Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- hammster(2012)
- Корекция
- taliezin(2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2013)
Издание:
Георги Караславов
Мравчо-Главчо
Съставител: Слав Г. Караславов
Редактор: Методи Бежански
Художник: Тоня Горанова
Художествен редактор: Мариана Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Бозева
Библиотека „Дъга“
Български писатели за деца и юноши
Дадена за набор на 27.II.1979 година.
Подписана за печат на 21.IV.1979 година.
Излязла от печат на 13.V.1979 година.
Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.
Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.
Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.
Българска. Първо издание. ЛГ V.
Тематичен №13/9537272211/6054-13-79
Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.
История
- —Добавяне
Ние тичахме радостни — щъркелите кацнаха в гнездото на високия бряст и затракаха весело. Но след няколко дни пристигнаха други два щъркела, извиха се над тях и в клоните на дървото пламна лют бой. Биеха се за гнездото. Но кои бяха нашите щъркели и кои пришълците, не можехме да различим. Само гледахме и тръпнехме от страх. Когато едните отлитаха за малко, започвахме горещи препирни:
— Победиха нашите!
— Не са нашите!
— Нашите са!
— Не са.
— Щом не са, по какво ги познаваш? — питаше чичов Кольо. Динчо мълчеше. Но се обаждаше след малко:
— А ти по какво познаваш, че са нашите?
— На нашите клюновете са по-дълги — измисляше Кольо. — Пък са и по-силни.
— Чичо Минчо, защо се бият? — попита Кичка.
Кольов татко погледна нагоре.
— За гнездото — отговори той.
— Ами чуждите нямат ли си гнездо?
— Че те всички са наши — отговори чичо Минчо. — Старите щъркели са умрели в топлите страни, сега малките се бият за гнездото.
А! Ето каква била работата! Ние пък мислехме, че някои готованковци са дошли.
И когато борбата пламна отново, ние не ги деляхме вече на наши и чужди, не се препирахме, не пляскахме с ръце, гледахме само и ни беше много мъчно.
— Защо не живеят заедно? — попита Кичка.
— Тясно е гнездото — отговори чичо Минчо.
Щъркелите налитаха един върху друг, пъшкаха като хора, изтракваха с дългите си клюнове, махаха с крака като с дълги червени тояги. Над бряста летеше перушина.
— Ах! — изохкахме ние и се вцепенихме. Един от щъркелите се завъртя, строполи се върху горните клони и започна да се търкаля надолу.
— Пада! Пада! Пада! — викахме ние и тичахме около дървото. Щъркелът се удари върху най-долните клони, профуча над главите ни и кацна на бунището. После подскочи смешно и се дигна нагоре. Клюнът му беше разтворен.
— Уморен е — рече Динчо. — Пак ще падне.
— Ще почакаш — сопна се Кольо.
Другият щъркел го посрещна и го поведе към реката. Победителите останаха в гнездото, започнаха да чистят перушината си и да потракват радостно. Но радостта им не беше за дълго. Ние бяхме се залисали в игра, когато Динчо извика:
— Ето ги!
Победителите разпериха криле и дигнаха застрашително клюновете си. Борбата пламна с нова сила.
Дойде и дядо Ангел, подпря се на тояжката си и дигна длан над очите си.
— Дядо, защо се бият? — попита Кичка нажалена.
Дядо Ангел погледна разярените птици и поклати тъжно глава.
— И те са като хората — рече той. — За всички има място на земята, ама всеки гледа да заграби хубавото. Вижте ги, скубят си перушината, не вземат да си струпат още едно гнездо и да си заживеят братски…