Дан Симънс
Лешояди (11)

9
Вашингтон,
четвъртък, 18-и декември 1980

К. Арнолд Барент напусна хотел „Мейфлауър“ и бъдещия президент, и пое покрай сградата на ФБР към националното летище. Лимузината му бе предвождана от сив мердецес и следвана от син; и двете коли бяха собственост на една от компаниите му и хората в тях бяха обучени не по-зле от агентите на „Сикрет Сървис“, които бяха толкова очебийни в „Мейфлауър“.

— Според мен разговорът мина много добре — каза Чарлз Колбън, единственият друг пътник в лимузината.

Барент кимна.

— Президентът е много открит за предложенията ти — допълни Колбън. — Изглежда ми, че дори би могъл да дойде на лагера на Островния клуб този юни. Това ще е интересно. Никога не сме имали президент по време на мандата му.

— Бъдещ президент — напомни Барент.

— Ъ?

— Каза, че президентът бил много открит — обясни той. — Имаше предвид бъдещия президент. До януари господин Картър е начело. Колбън издаде отвратено пъшкане.

— Какво казва разузнаването за заложниците? — попита Барент меко.

— Какво имаш предвид?

— Ами, през последните часове от управлението на Картър ли ще ги пуснат или в мандата на следващия президент?

Колбън сви рамене.

— Ние сме ФБР, не ЦРУ. Работата ни е тук вкъщи, не зад граница. Барент кимна, все още леко усмихнат.

— А част от работата ти вкъщи — отбеляза — е да шпионираш ЦРУ. Та, пак ще питам, кога си идват заложниците?

Колбън се намръщи и погледна към голите дървета на улицата.

— Най-точната ни преценка е в рамките на двайсет и четири часа около сдаването на властта, плюс-минус — уточни той. — Но като гледам как аятолахът се ръга в задника на Картър през последната година и половина, не виждам как би могъл да му хвърли този кокал.

— Веднъж го срещнах — обади се Барент. — Много интересен човек.

— Какво? Кой? — объркан възкликна Колбън. Семейство Картър бяха гостували в имението на Барент в Палм Спрингс и замъка „Таузънд Айлъндс“ няколко пъти през последните четири години.

— Аятолах Хомейни — търпеливо поясни магнатът. — Ходих до Париж да го видя, малко след като отиде в изгнание. Един приятел предположи, че имамът може да ми се стори забавен.

— Забавен? — повтори Колбън. — Това малко фанатично лайно?

Барент леко се намръщи при тези думи на събеседника си. Не обичаше простащините. Бе използвал думата „кучка“ преди няколко дни пред Тони Харъд, понеже беше усетил, че тази вулгарна фраза му е нужна да сложи на мястото му един вулгарен човек. Чарлз Колбън също беше вулгарен.

— Забавно беше — обясни Барент, като вече съжаляваше, че е повдигнал тази тема. — Говорихме си четвърт час с религиозния водач — чрез преводач, макар че ми казаха, че аятолахът разбира френски — и никога не би могъл да се досетиш какво стори дребното човече, преди аудиенцията ни да приключи.

— Помоли те да подкрепиш революцията му? — попита Колбън с глас, в който липсваше всякакъв интерес. — Предавам се.

— Опита се да ме Използва — отвърна Барент, отново усмихнат, този спомен наистина го забавляваше. — Можех да почувствам как рови в мозъка ми, сляпо, инстинктивно. Получих впечатлението, че си мисли, че единствен в света притежава Способност. Получих и впечатление, че се мисли за Бог.

Колбън отново сви рамене.

— Би се почувствал доста по-малко богоподобен, ако на Картър му стискаше да прати няколко Б-52 още първата седмица, когато задържаха хората ни.

Барент смени темата:

— И къде е днес нашият приятел господин Харъд?

Началникът на ФБР извади инхалатор, притисна го поред в двете си ноздри и се намръщи.

— Той и секретарката му — или каквато там му е — тръгнаха за Западна Германия снощи.

— Да видят дали приятелчето ни Уили не е живичко и не се е заселило във Фатерланд, предполагам — кимна Барент.

— Ъхъ.

— А ти прати ли някого с него? Колбън поклати глава.

— Няма причини. Траск използва някои от франкфуртските и мюнхенските си връзки от времената в Компанията, за да провери замъка. Харъд трябва да иде там лично. Ще наблюдаваме трафика на ЦРУ.

— И ще открие ли той нещо? Чарлз Колбън сви рамене.

— Не вярваш, че нашият господин Бордън е още жив, нали? — попита го Барент.

— Не, и не виждам как би могъл да е чак толкова хитроумен — уточни събеседникът му. — Тъй де, наша идея бе да подходим към онази Драйтън, за да го елиминираме. Гласуването беше явно — действията му стават твърде публични, нали?

— И после откриваме малката недискретност на Нина Драйтън — каза К. Арнолд Барент. — Е, ами жалко!

— Какво е жалко?

Магнатът погледна плешивия бюрократ.

— Жалко е, че нито един от тях не беше член на Островния клуб — обясни. — Те бяха характерни индивиди.

— Глупости — възрази Колбън. — Те бяха шибани лунатици. Лимузината спря. Ключалката на вратата до него щракна. Барент се вгледа в грозния страничен вход на новата сграда на ФБР.

— Тук слизаш — каза той и после, докато Колбън стоеше на тротоара и шофьорът вече затваряше вратата, допълни. — Чарлз, просто трябва да направим нещо за езика ти…

Той остави плешивия застанал на тротоара, втренчен, докато лимузината заминаваше.

Пътуването до Националното летище отне само няколко минути. Преработеният ДС-9 на Барент го чакаше пред частния му хангар; двигателите на самолета работеха, климатикът беше включен и до любимото място на шефа бе поставена чаша минерална вода с лед. Дон Мичъл, пилотът, влезе в кърмовата секция и козирува.

— Всичко е готово, господин Барент — каза той. — Трябва да осведомя диспечерката кой план за полет е валиден. Къде отиваме, сър?

— Бих искал да ида до моя остров — уведоми го Барент и отпи от минералната вода.

Мичъл се усмихна леко. Това беше стара шега. К. Арнолд Барент притежаваше повече от четиристотин острова на най-различни места по света и имаше резиденции поне на половината от тях.

— Да, сър — пилотът търпеливо изчака.

— Съобщи на диспечерите, че е валиден полетен план „Е“ — уточни Барент. Изправи се, все още с чашата в ръка, и отиде до вратата на спалнята си. — Ще те уведомя, когато съм готов.

— Да, сър — кимна Мичъл. — Имаме чиста писта през следващите петнайсет минути, когато ни е удобно.

Барент кимна одобрително и изчака пилотът да си тръгне.

Когато магнатът влезе в спалнята, специален агент Ричард Хейнс седеше на огромното легло. Надигна се, но домакинът му махна да се върне на мястото си. Допи чашата си и си свали сакото, връзката и ризата. Хвърли смачканата риза в един кош и извади нова от чекмеджето, вградено в кърмовата преграда.

— Кажи ми, Ричард — поде Барент, докато закопчаваше ризата си, — какво ново?

Хейнс кимна и започна да говори:

— Началник Колбън и господин Траск се срещнаха отново тази сутрин, преди срещата ви с бъдещия президент. Траск е в екипа за…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Барент, все още прав. — А какво става със ситуацията в Чарлстън?

— Бюрото все още води проучвания — обясни Хейнс. — Работещият по катастрофата екип е сигурен, че самолетът е бил разрушен от бомба. Един от пътниците — вписан като Джордж Хумел — е използвал кредитна карта, която можахме да проследим до кражба в Бар Харбър, Мейн.

— Мейн… — проточи Барент. Нюман Траск беше „помощник“ на един старши сенатор от Мейн. — Много тромаво.

— Да, сър — съгласи се Хейнс. — Във всеки случай, господин Колбън беше много разстроен от нареждането ви да не се пречка на шериф Джентри и разследването. Вчера се срещна с господин Траск и господин Кеплър в „Мейфлауър“ и съм почти сигурен, че снощи вечерта са пратили своя група или групи в Чарлстън.

— Някой от водопроводчиците на Траск?

— Да, сър.

— Добре, продължавай, Ричард.

— Приблизително в 9.20 източно време днес, шериф Джентри прихванал тип, който го следял в плимут „Воларе“ — модел 1976-а. Джентри опитал да арестува човека. Той първо му се съпротивлявал, после сам си прерязал гърлото със сгъваемо ножче френско производство. Екипът от спешното на Чарлстънската окръжна болница го обявил за мъртъв след пристигането си. Нито отпечатъците от пръсти, нито регистрацията на колата са довели до нещо. Сега проверяват зъбните отпечатъци, но това ще отнеме няколко дни.

— Няма да открият нищо, ако е някой от типовете на Траск — промърмори Барент. — Шерифът ранен ли е?

— Не, сър, според нашия разузнавателен екип.

Магнатът кимна. Извади копринена вратовръзка от една полица и започна да я завързва. Остави съзнанието си да се пресегне и да докосне мислите на специален агент Ричард Хейнс. Можеше да усети щита, който правеше Хейнс неутрален, солидна черупка, обграждаща сърцевината от мисли, амбиции и тъмни нужди, която представляваше Ричард Хейнс. Както мнозина други със Способност, също като самия Барент, Колбън бе избрал Неутрален за свой най-близък довереник. Макар и негоден за облагородяване и дресировка, Хейнс беше и освободен от заплахата някой друг с по-силна Способност да го Покръсти. Или поне така си мислеше Колбън.

Барент се плъзна по повърхността на умствения щит, докато не откри неизбежната пукнатина, пъхна се по-дълбоко под жалките защити на Хейнс, пусна волята си по гънките и вълните на съзнанието на информатора си във ФБР. Докосна центъра за удоволствие и агентът затвори очи, тръпнещ така, сякаш през тялото му минава силно течение.

— Къде е онази Фулър? — попита Барент.

Хейнс отвори очи.

— Все още няма и следа от нея след постановката на летището в Атланта в понеделник сутринта.

— Някакъв късмет с проследяването на телефонните обаждания?

— Не, сър. Операторът на летището си мисли, че обаждането е било градско.

— Смяташ ли, че Колбън, Кеплър или Траск ще имат достъп до някаква друга информация относно това къде са тя… или Уили?

Хейнс се поколеба за миг.

— Не, сър — каза накрая. — Когато намерят някой от тях, мисля, че ще стане по обичайния начин — чрез Бюрото. Ще науча за това заедно с господин Колбън.

— Преди него, за предпочитане — уточни Барент с усмивка. — Благодаря, Ричард. Както винаги, смятам компанията ти за много стимулираща. Лестър ще е на обичайното място, ако потрябва да се свържеш с мен. Искам да науча незабавно, щом получиш каквато и да е информация за местонахождението и на Фулър, и на нашия приятел от Германия.

— Да, сър — Хейнс се обърна да си тръгне.

— И, Ричард… — Барент си обличаше син кашмирен пуловер. — Все още ли смяташ, че този шериф Джентри и психиатърът…

— Ласки — уточни агентът.

— Да — усмихна се дресьорът му. — Мислиш ли, че договорите на тези господа трябва да бъдат официално прекратени?

— Да — Хейнс се намъщи и внимателно оформи отговора си. — Джентри просто е прекалено умен, за да си бъде полезен. В началото мислех, че е разстроен от убийствата в „Менсърд Хаус“, понеже развалят имиджа му в собствения му избирателен район, но докато си тръгна, се убедих, че той ги приема лично. Глупав, дебел, червеноврат селяндур, ама ченге до мозъка на костите си.

— И хитър — допълни Барент.

— Ъ, да — Хейнс се намръщи отново. — Ласки не го познавам, но той е… въвлечен по някакъв начин. Познавал е госпожа Драйтън и…

— Да, да — прекъсна го Барент. — Е, може би имаме други планове за доктор Ласки — той се взря продължително в агента на ФБР. — Ричард?

— Да, сър?

Магнатът сплете пръти.

— Има едно нещо, което все се каня да те питам, Ричард. Работил си няколко години за господин Колбън, преди той да се присъедини към Клуба. Нали така?

— Да, сър.

Барент потупа долната си устна с връхчетата на оплетените си пръсти.

— Въпросът ми, Ричард, е… ъ-ъ-ъ… защо? Хейнс с намръщване изрази факта, че не разбира.

— Имам предвид — настоя магнатът, — защо правиш всички тези неща, които Чарлз те е молил да правиш… и още ги иска… щом имаш друг избор?

Хейнс светна. Усмивката му показа перфектните му зъби.

— О — възкликна. — Е, предполагам, работата ми харесва. Това всичко за днес ли е, господин Барент?

К. Арнолд Барент продължи да го гледа още секунда, после кимна:

— Да.

Пет минути по-късно Хейнс си беше тръгнал и Барент използва интеркома да се обади на пилота.

— Доналд — съобщи му, — можеш да излиташ вече. Бих искал да ида на острова си.