разбирате, но все пак боклук. Та, чета криминалета — Джон Д. Макдоналд, Паркър, Уестлейк — чета съспенс — Лъдлъм и Треванян, и Льо Каре, и Дейтън — чета и ужаси — Стивън Кинг, Стив Резник… такива работи… — той се усмихна на Саул. — Разказът ти не е чак толкова странен.

Ласки на свой ред се намръщи срещу шерифа.

— Господин Джентри, казвате, че понеже четете фантастични книги, не смятате фантастичната ми история за фантастична?

Джентри поклати глава.

— Не, сър, казвам, че онова, което ми разправихте, съвпада с фактите и е първото нещо, дето свързва тези убийства наедно.

— Хейнс имаше теория за Торн — отвърна Саул, — слугата на старицата — че с онази Крамър се сговаряли да крадат от работодателките си.

— Хейнс е пълен с лайна, да ме извините за езика, ’спойце — отвърна Джентри. — И няма никакъв начин онзи дребен Албърт Ла Фолет, пиколото, дето откачил в „Менсърд Хаус“, да се е сдушил с някой друг. Познавах бащата на Албърт. Това хлапе имаше акъл колкото да си върже връзките на обувките, но беше сладур. Не тръгна да тренира футбол в гимназията и каза на стареца си, че не ходи, щото не искал да наранява хората.

— Но историята ми изобщо не е логична… свръхестествена е — възрази Саул. Чувстваше се глупаво да спори с шерифа, но не можеше Да приеме незабавното съгласие на южняка.

Джентри сви рамене:

— Винаги съм мразел онзи момент от вампирските филми, когато те се затрупват с трупове, на вратлетата им има по две спретнати дупки и тъй нататък, а някои от тия трупове се връщат към живота и тъй де, винаги му отнема на добрия към деветдесет минути от двучасов филм просто да убеди другите добри, че вампирите са истински.

Саул потри брадата си.

— Виж — обясни меко Джентри, — каквито и причини да имаш, ти ни каза. Сега имам следния избор — едно, да приема, че си част от това. Тоест знам, че не си убил никой от тези лично. Бил си на семинар в Колумбийския в събота следобед и вечерта. Но може да имаш пръст. Може да си хипнотизирал госпожа Драйтън или нещо от този род. Знам, знам, хипнозата не действа така — но пък и хората по принцип не насилват мозъците на други хора, нали? Две, може да си луд като катеричка. Като някой от онези лунатици, дето излизат от горските дебри да си признават всеки път, когато има убийство. Три, може и да казваш истината. Засега ще действам съобразно точка номер три. Освен това има някои странни работи туканка, дето съвпадат само с твоята история и с нищо друго.

— Какви странности? — попита Саул.

— Ами като онзи, дето ме преследваше сутринта и се уби вместо да поприказваме — отвърна Джентри. — И албума на старата дама.

— Албум ли?

— Какъв албум? — попита и Натали.

Шерифът свали шапката си, смачка я и й се намръщи.

— Бях първото ченге на местопрестъплението, дето са застреляли госпожа Драйтън — каза след малко. — „Бърза помощ“ отнасяха тялото, момчетата от отдел „Убийства“ още бяха долу и брояха телата, тъй че аз порових из стаята на старицата. Не трябваше да го правя. Гадна работа. Но що пък не, нали съм ченге-селяче. Тъй или иначе, в един от куфарите й, дето се случи да прегледам, имаше дебел албум с изрезки от вестници. Всичките те бяха за убийства — Джон Ленън и куп други. Повечето в Ню Йорк. Стигаха до миналия януари. На следващия ден истинската полиция се хвана с разследването, ФБР плъзнаха наоколо, макар че случаят не е от техните, и по времето, когато стигнах до моргата в неделя вечер, вече нямаше албум, никой не го беше виждал, нямаше и следа от него в докладите за местопрестъплението, не го бяха вписвали в доказателствата, нищо.

— Попита ли за него? — полюбопитства Саул.

— А, естествено — кимна Джентри. — Разпитах всички от линейката и момчетата от отдел „Убийства“. Никой не го беше виждал. Всичко останало бе изнесено в моргата и описано в неделя сутринта — бельото на старицата, дрехите й, хапчетата за кръвно — но никакъв албум и изрезки за двайсетина убийства или някъде там.

— Кой правеше инвентаризацията? — попита Саул.

— Отдел „Убийства“ и ФБР — призна Джентри. — Но Тоби Хартнър — един чиновник в моргата — каза, че нашият господин Хейнс прегледал всичко докарано около час преди да пристигнат от „Убийства“. От летището Дики отишъл право в моргата.

Саул се прокашля.

— Смяташ, че ФБР е замесено в укриване на доказателства?

Шериф Джентри си придаде вид на невинно бебе.

— Ха, че защо пък човек на ФБР би искал да прави такова нещо?

Мълчанието се проточи. Накрая Натали Престън отбеляза:

— Шерифе, ако някое от онези… онези същества е отговорно за смъртта на баща ми, какво ще правим след това?

Джентри скръсти ръце на стомаха си и погледна към Саул. Очите на шерифа бяха много сини.

— Това е наистина добър въпрос, госпожице Престън — каза той. — Е, какво мислите, доктор Ласки? Да речем, че хванем вашия Полковник и онази Фулър — и двамата. Не смятате ли, че ще е малко трудничко да ги осъдим честно и почтено?

Саул разпери ръце.

— Звучи налудничаво, знам. Ако някой повярва в това, тогава логиката си заминава на мига. Никой обвинен в убийство не се смята за виновен сто процента. Никое доказателство не е в състояние да раздели невинния от виновния. Разбирам какво искате да кажете, шерифе.

— Цъ — отвърна Джентри. — Не е толкова зле. Тъй де, повечето случаи са си все пак убийства, нали? Или смятате, че има стотици или хиляди от тези умствени вампири, които се мотаят наоколо?

Саул затвори очи при тази мисъл.

— Искрено се моля да не е така — каза накрая.

Джентри кимна.

— Та, значи, имаме тук пред нас един специален случай, нали? Което ни връща обратно на въпроса на госпожица Престън. Какво ще правим после?

Ласки си пое дълбоко дъх.

— Трябва ми помощта ви за… наблюдения. Има шанс — много малък, наистина — някой от двамата оцелели да се върне в Чарлстън. Може би Мелани Фулър не е имала време да вземе важните за нея неща от къщата си. Може би Уилям Бордън… ако е жив… ще се върне за нея.

— И после какво? — уточни Натали. — Те не могат да бъдат осъдени. Не и в съдилищата. Какво ще стане, ако ги намерим за теб? Какво можеш да направиш?

Саул сведе глава, нагласи си очилата и прекара треперещите си пръсти по челото си.

— От четирийсет години го обмислям — призна с много тих глас, — и все още не знам. Но чувствам, че на нас с Полковника ни е писано да се срещнем отново.

— Те са смъртни — уточни Джентри.

— Какво? — трепна психиатърът. — Да, разбира се, че са смъртни!

— Човек може да мине зад някой от тях и да им пръсне главата, нали? — кимна шерифът. — Те няма да се вдигнат на следващото пълнолуние, тъй де.

Саул се втренчи в полицая. След малко попита:

— Какво целите, шерифе?

— Целта ми е… като се има предвид предположението, че тези хора умеят онова, което казвате, че могат… че те са най-ужасните проклети гадини, за които съм чувал. Да тръгнеш след някой от тях ще е като да претърсваш за скрити ями в блато след здрач, като не носиш нищо, освен торба от зебло. Но щом ги разкриеш, те стават не по-лоша мишена от теб, мен, Джон Ф. Кенеди или Джон Ленън. Всеки с пушка и добро зрение може да свали някой от тях съвсем лесно — прав ли съм, професоре?

Саул отвърна на ведрия поглед на шерифа.

— Не притежавам пушка с оптически мерник.

Джентри кимна.

— Донесохте ли някакво оръжие с вас от Ню Йорк?

Саул поклати глава.

— Изобщо имате ли оръжие, професоре?

— Не.

Шерифът се обърна да погледне Натали.

— Но вие имате, ’спойце. Споменахте, че сте го последвали в къщата на Фулър вчера и сте били готова да го арестувате под прицел.

Натали се изчерви. Саул с изненада забеляза колко тъмна може да стане кожата й с цвят на кафе, когато се изчервява.

— Пистолетът не е мой — уточни. — На баща ми е. Той го държеше във фотографското си ателие. Имаше разрешително за него. Случваха се обири. Спрях и го взех в понеделник.

— Може ли да го видя? — попита меко Джентри.

Натали отиде в коридора и извади оръжието от шлифера си. Постави го на масата близо до шерифа. Той лекичко побутна с показалец дулото, докато го завърти така, че да сочи встрани от всички.

— Имате ли опит с оръжията, професоре? — попита той.

— Не с това — отвърна Саул.

— Ами вий, ’спойце? — попита Джентри. — Запозната ли сте с огнестрелните оръжия?

Натали потри ръце сякаш й беше студено.

— Имам приятел в Сейнт Луис, който ме научи да стрелям. Целиш се и натискаш спусъка. Не е толкова сложно.

— А това оръжие? — попита шерифът. Натали поклати глава.

— Татко го купи след като заминах да следвам. Дори не мисля, че го е пробвал. Не мога да си представя, че би бил способен да застреля човек.

Джентри вдигна вежди и взе пистолета, насочи го към пода и го задържа предпазливо за халката на спусъка.

— Зареден ли е?

— Не — отвърна Натали. — Извадих всички патрони, преди да изляза от къщи вчера.

Беше ред на Саул да вдигне вежди.

Джентри кимна и докосна едно лостче, за да освободи пълнителя от черната пластмасова дръжка. Вдигна го да покаже на Саул, че е празен.

— Трийсет и втори калибър, а? — попита психиатърът.

— Малък размер „Лама автоматик“ трийсет и втори калибър — съгласи се шерифът. — Наистина рядък малък пистолет. Вероятно е струвал на господин Престън триста долара като нов. ’Спойце Престън, никой не обича съветите, но ми се струва, че трябва да ви дам няколко, нали?

Натали кимна рязко.

— Първо — каза Джентри, — не насочвайте пистолет към някого, освен ако не възнамерявате да стреляте. Второ, не насочвайте дори празен пистолет. И трето, ако ще носите празен пистолет, уверете се, че е празен — той посочи оръжието. — Виждате ли ей този индикатор тук, ’спойце? Това червеничкото? Нарича се индикатор за заряда и червеното се опитва да ни подскаже нещо — той бутна оръжието и един патрон падна от барабана и се търкули по масата с трополене.

Натали пребледня, кожата й доби цвят на стара пепел.

— Това е невъзможно — каза тя приглушено. — Преброих патроните, когато ги извадих. Бяха седем.

— Баща ви сигурно е заредил един в барабана и после е свалил предпазителя — каза Джентри. — Някои хора имат навика да ги носят така. По този начин имат на разположение осем изстрела вместо обичайните седем… — той пъхна празния пълнител и натисна спусъка.

Натали трепна леко при сухото щрак. Един поглед към наречения от Джентри „индикатор за заряда“ й подсказа, че вече не се вижда червено. Тя си помисли за мига, когато бе насочила пистолета към Саул вчетолкова сигурна, че е празен… и леко й призля.

— Какво целяхте този път, шерифе? — попита Саул.

Джентри сви рамене и остави малкия пистолет отново на масата.

— Мисля, че ако ще тръгваме след тези убийци, тогава по-добре все някой да знае нещичко за оръжията.

— Вие не разбирате — възрази Саул. — Оръжията са безполезни при хора като тези. Те могат да ви накарат да обърнете пистолета към себе си. Могат да превърнат вас в оръжие. Ако ние тримата тръгнем след Полковника… или Фулър… като екип, никога няма да сме сигурни един в друг.

— Това ми е ясно — съгласи се Джентри. — И разбирам също, че ако ги намерим, тогава те са уязвими. Те са опасни главно защото никой не знае за тях. Сега ние знаем.

— Но не знаем къде са — възрази Саул. — Мисля, че бях много близо. Бях толкова близо…

— Бордън има минало — уточни шерифът. — История, филмова продуцентска къща, колеги и приятели. Оттам ще започнем.

Ласки поклати глава.

— Мислех, че Франсис Харингтън е в безопасност. Няколко проучвания, нищо проблематично. Ако Бордън беше Полковника, тогава би ме разпознал. Мислех, че Франсис е в безопасност, а сега почти сигурно е мъртъв. Не, не искам никой друг да се забърква лично…

— Вече сме забъркани — отряза Джентри. — Ние сме вътре.

— Прав е — кимна Натали.

И двамата се извърнаха към нея. Гласът й отново звучеше силно и уверено.

— Ако не си луд, Саул — каза тя, — тогава тези извратени копелета са убили баща ми ей тъй, без причина. С вас двамата или без вас, но ще намеря тези дърти убийци, а после ще намеря и начин да въздам правосъдие.

— Тъй че нека се престорим, че ние сме умните същества тук — обобщи Джентри. — Саул, Нина Драйтън да ти е казвала по време на сеансите нещо, което да ни бъде от полза?

— Всъщност не. Говореше за смъртта на баща си. Предполагам, че е използвала Способността си да го убие.

— Не е споменавала за Бордън или Мелани Фулър?

— Не пряко, макар че спомена за приятели във Виена в началото на трийсетте. Съдейки по описанието й, биха могли да са Полковника и Фулър.

— Нещо полезно там?

— Не. Интимни глупости за сексуална ревност и съревнования.

— Саул, ти си бил използван от Полковника — настоя шерифът.

— Да.

— Но си го спомняш. Не мислиш ли, че Джак Руби и останалите са страдали от нещо като амнезия, след като са ги използвали?

— Да — съгласи се Саул. — Мисля, че хората, които Полковника и другите ползват, помнят какво са правили — ако изобщо помнят — както човек си спомня сънищата си.

— Това не е ли именно начинът, по който невменяемите помнят моменти на гняв?

— Понякога. Друг път нормалният живот на невменяемия е като сън, а той се чувства наистина жив само когато предизвиква болка или смърт. Но хората, които Полковника и другите ползват, не са задължително откачени — те просто са жертви.

— Но ти си спомняш точно какво е станало, когато немският офицер… те е обладал — уточни Джентри. — Защо?

Саул си свали очилата и ги избърса.

— Беше различно. Беше война. Бях евреин от някакъв лагер. Той знаеше, че аз няма да оцелея. Нямаше нужда да хаби енергия да трие паметта ми. Освен това аз избягах по своя воля, застрелях се в крака, изненадах го…

— Исках да те питам за това — каза Джентри. — Казваш, че болката изненадала Полковника и го накарала да изгуби контрол за минута-две…

— За няколко секунди — уточни Саул.

— Добре, няколко секунди да са. Но всички, които те са използвали тук в Чарлстън, сигурно са изпитвали много болка. Хопт… Торн, бившият крадец, когото Мелани Фулър въртяла наоколо за прислуга, изгубил едно око и продължил нататък. Момичето — Катлийн — била полумъртва. Барет Крамър паднала по стълбите и я застреляли. Господин Престън… е, нали разбирате какво искам да кажа…

— Да — кимна Саул. — Мислил съм доста за това. — За щастие, когато Полковника беше… в ума ми, няма друг начин да го кажа… тогава долавях откъси от мислите му…

— Като телепатия? — попита Натали.

— Не — отвърна Ласки. — Не истинска. Не както я описват във фантастиката например. По-скоро беше нещо като опит да се хванат откъси от сън, които човек донякъде си спомня вече буден. Но усетих достатъчно в мислите на Полковника, за да разбера, че играта му с мен, когато ме използваше да убия Дер Майстер… стария есесовец… не е обичайна. Той искаше да го изпита напълно, да вкуси всеки нюанс на чувствено усещане. Останах с впечатлението, че той като цяло използва другите за прост буфер между себе си и болката, която жертвата изпитва.

— Нещо като да гледаш телевизия с изключен звук? — попита Джентри.

— Може би — кимна Саул, — но в този случай никаква съществена информация не се губи, само шока от болката. Почувствах, че Полковника се наслаждава не само на ужасната болка на онези, които убива, но и на онези, които използва, за да предизвика убийството…

— Мислиш ли, че спомени като този наистина могат да бъдат разкрити? — попита Джентри.

— В съзнанията на онези, които използва? — попита Саул. Щом шерифът кимна, продължи. — Не. Вероятно са погребани. Както жертвите на тежки травми погребват почувстваното дълбоко в подсъзнанието си.

Тогава Джентри се изправи, ухилен широко, и го потупа по рамото.

— Професоре — каза, все още усмихнат, — току-що ни даде начина, по който да изпробваме кое е истина и кое не е, кой е луд и кой — нормален.

— Сериозно? — попита Саул. Започваше да разбира още докато шериф Джентри се усмихваше на въпросителния поглед на Натали Престън.

— Съвсем сериозно — увери го шерифът. — И още утре можем да пробваме и да разберем веднъж завинаги.

 

Саул седеше в колата на шериф Джентри и слушаше почукването на дъждовните капки. Беше минал почти час, откакто двамата с Натали влязоха в клиниката заедно със стария доктор. Няколко минути по-късно една синя тойота паркира от другата страна на улицата и от нея слезе малко русо момиченце — лявата й ръка висеше в превръзка през врата, очите й бяха тъмни и уморени, крепяха я родителите й, облечени по безукорния, но предвидим стил на млади професионалисти.

Саул чакаше — занятие, което умееше да върши добре; умение, което бе усвоил като тийнейджър в лагерите на смъртта. За стотен път превъртя наум причините да въвлече Натали Престън и шериф Джентри. Всъщност нямаше сериозен повод за тази постъпка — като изключим усещането, че е стигнал до задънена улица, обзелия го внезапнен прилив на вяра в тези двама невероятни съдружници след годините на самотно шпиониране и, в крайна сметка, простата нужда да разкаже някому историята си.

Саул поклати глава. Хладният разум му подсказваше, че това е грешка, но емоциите възразяваха и натякваха, че е било невероятно полезно. Сигурността, която ти дава обстоятелството, че имаш съдружници — други хора, които участват в действителност — позволяваше на психиатъра да седи кротко в щатската кола на Джентри и да е напълно доволен просто да чака…

Беше уморен. Смяташе умората за нещо повече от проста липса на сън и последствие от прекалено много адреналин; беше мъчително изтощение, болезнено като пукната кост и древно като Челмно. В него се таеше умора, вечна като татуировката на ръката му. Също като нея, щеше да занесе болезнената слабост в гроба и оттам да я вкусва цяла вечност. Саул отново поклати глава, свали си очилата и потри гърба на носа си. „Я стига, Старче! — помисли си. — Weltschmerz е отегчителна работа. По-отегчителна за другите, отколкото за самия теб!“. Сети се за фермата на Давид в Израел, за собствените си девет акра, далеч от овощните градини и нивите, за един пикник, който бяха направили там с Давид и Ребека малко преди младият тогава Саул да тръгне за Америка. Момчетата, Аарон и Исак — близнаците — не бяха на повече от седем онова лято, играеха на каубои и индианци сред камъните и руините, където навремето римските легионери бяха преследвали израилтянските партизани…

„Аарон“ — помисли си Саул. В програмата си беше предвидил да се срещне с момчето в събота следобед, във Вашингтон. При самата мисъл за друго ненужно въвличане в кошмара стомахът му мигновено се сви. При това този път действаше в рамките на семейството. „Какво ли е открил? — запита се. — Как да съумея да не го замеся?“

Двойката и детето излязоха от клиниката; докторът ги последва, стисна ръката на мъжа и семейството си тръгна. Саул осъзна, че дъждът е спрял. Джентри и Натали Престън се появиха на улицата, поговориха за кратко със стария доктор и решително тръгнаха към колата.

— Е? — попита Саул, след като едрият шериф се настани зад волана, а негърката се качи на задната седалка. — Какво стана?

Джентри си свали шапката и избърса периферията й с кърпа. Смъкна прозореца си чак до долу и Саул долови носен от вятъра аромат на мокра трева и цветове на мимоза. Шерифът погледна към Натали.

— Защо ти не му разкажеш?

Тя си пое дъх и кимна. Изглеждаше потресена, дори разстроена, но гласът й беше твърд и уверен.

— Кабинетът на доктор Калхун има малка наблюдателна стая, разположена до тази за прегледи — каза тя. — Огледалото е еднопосочно. Така ние с родителите на Алисия можехме да гледаме, без да пречим. Шериф Джентри ме представи като своя помощничка.

— Което, поне за това разследване, е технически вярно — допълни Джентри. — Позволено ми е да мобилизирам хора само в случай на обявено извънредно положение в окръга, инак вече да си заместник-шериф Престън.

Натали се усмихна.

— Родителите на Алисия не възразиха срещу присъствието ни. Доктор Калхун използва малко устройство, подобно на метроном с лъч, за да хипнотизира момичето…

— Да, да — прекъсна я Саул, борейки се да удържи внезапното си нетърпение. — Но какво каза детето?

Очите на Натали се разфокусираха леко, докато тя си припомняше сцената.

— Докторът я накара да си припомни деня… последната неделя… подробно. Лицето на Алисия беше сковано, безизразно, почти мъртво, когато тя влезе — преди хипнозата. Сега светна, раздвижи се. Говореше с приятелката си Катлийн… момичето, което е било убито.

— Да — кимна Саул, без да издава нетърпението си този път.

— Тя и Катлийн играели в дневната на госпожа Ходжес. Сестрата на Катлийн, Дебра, била в другата стая и гледала телевизия. Внезапно Катлийн изпуснала куклата, с която си играела, и изтичала навън… прекосила двора и хукнала към къщата на госпожа Фулър. Алисия я повикала… стояла в двора и викала… — Натали потрепери. — После тя спря да говори. Лицето й отново се отпусна. Каза, че не й е позволено да ни разкаже повече.

— Все още ли беше под хипноза? — попита Саул. Джентри му отговори:

— Да, все така хипнотизирана, но не бе способна да ни опише какво е станало след това. Доктор Калхун опита различни начини да й помогне да мине през този момент. Тя продължи да се взира в нищото и да отговаря, че не й е позволено да говори.

— И това ли беше всичко? — попита Саул.

— Не съвсем — отвърна Натали. Погледна навън към измитата от дъжда улица и после отново към него. Пълните й устни бяха стегнати от напрежение.

— После доктор Калхун каза: „Ти минаваш към къщата от другата стана на двора. Кажи ни коя си.“ И Алисия се поколеба за секунда. Каза с различен глас — старчески и дрезгав — „Аз съм Мелани Фулър.“

Саул седна стреснато. Кожата му потръпваше, сякаш някой е докоснал гърба му с ледени пръсти.

— И тогава доктор Калхун я попита дали тя — Мелани Фулър — може да ни каже нещо — продължи Натали. — И лицето на малката Алисия се промени — все едно се размаза — и на плътта се вдълбаха бръчки и гънки, които не бяха там само допреди секунди… и тя каза, със същия гаден, писклив старчески глас: „Идвам да те хвана, Нина!“ Просто продължи да повтаря тази фраза, все по-силно и по-силно — „Идвам да те хвана, Нина!“ — докато не започна да крещи.

— Мили Боже! — промърмори Саул.

— Доктор Калхун бе потресен — додаде Натали. — Успокои момичето и я извади от хипноза, като й каза, че ще се чувства щастлива и отпочинала, когато се събуди. Тя не беше… щастлива, искам да кажа. Когато излезе от транса, започна да плаче и да твърди, че ръката я боли. Майка й каза, че това е първият път, когато се оплаква от счупената ръка — откакто са я намерили в нощта на убийствата.

— Какво мислят родителите й за сеанса с доктор Калхун? — попита Саул.

— Бяха разстроени — обясни младата чернокожа. — Майката на Алисия се опита да излезе от наблюдателната стая, за да отиде при момиченцето си, когато то започна да крещи. Но щом всичко свърши, изглеждаха много облекчени. Бащата на Алисия каза на Калхун, че дори болките в ръката и сълзите на момичето са подобрение спрямо празнотата, която са виждали пред себе си в продължение на цяла седмица.

— А доктор Калхун? — полюбопитства Саул.

Джентри преметна ръка през облегалката на седалката.

— Докторът каза, че му изглеждало като случай на „предизвикано от травмата прехвърляне на личността“. Препоръча им да си уредят посещения при професионален психиатър — един тип от Савана, когото докторът познава — специалист по детските случаи. Големият въпрос е дали застраховката им ще покрие тази терапия или поне част от нея…

Саул кимна и те тримата помълчаха малко. Навън вечерната светлина проби през облаците и обля дърветата, тревата и скъпоценните камъни на капките по цветята. Той вдъхна миризмата на прясно окосена трева и се опита да си напомни, че е декември. Чувстваше се така, сякаш се носи в пространството и времето, по течения, които го отнасят все по-далеч и по-далеч от познатите брегове.

— Предлагам да идем на ранна вечеря и да поговорим за случилото се — обади се Джентри внезапно. — Професоре, утре рано е полетът ти за Вашингтон, нали?

— Да.

— Е, да вървим тогава — настоя шерифът. — Вечерята ще е за сметка на щата.

 

Ядоха в чудесен ресторант с морска кухня, на Броуд Стрийт в Стария квартал. Имаше опашка пред входа, но когато мениджърът видя Джентри, веднага ги покани през една странична стая на празна маса, която изникна като по магия. Залата беше препълнена, така че те поддържаха разговор на общи теми — обсъждаха времето в Ню Йорк, чарлстънския климат, фотографията като изкуство, иранската криза със заложниците, чарлстънската политика, нюйоркската политика, американската политика като цяло. Никой от тях не изглеждаше твърде очарован от резултатите от националните избори наскоро. След кафето се върнаха в колата на Джентри да вземат пуловери и шлифери, а после се разходиха по стената на Батъри.

Нощта беше студена и ясна. И последните облаци бяха отплували в небитието и зимните съзвездия прозираха през разсеяното сияние на града. През залива на изток се виждаха уличните лампи по Маунт Плезънт. Малка лодка, чиито навигационни светлини примигваха в зелено и червено, напредваше на запад покрай носа, следвайки шамандурите на Вътребреговия воден канал. Зад Саул, Натали и Джентри високите прозорци на редицата красиви къщи светеха в оранжево и жълто в мрака.

Те спряха на стената. Водата плискаше по камъните на три метра под тях. Джентри се огледа, не видя никой друг наоколо и каза тихичко:

— А сега какво, професоре?

— Чудесен въпрос — кимна Саул. — Някакви предложения?

— Срещата ти във Вашингтон в събота свързана ли е с това… което обсъждаме? — попита Натали.

— Вероятно — кимна той. — Даже много вероятно. Ще знам след като приключи. Съжалявам, че не мога да споделя подробности. Свързано е със… семейството.

— Ами онзи, дето ме преследваше? — допълни Джентри.

— Не съм го забравил — кимна Саул. — ФБР успя ли да открие кой е той?

— Нямат абсолютно нищо за него — отвърна шерифът. — Колата била открадната в Роквил, Мериленд, преди пет месеца. Но за мъртвеца — нищо. Нито отпечатъци, нито зъбни снимки… нищичко.

— Това не е ли необичайно? — попита Натали.

— Направо нечувано — Джентри взе едно камъче и го хвърли в залива. — В днешното общество всички оставят някакви следи.

— Може би ФБР не се опитва достатъчно усърдно — усъмни се Саул.

— Такава ли е теорията ти?

Шерифът хвърли още едно камъче и сви рамене. Бе облечен в цивилни дрехи — тъмен панталон и стара карирана риза — но преди да тръгне по Батъри, си беше навлякъл дебелото шерифско манто и изцапаната от пот каубойска шапка, които измъкна от багажника на колата, тъй че сега отново приличаше на типичен южняшки шериф.

— Не мисля, че ФБР ще използва полуумрял от глад боклук от улицата като него — каза. — А ако оня не работи за тях, то кой го използва? И защо ще се самоубива, вместо да се остави да го арестуват?

— Съответства на начина, по който Полковника би използвал някого — вмъкна Саул. — Или, по-скоро, онази Фулър.

Джентри хвърли трето камъче и се втренчи в светлините на Форт Съмтър на две мили от тях.

— Аха — рече, — но това няма смисъл. Твоят германец не би трябвало да се интересува от мен… по дяволите, дори не бях чувал за него, преди да ми разкажеш историята си, Саул! А ако ’спойца Фулър се притеснява от това кой е по следите й, много по-добре би й дошло да тръгне след щатския патрул, момчетата от „Убийства“ и ФБР. Този човек нямаше в портфейла нищо друго, освен моя снимка.

— Носиш ли я с теб? — попита Саул.

Джентри кимна, извади я от джоба на палтото си и я връчи на психиатъра. Ласки се разходи до близката улична лампа, за да я разгледа по-добре.

— Интересно — констатира. — Това зад гърба ти фасадата на градската община ли е?

— Точно така.

— Нещо на снимката подсказва ли кога е била направена?

— Аха — кимна Джентри. — Виждаш ли онази лепенка на брадата ми, а?

— Да.

— Използвам сгъваемия бръснач на баща ми — същият, с който се е бръснал и неговият баща — но не се порязвам много често. Миналата неделя сутрин обаче се резнах, когато Лестър… един от заместниците ми… се обади наистина рано. По-голямата част от деня ходих с тази лепенка.

— Неделя — каза Натали.

— Аха.

— Значи, който и да се интересува от следенето ти, е направил тази снимка… изглежда ми като трийсет и пет милиметров обектив? — попита Саул.

— Аха.

— Направил е снимката от другата страна на улицата в неделя и после неизвестен човек тръгва по петите ти в четвъртък.

— Аха.

— Може ли и аз да погледна? — помоли Натали. Внимателно се взря в снимката за малко и продължи. — Който и да я е снимал, използвал е апарат с вградена фоточувствителна клетка… виждате ли, вратата е по-добре осветена от лицето ти. Вероятно е имал двестамилиметров обектив. Доста големичък. Снимката е извадена в частна черна стаичка, не в комерсиална лаборатория.

— По какво се разпознава? — полюбопитства Джентри.

— Виждаш ли как е отрязана хартията? Не е достатъчно точно, за да е извършено на машина. Не мисля, че те изобщо ги режат… ето защо според мен обективът е бил голям… но копието е вадено набързо. Личните стаички за цветни снимки са доста популярни напоследък, но освен ако твоят Полковник или онази Фулър не са отседнали при някой с такова оборудване, те не биха го извадили от багажниците на колите си. Наскоро да си виждал някой с автоматичен апарат с голям обектив, шерифе? Джентри се ухили.

— Дики Хейнс имаше такъв. Малка сладка „Кьоника“ с голям обектив „Бушнел“.

Натали му върна снимката и се намръщи към Саул.

— Възможно ли е да има и… други? Други от тези създания? Той скръсти ръце и се загледа назад към града.

— Не знам — отвърна накрая. — Години наред смятах Полковника за единствения. Ужасен урод… подхранен от Третия Райх, ако изобщо е възможно. После търсенето ни показа, че способността да се влияе на делата на хората и реакциите им не е чак толкова рядко срещана. Четох исторически книги и се чудех дали изтъкнати личности като Хитлер, Распутин и Ганди не са притежавали тази сила. Може би просто способността е много слаба у някои хора, а у други — като Фулър, Нина Драйтън и Бог знае кой още — е къде-къде по-добре развита…

— Значи може да има и още?

— Да — съгласи се Саул.

— И по някаква причина те се интересуват от мен — додаде Боби Джо Джентри.

— Да.

— Добре, връщаме се на първото поле — каза шерифът.

— Не съвсем — отвърна Саул. — Утре ще открия каквото мога във Вашингтон. Може би, шерифе, следва да продължиш да се ослушваш за местопребиваването на госпожа Фулър и настоящия статус на разследването на самолетната катастрофа.

— Ами аз? — попита Натали.

Той се поколеба.

— Вероятно ще е най-добре, ако се върнеш в Сейнт Луис и…

— Не и ако мога да съм от помощ тук — настоя младата жена. — Какво да направя?

— Имам някои идеи — сподели Джентри. — Ще поговорим за това утре, когато закараме професора на летището.

— Добре тогава — съгласи се Натали. — Ще остана тук най-малко до Нова година.

— Ще ви дам и домашния си телефон, и онзи в кабинета в Ню Йорк — обясни Саул. — Ще говорим по телефона най-малко всеки втори ден. И, шерифе, дори и ако всичките ти проучвания не стигнат доникъде, има начин да ги търсим по медиите…

— О, така ли? Как например?

— Метафората на госпожица Престън — че те са вампири — не е много далеч от истината — каза Саул. — Също, като вампирите, те са водени от собствените си тъмни нужди. Тези нужди не остават незабелязани, когато ги задоволяват.

— Имаш предвид съобщенията и за други убийства? — попита Джентри.

— Точно така.

— Но в този щат има повече убийства дневно, отколкото в Англия за една година — възрази шерифът.

— Да, но Полковника и другите имат склонност към… странности — меко обясни Саул. — Съмнявам се, че могат да променят навиците си дотам, че да не се долавя аромата на намесата им.

— Добре — кимна Джентри. — Ако лошото стане още по-лошо, ще чакаме тези… тези вампири да започнат да убиват отново и ще ги проследим. Ще ги намерим. А после какво?

Саул извади кърпичка от задния си джоб, свали си очилата и присви очи срещу светлините на пристанището, докато ги бършеше. Така лампите му изглеждаха като размазани призми, а нощта бе неясна и всеобхватна.

— Ще ги намерим, ще ги проследим, и ще ги хванем — каза той. — И после ще направим онова, което трябва да се прави с всички вампири… — сложи си очилата и озари Натали и шерифа с тънка, студена усмивка. — Ще забием колове в сърцата им. Ще забием колове в сърцата им, ще им отрежем главите и ще натъпчем чесън в устите им. И ако това не свърши работа… — Тънката усмивка на Саул стана още по-студена — …ще измислим нещо друго, което да подейства.