Георги Караславов
Майка

Биволичката и магаренцето бяха неразделни. И дето да ги зърнеха, хората знаеха — на дяда Петка Йовчоолу стоката.

Те се родиха в един ден и растяха заедно. Магаренцето не можеше без биволичката и биволичката не можеше без магаренцето. Когато в най-горещите часове на летните дни биволичката влизаше да се поизкъпе в някой вир, магарето заставаше отстрани и търпеливо я чакаше да излезе. Когато пък то се навреше в някой трънак и започнеше да гризе предпазливо, биволичката го следваше покорно и се мъчеше да чопли там прегорялата ниска трева. Биволичката често се въргаляше в локвите и излизаше оттам изпоцапана до гуша. Магарето веднага се залепяше за нея, хапеше я гальовно по шията и също така цялото се изцапваше с кал. Когато селяните искаха да кажат за някои, че много се спогаждат, те подмятаха:

— Не се разделят като биволицата и магарето на дяда Петра Йовчоолу.

Пасеше ги Петърчо, внукът на Стария Йовчоолу. Децата често си правеха шеги с тях. Веднъж, когато биволичката влезе да се къпе в една локва, те хванаха магарето и насила го замъкнаха в срещната царевица. Биволичката, като не го видя да се мерне край нея, дигна неспокойно глава, подуши, изпръхтя и измака тревожно. Магарето отговори с жален и продължителен рев. И тогава стана нещо, което палавците не бяха турили в сметката си. Биволицата изскочи на брега, подуши-подуши и като разбра къде е скрито магарето, хукна направо, към царевицата. Отначало децата прихнаха да се смеят, но когато пъдарят се показа от срещния баир, сърчицата им затупкаха страхливо. Пъдарят прегледа пакостта, която беше направена, и хвана Петърча за абичката.

— Утре ще доведа комисия да види какви загуби има — рече той спокойно. — Пък ти довечера кажи на баща си.

Петърчо мълчеше, бледен като стърнище.

— Иван ни накара да скрием магарето от биволицата — обърна се Стаменко.

Иван скочи.

— Брей! — озъби се той. — Аз къде бях бе, лъжльо? Стоян го хвана най-напред.

— Ти го прекара през синора! — обади се и Динко, като погледна сърдито Ивана.

— Пък ти го караше — плесна с ръце Иван.

— Аз не знам — рече спокойно пъдарят. — Всички значи ще платите загубата. Толкова.

В края на краищата пъдарят излезе добър човек: обеща да не казва нищо, но се оплака, че цял ден нищичко не е хапнал. Децата подложиха торбичките си пред него и той дълго време ги тършува.

Оттогава децата престанаха да си играят така с двете кротки добичета.

Минаха две весели лета. На третото вече магарето беше едро и здраво. Петърчо го яздеше, но често трябваше да го мие. Биволицата наедря, ходеше бавно, спокойно, отмерено.

Една сутрин дядо Петър дълго мисли дали да я изпрати на паша, или да си я остави в двора.

— Защо я спираш бе, дядо? — молеше се Петърчо. — Магарето не може само.

— Е, хайде, нека върви — отстъпи дядо му. — Само да не я гониш, чу ли?

Петърчо яхна магарето и тръгна. Биволицата се клатеше като гемия след него.

Заиграни под един дъб, децата дълго време не бяха наглеждали добитъка. И най-малко се интересуваха за биволите, защото те си пасяха кротко по мочурливите места, къпеха се в локвите и не налитаха към нивите. Но ето че едно момче, което беше отишло да връща теличките, се изкачи на синора зад ливадите и се провикна високо. Децата под дъба се вгледаха в него. То махаше с тоягата си, като сочеше от време на време долу в ливадата.

Тогава всички хукнаха нататък. И когато пристигнаха там, до едно ахнаха от радост.

На тревата до биволицата лежеше малко биволче и ги гледаше кротко с големите си светли очи, като че ли отдавна ги познаваше до едно. Те приближиха любопитно към него, но се отдръпнаха, защото биволицата се завъртя и ги изгледа сърдито. Биволчето беше още влажно, на челото му имаше бяло нетно. Бели бяха и задните му крака докъм коленете, сякаш беше обуто с току-що изпрани навуща. Биволицата го гледаше мило и го лижеше полекичка с дългия си език.

Магарето стоеше настрана, недоволно и посърнало. То стоя така известно време, после завъртя радостно опашка, вирна дългите си уши и тръгна към биволицата. Но биволицата не го посрещна като друг път. Тя се наежи сърдито, завъртя се насам, завъртя се нататък, като искаше да заварди рожбата си от всички страни, изсумтя заплашително и като разбра, че магарето не иска да се върне, спусна се и го блъсна по задницата. То избяга уплашено, погледна в недоумение черната лъскава купчинка, която лежеше спокойно на зелената трева, и като се наведе, започна да пасе недоволно.