Георги Караславов
Гроздобер

Сивко, малкото диво зайче, се роди и отрасна в един чудно хубав кът. То още не беше ходило другаде, не знаеше как трудно живеят зайците, но разбираше, че по-хубаво и по-весело от това не може да бъде. Когато беше много мъничък и спеше при майка си с четирите си братчета, майка му много често им разказваше колко тежък е животът за тях и как навсякъде ги гонят и избиват. Така сърцето на Сивко още от първите дни се препълни със страх и безпокойство. И макар че беше по-спокоен в своя самотен и охолен живот, пак трепваше при най-малкото шумолене и спеше винаги нащрек.

Сивко скиташе из лозята и почиваше в храсталака под един магарешки трън. Такива тръни рядко се срещаха в този благословен кът. Много плодове видя той да се раждат и да зреят, но от плодовете на лозите всеки ден оставаше все по-захласнат и учуден. Зелените плодове пъстрееха все повече и повече. Зърната им се наливаха със сладък сок, ципите ставаха тънки и лъскави. Из лозята все по-често започнаха да се мяркат хора — мъже, жени и деца. Особено палави и немирни бяха децата. Те тичаха от грозд на грозд, късаха ги и ги слагаха в малки кошнички. Животът на Сивко стана много неспокоен. Дори и под магарешкия трън беше опасно да се почива безгрижно. Веднъж един тежък крак насмалко не стъпи върху него.

— Зрее, зрее гроздето! — приказваха си хората.

— Скоро ще има гроздобер.

— Да, скоро!

Гроздобер! Чудна дума! Сивко все по-често чуваше да я споменават в разговорите си тези неканени гости, но не разбираше какво значи тя. Честото идване на мъже, жени и деца с кошници и сандъчета започна да го безпокои. Дали няма да му се случи нещо лошо? Майка му постоянно им говореше за страшни и опасни работи, но през дните на безгрижния и охолен живот в лозята той забрави за тях.

Заедно с узряването на гроздето Сивко забелязваше как шумата и тревата жълтееха бавно, а кората на лозовите пръчки се напукваше и загрубяваше. Утрините ставаха все по-студени, бисерна роса къпеше земята. Небето беше светло като очите на младо зайче и синьо като ранна метличина.

Ставаше някаква промяна. Идеше нещо лошо, от което никой не можеше да избяга.

— Ще потърся други зайци — рече си Сивко и хукна да обикаля лозята. Без сам да усети, излезе на една поляна и се огледа. Поляната беше гола. Зад нея се простираха разорани ниви, тъмни и печални. И тъкмо когато се накани да заобиколи нататък и да види какво има, два далечни гърмежа го накараха да подскочи от страх. Изправен на задните си крачета като колче, Сивко вторачи големите си бистри очи напред, за да разбере какво значи това. Сърцето му затупа силно. Един едър заек мина като стрела край него и едва можа да му каже задъхан:

— Бягай!

Сивко хукна след заека. Отначало бягаше от страх, но сетне се успокои и гледаше само да го не изгуби от очите си. Най-сетне едрият заек спря под една череша, притисна ужасѐн сърцето си и едва чуто попита:

— Ранен ли съм?

Сивко го огледа любопитно и спокойно го увери, че е здрав и читав.

— Е! — въздъхна едрият заек. — Спасих се и този път.

— От кого се спаси?

— От ловците.

— Какви са тези ловци?

— Глупчо, глупчо-о! — сръга го по хълбока едрият заек. — Де си живял ти, та не знаеш какво нещо са това, ловците?

— Тук съм живял.

— Е, тук ловци няма ли?

— Не съм виждал. Пък и да видя, не ги познавам.

— Ловците са хора.

— Хора виждам всеки ден. Но ловците не познавам.

— Гледай ти, загубено зайче… Ловците, глупчо, са хора с пушки и с кучета. Като те погнат, докато не влезеш в чантата им, не те оставят.

— Ой-ой-ой! — разтрепери се Сивко и козината му щръкна от страх. — Да, спомням си, мама често ми разказваше за тях, но за пушки нищо не ми е казвала.

— Пушките са дълги стоманени цеви. Като те зърне ловецът, поглежда през едната цев: бум-м-м! — ако не те улучи, поглежда и през другата: бум-м-м!… Рядко има щастливци като мен да се отърват.

— Не, хора с пушки не съм виждал — рече уверено Сивко. — Тук идват с кошници, с коли и сандъци, берат грозде и си отиват. Днес приказваха за някакъв гроздобер. Ти знаеш ли какво е това гроздобер?

— Не знам — отвърна едрият заек. — Но ако не е нещо като ловец, не се бой.

Успокоен, Сивко отиде да си почине под магарешкия трън и скоро забрави за страшната случка.

* * *

Зората сипваше. Сивко скочи, измъкна се изпод тръна и се ослуша. Какво ставаше наоколо? Гърмяха празни коли, цвилеха коне, ревяха магарета. Чуваха се детски гласове, песни и смях, кучешки лай. Сърцето на малкото зайче заби като барабан. Дългите му уши щръкнаха.

— Честият гроздобер, дядо Илия! — извика един момък от близкото лозе.

— За много години, синко! — отговори старецът.

Аа! Значи това ще да е гроздобер! Сивко не знаеше още на добро или на зло ще бъде този гроздобер, но от шума и виковете разбираше, че ще се случи нещо лошо.

Две деца минаха наблизо. Той подскочи предпазливо и се сви под тръна.

— Петьо, Минко! — извика им една жена. — Я вижте на оня слог, нещо ми се мярна като… птиче ли, заек ли…

— Ще видим сетне — отвърнаха, децата и продължиха пътя си.

Брех! Ами сега?… Сивко реши да бяга. Но накъде?

— Майчице! — изохка той и се присви от страх… — Къде си да ми помогнеш сега!

Сивко си припомни за страхотните приказки на майка си. Да, тя беше им говорила и за гроздобера. Но кой и слушаше в онези щастливи и безгрижни времена!

— Когато гроздето узрее — казваше им тя, — цяло село рано-рано ще се стече да го обере. Гледайте по това време да сте към горния край на лозята, та още при първия тропот на колите да избягате в горичката…

Сивко се размисли — дали и сега не ще може да се добере дотам?

Слънцето огря магарешкия трън. Берачките наближаваха храсталака от двете страни. Върнаха се отнякъде и момченцата.

— Мамо — извика едното, — чичов Симов Ваньо уловил зайче.

— Уловете и вие де!

— Опашката му е къса, няма де да го хванат — подби ги баща им.

— Ще го хванем за краката!

— Ей в онзи трън лежи — пошегува се Минко и замахва да го удари с една блана. Сивко не дочака да я хвърли. Той скочи и с всички сили се втурна сред лозите.

— Ху-ху-хууу! — извикаха в един глас всички. — Зайче, зайче! Дръжте го!

— Станке, зайче!

— Филипе, към зарзалата отиде!

— Не, към ореха!

— Ето го!

— У-у-у-у!

Сивко се мяташе ту на една, ту на друга страна. От страх не гледаше накъде бяга, чуваше само диви викове, псувни, глъч. Пък нямаше и накъде да бяга — напред хора, назад хора, настрани хора. Във всяко лозе, на всеки ред, край всеки слог мъже, жени и деца тичаха към него, замеряха го с буци пръст, с тояги, кошници и сандъци. Той се въртеше в кръг и му се струваше, че целият свят се е дигнал да го гони. От уплаха не знаеше накъде да бяга. Най-сетне хукна напосоки. Едно момче се хвърли срещу него и го притисна, но не можа да го удържи: Сивко мина между краката му.

— Оттам!

— Ху-у!

— Върна се.

Изтощен, отчаян, Сивко бягаше с последни сили. Като го напуснаха и те, той се свря под една лоза. И преди да си поеме дъх, две малки ръчички го притиснаха.

— Браво, Петьо го хвана! — извикаха всички и се струпаха да го видят. Гледаше ги и Сивко. И не разбираше защо всички бяха толкова весели: дали защото го уловиха, или защото беше гроздобер!