Георги Караславов
Седянка

Мама ми рече:

— Бойчо, хайде лягай си, утре ще ходиш на училище.

Какъв ти сън! Чух, когато кака Станка и стринината Гинина Кина се наговаряха да направят тази вечер седянка у нас.

Баба вареше вече царевица в едно котле и току подпитваше мама:

— И пуканки ще правим ли?

— Щем, щем — отговаряше мама.

— Бабо ма — питах аз престорено, — защо вариш тази царевица?

— За ядене, баби.

— Знам, вариш я за седянката.

— Хайде и ти — седянка! — сгълча ме баба.

— Иди спи, никаква седянка няма да има — рече кака и започна да шета из къщи.

— Няма да спя, ще чакам.

— Чакай.

Скоро у дома се събраха всички какини дружки от нашата улица. Те напалиха огън на хармана, постлаха две-три черги и насядаха около него. Ой, колко весело беше! Аз постоянно тичах нагоре-надолу. Носех дърва от сечника, царевица и вода от къщи. После момите запяха. Гласовете им се виеха сладко и огласяха цялото село.

Току-що свършиха песента, на седянката дойдоха момци. Единият беше вуйчов Петър, другият — Стамен Грозданиният, а третия не го познавах; викаха му Диньо.

— Ей, Диньо, къде си натирил овцете? — подби го Тинка, дядовата Вълкова унука.

— Вълци ги яли — рече Диньо и се окашля. — Я попейте де!

— Ние пяхме вече, ами я ти да ни посвириш малко с кавала — обади се кака Станка.

Диньо сякаш това и чакаше. Той изкара кавала, намести се удобно и засвири. Аз се бях свил до кака и слушах. Диньо свиреше ту тъжно и проточено, ту весело и игриво. Знаех думите на тази песен. В нея се разправяше как едно бедно сираче пасло овцете на най-богатия човек в селото. Пасло ги то само-самичко, изморило се много от денонощното скитане след тях, та веднъж, привечер, заспало тъй, както си полегнало на един слог. А когато се събудило, била късна нощ и от стадото му нямало никаква следа. Заплакало бедното сираче и хукнало през храсти и стърнища да ги търси. Там, дето кавалът свиреше жално, разправяше се как ги търсело плачешком. На едно място ги зърнало, зарадвало се, заскачало, запяло:

Ето ги! Ето ги!

Найдох ги! Найдох ги!

Тук кавалът свиреше весело и игриво като на ръченица.

Но овчарчето се излъгало. Това не било стадото му, а големи сиви камъни. Кавалът пак засвирваше проточено и тъжно, овчарчето пак заплакваше безутешно. Идеше ми да заплача и аз, да се спусна и да го поведа из най-затънтените места на далечното поле…

— Бойчо! Бойчо!

Сладка дрямка лепеше очите ми.

— Време е за училище, ставай.

Повдигнах се. Над мене стоеше мама.

— Ами седянката, мамо? — казах аз и се огледах.

— Охо! — изсмя ми се мама. — Ти заспа и баща ти те пренесе тук, в къщи… Хайде ставай!