Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- hammster(2012)
- Корекция
- taliezin(2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2013)
Издание:
Георги Караславов
Мравчо-Главчо
Съставител: Слав Г. Караславов
Редактор: Методи Бежански
Художник: Тоня Горанова
Художествен редактор: Мариана Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Бозева
Библиотека „Дъга“
Български писатели за деца и юноши
Дадена за набор на 27.II.1979 година.
Подписана за печат на 21.IV.1979 година.
Излязла от печат на 13.V.1979 година.
Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.
Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.
Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.
Българска. Първо издание. ЛГ V.
Тематичен №13/9537272211/6054-13-79
Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.
История
- —Добавяне
Мама ми рече:
— Бойчо, хайде лягай си, утре ще ходиш на училище.
Какъв ти сън! Чух, когато кака Станка и стринината Гинина Кина се наговаряха да направят тази вечер седянка у нас.
Баба вареше вече царевица в едно котле и току подпитваше мама:
— И пуканки ще правим ли?
— Щем, щем — отговаряше мама.
— Бабо ма — питах аз престорено, — защо вариш тази царевица?
— За ядене, баби.
— Знам, вариш я за седянката.
— Хайде и ти — седянка! — сгълча ме баба.
— Иди спи, никаква седянка няма да има — рече кака и започна да шета из къщи.
— Няма да спя, ще чакам.
— Чакай.
Скоро у дома се събраха всички какини дружки от нашата улица. Те напалиха огън на хармана, постлаха две-три черги и насядаха около него. Ой, колко весело беше! Аз постоянно тичах нагоре-надолу. Носех дърва от сечника, царевица и вода от къщи. После момите запяха. Гласовете им се виеха сладко и огласяха цялото село.
Току-що свършиха песента, на седянката дойдоха момци. Единият беше вуйчов Петър, другият — Стамен Грозданиният, а третия не го познавах; викаха му Диньо.
— Ей, Диньо, къде си натирил овцете? — подби го Тинка, дядовата Вълкова унука.
— Вълци ги яли — рече Диньо и се окашля. — Я попейте де!
— Ние пяхме вече, ами я ти да ни посвириш малко с кавала — обади се кака Станка.
Диньо сякаш това и чакаше. Той изкара кавала, намести се удобно и засвири. Аз се бях свил до кака и слушах. Диньо свиреше ту тъжно и проточено, ту весело и игриво. Знаех думите на тази песен. В нея се разправяше как едно бедно сираче пасло овцете на най-богатия човек в селото. Пасло ги то само-самичко, изморило се много от денонощното скитане след тях, та веднъж, привечер, заспало тъй, както си полегнало на един слог. А когато се събудило, била късна нощ и от стадото му нямало никаква следа. Заплакало бедното сираче и хукнало през храсти и стърнища да ги търси. Там, дето кавалът свиреше жално, разправяше се как ги търсело плачешком. На едно място ги зърнало, зарадвало се, заскачало, запяло:
Ето ги! Ето ги!
Найдох ги! Найдох ги!
Тук кавалът свиреше весело и игриво като на ръченица.
Но овчарчето се излъгало. Това не било стадото му, а големи сиви камъни. Кавалът пак засвирваше проточено и тъжно, овчарчето пак заплакваше безутешно. Идеше ми да заплача и аз, да се спусна и да го поведа из най-затънтените места на далечното поле…
— Бойчо! Бойчо!
Сладка дрямка лепеше очите ми.
— Време е за училище, ставай.
Повдигнах се. Над мене стоеше мама.
— Ами седянката, мамо? — казах аз и се огледах.
— Охо! — изсмя ми се мама. — Ти заспа и баща ти те пренесе тук, в къщи… Хайде ставай!