Георги Караславов
Вихрена

Наближаваше ли жътва, не пущаха Вихрена с коняря, защото голяма мъка и страшно тичане беше, докато да я заловят. Денем тя си пасеше с другите коне, а вечер се отделяше с муленцето си и поемаше през нивите и мерите. Така тя правеше от пет-шест години, откак едно лято я запрегнаха да вършее с Марка, едрия кокалест кон с бялата звезда на челото. През всичкото време, докато да минеше вършитбата, Вихрена се въртеше, вързана под някой сенчест навес, тъпчеше непрекъснато, за да се запази от досадните мухи, и цвилеше от време на време, когато муленцето и се изгубеше някъде из двора или по хармана. Понякога привечер, когато Бойо останеше свободен, той яхваше Вихрена и я откарваше на паша при близкото блато. Връзваше я за предния крак с дълго въже, забиваше дълбоко остър колец с чеп на края, прикачваше на него другия край на въжето и се запиляваше да търси другари за игра. И колчем яхнеше палавата и хитра кобила, дядо му махаше с пръст и заръчваше:

— Хем, Бое, да си отваряш очите, зер изтървеш ли я, тебе ще впрегнем с Марка!

— Няма, дядо, здраво я връзвам, не бой се! — отвръщаше Бойо и бързаше да препусне през тихата улица към зеления и развеселен кър.

Воловарчетата знаеха как внимателно я връзваше и отвързваше Бойо, та затова, когато твърде много се заплесваше в игра, скачаха и с престорена тревога викаха:

— Вихрена се откачила! Леле, Бое, ще падне гонене!

А инак кобилата беше кротка. Нито риташе, нито хапеше, ако понякога някое дете се навреше в краката й, тя не мърдаше, за да не го стъпче. Дори когато около нея под навеса се завъртеше някоя квачка и малките пиленца се разриеха в краката й, тя стъпяше предпазливо, за да не смачка някое от тези мънички пухкави животинчета. Но макар че беше такава кротка и умна, Бойо я ненавиждаше. Ненавиждаше я, защото не можеше като другите коне да я пусне и да е сигурен, че когато иде при нея, ще я хване и ще я възседне.

— Проклето животно! — кълнеше я той. — Когато съм с нея, все съм нащрек. И мулетата й, и те са такива шантави!

Но при надпрепусканията той се гордееше с нея, защото нямаше нито един кон, който можеше да й излезе. Макар и да имаше вече десетина години, тя беше лека и пъргава като жребче. Краката й бяха тънки, стройни, главата — малка и хубава, ушите й бяха изрязани като с ножици — толкова красиво бяха щръкнали те. Очите й бяха бистри, дълбоки и светли. От тях се излъчваше умът на това хубаво, здраво, пъргаво добиче.

— Аз Вихрена не я давам за сто кранти като Марка! — казваше възторжено дядото, като я гледаше такава гиздава и стройна. — Много кобили съм имал, но такава умна и плодовита кобила не съм виждал!

„Може и хубава да е, може и пъргава да е — мислеше си с досада Бойо, — но нали е такава луда, гледа да се отскубне, с нея все трябва да си нащрек!“

И наистина, колчем я връзваше и отвързваше, тя се оглеждаше хитро на всички страни. Гледаше може би дали не е останала свободна само за миг, за да кривне и да хукне през полето.

Препуснеше ли, Бойо потръпваше от страх да не падне.

„То нищо, че ще се ударя — страхуваше се той, — но ще я изтърва и сетне не знам как ще се мярна пред очите на дяда!“

Един ден, и този ден беше точно преди вършитба, Бойо ходи да я пасе до малкото блато зад дългия баир. Малкото блато беше доста далече от селото, но нали Бойо не ходеше пеш!

Още щом излезе от селото, той я шибна лекичко с пръчицата и Вихрена се понесе по прашния път с всичка сила. Колко приятно беше да се препуска така по равния път и хората да гледат със завист, да се извръщат и да се чудят, вятърът да блъска гърдите, да вее косата, да милва лицето и да издува ризата на гърба! Бойо усещаше как пори въздуха и как една лека, приятна струя свисти край ушите му! Чудна, неземна, неизразима сладост се разливаше по цялото му тяло, белите дробове се пълнеха, ноздрите се разширяваха и погледът се рееше гордо на всички страни!

Мулето тичаше ту пред майка си, ту след нея, но и то тичаше леко и бързо. Вихрена беше спокойна за него и поради това не се извръщаше никога назад, не цвилеше, не го търсеше. И сега тя като че ли разбираше, че ще ходят по-далече, та не спираше и не намаляваше стъпките си. При малката чешма Бойо спря, слезе, отведе я да се напие, напи се и той, сетне се качи и пак я шибна леко с малката си пръчица. И пак кобилата удари да тича с всички сили. Те извиха зад голямото блато и поеха нагоре по леко изгърбения баир. По това нанагорнище тя намали малко хода си, но още щом превалиха височината, сама се спусна надолу като вихрушка. Кърът беше пуст, по пътя не се виждаше жива душа, беше тихо, просторно и весело, Бойо се отпусна, пламнал от възторг и доволство. Ето, така той би препускал дни и нощи, без да се умори и без да му омръзне. Пътят, тесен междуселски път, е равен и открит — няма нито пътници, нито говеда, нито коли, с които да се разминава. От двете страни са само стърнища и зелени избуяли царевици.

И когато беше се отпуснал съвсем върху гладкия и гъвкав гръб на Вихрена, стана нещо, което в оня миг Бойо не можа да разбере. Той видя само как край пътя, току в краката на кобилата, пръхнаха страхливо и ненадейно яребици. Вихрена отскочи настрана, Бойо усети, че гъвкавият гръб се изплъзна изпод него, изплъзна се така, като че ли някаква невидима сила го грабна и хвърли като топка настрана. По-нататък Бойо нито знаеше, нито помнеше нещо. Когато отвори очи, той усети болка в кръста и в левия крак. Как беше паднал, лошо ли беше се ударил? А Вихрена? Тя е избягала, отдавна е избягала, нали само това е чакала, проклетницата!

Той се извърна полекичка — Вихрена стоеше до него и в очите й гореше мъка, състрадание и тъга. Толкова беше лежал Бойо насред пътя, а тя стоеше над главата му като верен другар и страж. И сега тя чакаше, чакаше покорно и радостно да стане и да я възседне.

Той се повдигна с мъка, хвана края на юздата и тръгна полекичка, като накуцваше. Тръгна и Вихрена. На един завой, гдето пролетните и летните дъждове бяха изровили коловоза на пътя, кобилата спря. Бойо мина отстрани, стъпи на височинката, преметна крак и се качи. Вихрена постоя само миг, колкото, види се, да се увери, че е седнал здраво, и тръгна полекичка. А Бойо я тупаше галено по гривата и си мърмореше:

— Ой, милата ми! Ой, умницата ми! Какво ли щях да правя, ако беше ме оставила насред пътя с този навехнат крак!