Дан Симънс
Лешояди (10)

8
Байериш — Айнщайн,
четвъртък, 18-и декември 1980

Тони Харъд и Мария Чен подкараха на североизток от Мюнхен, минаха покрай Дегендорф и Реген и навлязоха далеч навътре в западно-германската гора и планините близо до чешката граница. Харъд пришпорваше БМВ-то под наем с висока скорост, като превключваше на ниска предавка, за да вземе просмуканите от дъжд завои в добре овладяно хлъзгане, и ускоряваше бързо да сто и двайсет километра в час на правите участъци. Дори нужната за шофирането концентрация обаче не беше достатъчна да изцеди напрежението от дългия полет от тялото му. Бе се опитал да поспи по време на презокеанското пътуване, но нямаше секунда, в която с болезнена яснота да не усеща, че е затворен в крехка тръба под налягане, която се носи на около хиляда метра над студения Атлантик. Харъд потрепери, включи отоплението на БМВ-то и задмина още две коли. Щом започнаха да се изкачват по хълмистите предпланини, по нивите се появи сняг, снегорините бяха оставили и купчини край пътя.

Два часа по-рано, когато напуснаха Мюнхен по натоварената магистрала, Мария огледа пътната карта на „Шел“ и отбеляза:

— О, Дахау е само на няколко километра оттук!

— И? — вдигна вежди Харъд.

— И там е имало един от онези лагери — обясни тя. — Където са пращали евреите през войната.

— И какво? Това си е шибана древна история.

— Не е чак толкова древна.

Харъд пое по изхода с номер 92 и смени една натоварена магистрала с друга. Вкара БМВ-то в крайната лента и задържа спидометъра на 100 километра.

— Кога си родена? — попита настоятелно.

— Хиляда деветстотин четирийсет и осма — отвърна Мария Чен.

— Всичко, което се е случило преди раждането ти, не си струва главоболенето — заключи той. — Това си е древна шибана история.

Мария Чен млъкна и се взря навън към студената панделка на река Изар. Късната следобедна светлина се оттичаше от сивото небе.

Харъд погледна секретарката си и си спомни първия път, когато я срещна. Беше преди четири години, лятото на 1976-а и той попадна в Хонг Конг за среща с братята Фой, да урежда вместо Уили плащането на един от безмислените му кунг-фу филми. Радваше се да се измъкне от Щатите насред вихъра на Двестагодишната истерия. По-младият Фой го бе извел да вечерят навън в градчето Коулуун.

Мина известно време, преди Харъд да осъзнае, че скъпият бар и нощен клуб, където се забавляваха на осмия етаж на „Коулуун Хай Райз“, всъщност е публичен дом и хубавите, умни жени, на чиято компания се наслаждаваха, са курви.

Той мигновено изгуби интерес и щеше да си тръгне веднага, ако не-беше забелязал една хубава евроазиатка да стои сама на бара, а в погледа й личеше такова безразличие, че не би могло да е преструвка. Когато попита Ту-байт Фой за нея, едрият азиатец се ухили и отвърна:

— А, много интересна. Много тъжна история. Майка й била американска мисионерка, баща й — учител на Континента. Майка умряла скоро след като дошли в Хонг Конг. Баща също умрял. Мария Чен стои тук и много знаменит модел, много висока цена.

— Модел? — зяпна Харъд. — Какво прави тук?

Фой сви рамене и се ухили, като показа златния си зъб.

— Прави много пари, ама трябват още. Много скъпи вкусове. Тя иска иде в Америка — тя е американски гражданка — но не може върне се заради скъпи вкусове.

Харъд кимна:

— Кокаин?

— Хероин — отвърна Фой и се усмихна. — Искаш да се запознаеш? О, да искаше да се „запознава“. След представянето, когато останаха сами на бара, Мария Чен отбеляза:

— Чувала съм за теб. Кариерата ти е изградена върху лоши филми и още по-лоши обноски.

Харъд кимна в съгласие:

— И аз съм чувал за теб. Ти си хероиноманка и хонгконгска курва. Видя я как посяга да го удари и се пресегна с мозъка си да я спре.

И не успя! Плясъкът от шамара накара хората наоколо да прекъснат разговорите си и да ги зяпнат. Когато глъчката в заведението се възстанови, Харъд, извади салфетката си и попи устни. Пръстенът й го беше порязал.

Той и преди бе срещал Неутрални — хора, на които Способността изобщо не влияе. Но рядко. Много рядко. И никога в положение, когато да не го е научил навреме, за да избегне болката.

— Добре — каза, — запознанството приключи. Сега е време за бизнес-предложението, което ще ти направя.

— Нищо, което можеш да ми предложиш, не би ме заинтересувало — отвърна Мария Чен. Нямаше съмнение, че е искрена. Но все пак остана седнала на бара.

Харъд кимна. Мислеше бързо, като не забравяше тежката грижа, която го мъчеше през последните месеци. Работата с Уили го плашеше. Старецът използваше Способността си рядко, но когато го стореше, нямаше съмнение, че силите му са много по-големи от тези на Тони. Дори да прекараше месеци или години в грижливо оформяне на някой асистент, не можеше да има съмнение, че Уили ще е способен да му го покръсти на секундата. Харъд усещаше нарастващо раздразнение, откакто този проклет Островен клуб го бе накарал да се приближи до смъртоносния старец. Ако Уили го разкриеше, щеше да използва какъвто инструмент има под ръка да…

— Ще ти осигуря работа в Щатите — заяви той. — Моя лична секретарка и изпълнителна секретарка в продуцентската къща, която представям.

Мария Чен го погледна студено. В прекрасните й кафяви очи нямаше и грам интерес.

— Петдесет хиляди американски долара годишно — допълни той, — плюс процент.

Тя не мигна.

— Изкарвам повече тук, в Хонг Конг — отвърна. — Защо да сменям кариерата си на модел за нископлатена секретарска работа? — начинът, по който натърти на „секретарска“, не оставяше съмнение за отвращението, което предизвиква предложението у нея.

— Процентите — настоя Харъд. Когато Мария Чен не каза нищо, той продължи меко. — Постоянни доставки на… каквото ти трябва. И никога няма да се налага да се замесваш отново в тази част с купуването.

Мария Чен най-сетне примигна. Самоувереността й се смъкна като откъснат воал. Тя сведе поглед към ръцете си.

— Помисли си — добави Харъд. — Можеш да ме намериш в хотел „Виктория и Албърт“, до вторник сутрин.

Тя не вдигна глава, когато той напусна нощния клуб. Вторник сутринта си стягаше багажа, портиерът вече му беше свалил чантите и той тъкмо си хвърляше последен поглед в огледалото, закопчавайки предницата на пътното си яке стил „Сафари в банановите републики“, когато Мария Чен цъфна на вратата.

— Какви ще са ми задълженията, освен да съм ти лична секретарка? — попита тя.

Харъд бавно се обърна, потисна желанието си да се усмихне и сви рамене.

— Каквото друго поискам — отвърна. Сега вече се усмихна. — Но не това, което си мислиш. Не ми трябват курви.

— Ще има едно условие — допълни Мария Чен.

Той се взря в нея и я изслуша.

— По някое време догодина ще искам да… спра — каза тя и на гладката кожа на челото й изби пот. — Да, ъ-ъ-ъ… как го казвате вие американците? Да се друсам. И когато реша кога, ти ще… уредиш каквото трябва.

Харъд се замисли за момент. Не беше сигурен, че ще има полза, ако Мария Чен се измъкне от плена на пристрастяването си, но се съмняваше, че тя би посмяла да рискува. А ако се осмелеше, то щеше да му мисли тогава. Междувременно щеше да има на разположение прекрасна и умна асистентка, която Уили не може да докосне.

— Съгласен — каза. — Да идем да се заемем с визата ти.

— Няма нужда — Мария Чен отстъпи, за да го пропусне да тръгне пред нея към асансьора. — Погрижила съм се за всичко, което трябва.

 

На трийсет километра от Дегендорф те приближиха Реген, средновековен град в сянката на скалисти зъбери. Докато криволичеха по планинския път към подножията им, Мария Чен посочи натам, където фаровете бяха осветили овална дъска, забита права под дърветата близо до пътя. Попита:

— Забелязвал ли си ги преди?

— Аха — отвърна Харъд и намали, за да вземе остър завой.

— Пътеводителят твърди, че ги използват да носят местните селяни на погребенията им. Всяка дъска има на нея името на починалия и молба за молитва.

— Много сладко — отвърна той. Пътят ги преведе през някакво градче. В зимния мрак уличните лампи сияеха и се отразяваха по мокрите павета на преките. Тъмна сграда бе надвиснала над селището от обрасъл хълм.

— Този замък навремето принадлежал на конт Хунд — прочете Мария Чен. — Поръчал жена му да бъде погребана жива, след като удавила бебето им в река Реген.

Харъд не коментира.

— Това не е ли любопитна местна история? — поинтересува се секретарката му.

Той зави наляво, за да се качи на Шосе 11 и да влезе в гористата планинска местност. В двата лъча на фаровете им блестеше сняг. Харъд се пресегна да вземе пътеводителя от Мария Чен и изключи лампичката.

— Направи ми една услуга — каза й. — Затвори си шибаната човка.

 

Пристигнаха в малкия хотел в Байериш-Айнщайн след девет вечерта, но стаите им бяха готови, а и все още сервираха вечеря. Малката трапезария едва побираше пет маси. Огромна камина топлеше стаята и осигуряваше повечето от светлината. Ядоха в мълчание.

На Харъд Байериш-Айнщайн му се бе сторил малък и празен след няколкото погледа, които беше успял да хвърли, преди да се доберат до хотела. Една главна улица, няколко стари сгради в баварски стил, сгъчкани в тясна долина сред тъмните хълмове; градчето му напомняше на някоя изгубена колония в планините Катскил. Поставен на входа на града знак осведомяваше пътниците, че до чешката граница остават само няколко километра.

Когато се върнаха в съседните си стаи на третия етаж, Харъд отбеляза:

— Смятам да сляза и да погледна как е сауната. Ти приготви нещата за утре.

Хотелът имаше двайсет стаи, повечето от които бяха заети от скиори, дошли да оглеждат пистите на и около Гросен Арбер, хиляда и четиристотинметровата планина на няколко километра северно. Малката обща стая на първия етаж беше окупирана от румени двойки, които пиеха бира или горещ шоколад и се смееха с онзи сърдечен немски глас, който според Харъд винаги звучеше престорено.

Сауната се намираше в мазето и се оказа просто дървена кутия с пейки. Той настрои температурата, свали си дрехите в малката съблекалня отвън и влезе в нагрятата стая, понесъл само една кърпа. Усмихна се на малката табелка на вратата, на която на английски и немски пишеше: МОЛЯ ГОСТИТЕ ДА ИМАТ ПРЕДВИД, ЧЕ ОБЛЕКЛОТО В САУНАТА НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Очевидно имаше американски туристи, които са оставали изненадани от немското безразличие към голотата в такива ситуации.

Той почти беше заспал, когато влязоха две момичета. Бяха млади, на не повече от деветнайсет, германки, които се смееха, когато влязоха. Не спряха, когато видяха Харъд.

— Guten Abend! — каза по-високата от блондинките. Те останаха увити с хавлиите си. Харъд също носеше кърпа; не заговори, докато се взираше към момичетата изпод спуснатите си клепачи.

Спомни си онзи кошмарен месец преди почти три години, когато Мария Чен бе обявила, че е време да й помогне да спре.

— Че защо? — попита той.

— Защото ми обеща — отвърна тя.

Харъд я зяпна и се сети за месеците сексуално напрежение, хладните й откази и на най-леките му увертюри и нощта, когато тихичко бе отишъл в стаята й и беше отворил вратата. Макар че бе два след полунощ, тя седеше на леглото и четеше. Щом той застана на прага, тя кротко остави книгата си, извади трийсет и осем калибров револвер от чекмеджето на нощното си шкафче, отпусна го удобно в скута си и попита:

— Да, Тони, какво има?

Той поклати глава и си тръгна.

— Добре, обещах ти — каза й тогава Харъд, — какво точно искаш от мен?

Мария Чен му обясни.

Три седмици тя не напусна заключената стая в мазето. В началото използваше дългите си нокти да къса подплатата, която й беше помогнал да поставят на стените и вратата. Пищеше и блъскаше, късаше голите матраци и възглавници, които бяха единствената мебел в малката стая, и след това продължаваше да пиши. Само Харъд, седнал в студиото зад килията й, можеше да чуе писъците.

Тя не ядеше храната, която той й пъхаше в ниския прорез на вратата. След два дни спря и да става от матрака. Лежеше свита, потейки се и треперейки на пристъпи, стенейки приглушено в един миг и крещейки с нечовешки глас в следващия. Накрая Харъд остана три дни и нощи в стаята с нея, като й помагаше да стигне до съседната баня, когато тя можеше да сяда, чистеше я и се грижеше за нея, когато тя лежеше или се изтърваше. Накрая, на петнайсетия ден, тя спа цяло денонощие, а той я изкъпа и почисти драскотините, които си беше причинила. Когато прекара кърпата по бледите й бузи, идеалните гърди и покритите с пот бедра, си помисли за всичките пъти, когато беше гледал облеченото й в коприна тяло в кабинета си и си пожела тя да не е Неутрална.

След като я изкъпа и подсуши, той я облече в мека пижама, смени с чистя чаршафи и одеяла просмуканите парцали и я остави да си отспи насаме.

В края на третата седмица тя излезе от стаята — държанието и леко дистанцираното й поведение бяха също тъй безукорни както прическата, дрехите и грима й. И двамата не говореха за тези три седмици.

 

По-младата германка се кискаше и вдигна ръце над главата си, като каза нещо на приятелката си. Харъд ги зяпаше през парата. Черните му очи бяха като тъмни прорези под клепачите.

По-голямото момиче примигна няколко пъти и развърза хавлията си. Гърдите й бяха твърди и големи. По-малката спря изненадана, все още с ръце над главата. Харъд видя гъсти валма косми под мишниците й и се почуди защо германките не се бръснат там. По-малката започна да говори нещо, спря се и развърза хавлията си. Пръстите й се туткаха, сякаш са били вцепенени или пък тази дейност не й е привична. Кърпата падна точно когато по-голямата вдигна длани към гърдите на сестра си.

Сестри, осъзна Харъд, докато се наместваше по-удобно да вкуси физическото усещане. Кирстен и Габи. Не му беше лесно с тези двете. Трябваше постоянно да ги сменя, като не оставя едната да се изплъзне, докато се занимава с другата. Бе като да играеш тенис сам със себе си — не беше игра, на която да иска да се наслаждава много дълго. Но пък не беше задължително да е самотна игра. Харъд затвори очи и се усмихна.

 

Когато той се прибра, Мария Чен стоеше до прозореца и наблюдаваше малка група коледни певци, застанали около теглена от кон шейна. Тя тъкмо се извърна, когато студеният въздух отвън се изпълни с весел смях и откъс от „О, таненбаум“.

— Къде е? — попита Харъд. Бе облечен в копринена пижама и златен халат. Косата му беше мокра.

Мария Чен отвори куфарчето си и извади четирийсет и пет калибров автоматичен пистолет. Постави го на масичката за кафе. Той взе оръжието, щракна спусъка веднъж и кимна:

— Сигурен бях, че в митницата няма да те претърсят. Къде е пълнителят?

Мария измъкна трите метални пълнителя от куфарчето си и ги постави на масата. Харъд бутна зареденото оръжие по стъклената повърхност и към ръката й.

— Добре, нека идем да огледаме това шибано място — той разгъна зелено-бялата топографска карта на масата, като използва пистолета да я затисне от едната страна и допълнителните пълнители за два от ъглите. Късият му показалец спря на група точки от двете страни на червена линия.

— Байериш-Айнщайн — каза. — Ние сме тук… — пръстът му почука на сантиметър и нещо северозападно. — Имението на Уили е зад този хълм…

— Гросе Арбер — поясни Мария Чен.

— Какъвто ще да е. Точно тук, в средата на гората…

— Байеришер Валд — пак се обади тя.

Харъд се втренчи в нея и после отново насочи вниманието си към картата.

— Попада на територията на някакъв местен резерват… но все още е частна собственост. Страхотно шибана работа.

— Има частни имения и в американските резервати — обади се Мария Чен. — Освен това имението се смята за необитаемо.

— Аха — съгласи се Харъд. Нави картата и влезе в собствената си стая през междинната врата. Минутка по-късно се върна, понесъл чаша скоч от бутилката, която бе купил от безмитния магазин на „Хийтроу“. — Та, нали разбираш задачата за утре?

— Да — кимна секретарката му.

— Ако не е тук, голямо чудо — добави той. — Ако си е вкъщи и е сам, и иска да говори, пак няма проблем.

— А ако има проблем?

Харъд седна, постави чашата на масата и вкара пълнителя с отчетливо щракане. Протегна й пистолета и я изчака да го вземе.

— Тогава стреляш — каза. — Гръмваш го — и ако има някой от палетата му под ръка, него също. В главата. Два пъти, ако имаш време… — отиде до вратата и се спря. — Други въпроси?

— Не — отвърна Мария Чен.

Харъд влезе в стаята си и затвори вратата. Тя чу ключалката да щраква. Поседя известно време, стиснала пистолета, вслушана в глъчката на веселото празненство, която се носеше откъм улицата. Гледаше тънката ивичка жълта светлина под вратата на Тони Харъд.