Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

II

Излязохме през стъклените врати и тръгнахме по настланата с гладки червени плочки пътека, която минаваше между долната страна на ливадата и гаража. Хлапакът шофьор сега беше извадил една голяма черна лимузина с хромирани части и бършеше прахта от нея. Пътеката ни изведе до оранжерията, икономът отвори една врата и се отдръпна. През нея се влизаше в нещо като вестибюл, в който бе горещо, кажи-речи, като в слаба фурна. Той се вмъкна след мен, затвори външната врата, сетне отвори някаква вътрешна врата и ние минахме през нея. Тогава вече стана наистина жежко. Въздухът бе тежък, влажен, пълен с изпарения и смесен с тлъстата сладникава миризма на цъфтящи тропически орхидеи. Стъклените степи и покривът бяха силно запотени, а върху растенията тежко падаха големи капки. Светлината имаше нереален зеленикав цвят, сякаш се процеждаше през аквариум. Растенията запълваха цялото пространство, същинска гора с отвратителни месести листа и стебла като току-що измити пръсти на мъртвец. Тяхната миризма бе убийствена като миризмата на врящ под одеялото ти алкохол.

Икономът стори всичко, което бе по силите му, за да ме преведе, без да ме пляскат по лицето прогизналите листа, и не след дълго ние стигнахме до едно празно място в средата на тази джунгла, под куполовиден покрив. Тук върху пространство, покрито с шестоъгълни плочки и застлано със стар червен турски килим, имаше инвалидна количка, а от нея ни наблюдаваше един стар и на пръв поглед умиращ човек, в чиито черни очи бе угаснал всякакъв огън, но все още се познаващг открият поглед на въгленовочерните очи от портрета, висящ над камината в салона. Останалата част от лицето му представляваше оловна маска с безкръвните си устни, с острия нос, с хлътналите слепоочия и с щръкналите долни месести части на ушите, предвестници на близка смърт. Дългото му мършаво тяло беше увито — в тази жега — с пътническо одеяло и с една избеляла червена хавлия. Ръцете му, подобни на птичи крака — кожа и кости и с морави нокти, — бяха скръстени и лежаха отпуснати върху одеялото. Няколко кичура суха бяла коса бяха залепнали за скалпа му, сякаш се бореха за живот като диви цветя, растящи на някоя гола скала.

Икономът застана пред него и каза:

— Това е мистър Марлоу, генерале.

Старецът не се и помръдна, нито пък каза нещо, дори не кимна. Просто ме гледаше с безжизнен поглед. Зад мен икономът бутна един влажен плетен стол до краката ми и аз седнах. Той взе шапката ми с ловък жест.

Сетне старецът каза с глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец:

— Бренди, Норис. Как пиете брендито си сър?

— Всякак — рекох аз.

Икономът се оттегли сред гадните растения. Генералът бавно заговори отново, използувайки силите си с предпазливостта на безработна вариететна актриса, която обува последния си чифт здрави чорапи.

— На времето пиех моето с шампанско. Шампанското — студено като Вали Фордж[1], а под него до около една трета от чашата — бренди. Можете да си свалите сакото, сър. За човек, в чиито жили тече кръв, тук е твърде горещо.

Станах и смъкнах сакото си, извадих една носна кърпа и попих потта от лицето, врата и външната страна на китките. Тук бе много по-горещо, отколкото в Сейнт Луис през август месец. Седнах отново и автоматично затърсих цигара, но спрях. Старецът забеляза жеста ми и се усмихна немощно.

— Можете да пушите, сър. Харесва ми миризмата на тютюна.

Запалих една цигара и издишах с пълни гърди към него, при което той започна да души жадно дима като териер пред миша дупка. Немощна усмивка разтегли потъналите в сянка ъгли на устата му.

— Бива си го положението, щом човек трябва да се отдава на пороците си чрез посредник — каза той сухо. — В момента пред вас се намира угасващата останка на един доста пищно прекаран живот, инвалид с два парализирани крака, който притежава само половината от долната част на корема си. Много малко са нещата, които си позволявам да ям, а сънят ми толкова прилича на бдение, че не си заслужава да го наричам сън.

До голяма степен съществуването ми се поддържа от горещината, като новороден паяк съм, а орхидеите служат само като претекст. Обичате ли орхидеи?

— Не особено — казах аз.

Генералът притвори очи.

— Гадни растения. Прекалено много наподобяват човешка плът. А аромата им е като прогнилата сладост на проститутка.

Бях го зяпнал. Меката влажна горещина ни беше обгърнала като плащеница. Главата на стареца, клюмаше, сякаш вратът му се боеше от тежестта й. Сетне икономът дойде, като си проправяше път през джунглата с количката за чай, приготви ми едно бренди със сода, обви с влажна кърпа медната кофичка за лед и тихо се отдалечи сред орхидеите. Зад джунглата се чу отварянето и затварянето на вратата.

Посръбвах си от питието. Наблюдавайки ме, старецът облизваше непрекъснато устни, като бавно прокарваше едната си устна върху другата, с траурното самовглъбяване на собственик на погребално бюро, който грижливо си мие ръцете.

— Разкажете ми за себе си, мистър Марлоу. Предполагам, че имам право да искам това.

— Естествено, но няма какво толкова да се разказва. На трийсет и три години съм, някога посещавах колеж и все още мога да говоря сносно английски, когато това се налага. Но в моята професия не ми се налага много често. Работех по едно време като детектив при мистър Уайлд, окръжния прокурор. Неговият главен следовател на име Бърни Олс ме повика и ми каза, че сте искали да ме видите. Не съм женен, защото не ми харесват жените на полицаите.

— И падате малко циник — усмихна се старецът. — Не ви ли харесваше да работите за Уайлд?

— Уволниха ме. За неподчинение. При анализ се установява, че в мен има много висок процент неподчинение, генерале.

— И с мен е така, сър. Радвам се да го чуя. Какво знаете за семейството ми?

— Чувах, че сте вдовец и имате две млади дъщери, и двете хубави лудетини. Едната от тях е сключвала брак три пъти, последния път е била омъжена за някакъв бивш контрабандист на спиртни напитки, познат в своя бранш под името Ръсти Риган. Това е всичко, което съм чувал, генерале.

— Нищо ли не ви се стори странно?

— Може би само онази част от историята, коя то засяга Ръсти Риган. Но самият аз винаги съм се разбирал с контрабандистите на спиртни на питки.

Той се усмихна със своята немощна, пестелива усмивка.

— Изглежда, аз също се разбирам с тях. Много обичам Ръсти. Той е един едър къдрокос ирландец от Клонмел с тъжни очи и с усмивка, широка колкото булевард „Уилшир“. Първия път го взех за такъв, за какъвто и вие сигурно го мислите. — луда глава, успял да чукне малко аванта.

— Личи си, че сте го харесвали — казах аз. — Понаучили сте техния език.

Той мушна слабата си безкръвна ръка под ръба на одеялото. Изгасих фаса си и довърших питието.

— Той ми вдъхваше живот, докато беше тук. Прекарваше часове с мен, потеше се като прасе, изпиваше цели бутилки бренди и ми разправяше истории за Ирландската революция. Бил е офицер от ИРА. Дори престоят му в Съединените щати не беше законен. Разбира се, този брак беше едно недоразумение и вероятно не е траял и месец. Издавам ви семейните тайни, мистър Марлоу.

— Те ще си останат тайни — казах аз. — Какво стана с него?

Старецът ме изгледа с невиждащ поглед.

— Замина си преди месец. Внезапно, без да каже нито дума. Без да си вземе сбогом с мен. Това ме огорчи малко, но той е преминал през сурова школа. Рано или късно ще ми се обади. Междувременно отново се опитват да ме изнудват.

— Отново ли? — попитах аз.

Той извади ръце изпод одеялото заедно с един кафяв плик.

— Щеше да ми е много жал за всеки, който би се опитал да ме изнуди, когато Ръсти беше тук. Няколко месеца преди да се появи той — значи преди около девет или десет месеца — платих на някакъв тип, наречен Джо Броуди, пет хиляди долара, за да остави на мира по-малката ми дъщеря Кармен.

— Аха — казах аз.

Той мръдна тънките си бели вежди.

— Какво искате да кажете?

— Нищо — рекох.

Продължи да ме гледа втренчено, полунамръщено. След това каза:

— Вземете този плик и го разгледайте. И си наливайте от брендито.

Взех го от коленете му и отново седнах. Изтрих дланите си и го обърнах обратно. Беше адресиран до генерал Гай Стърнуд, улица „Алта Бреа Кресънт“ 3765, Западен Холивуд, Калифорния. Адресът беше написан с мастило, с наклонен технически шрифт. Пликът бе разрязан. Отворих го и извадих една кафява картичка заедно с три правоъгъл ни картончета. Картичката бе от тънка хартия и отгоре имаше надпис със златни букви: „Мистър Артър Гуин Гайгър“. Нямаше адрес. В долния ляв ъгъл се виждаше миниатюрен надпис: „Редки книги и луксозни издания“. Обърнах картичката обратно. Отново наклоненият шрифт: „Драги господине, въпреки невъзможността да осребря по законен път тук приложените полици, които, откровено казано, представляват дългове от игра на комар, предполагам, че бихте желали те да бъдат изплатени в срок. С уважение, А. Г. Гайгър.“

Погледнах белите картончета. Това бяха полици, попълнени с мастило, на които имаше няколко дати от началото на септември — миналия месец. „При поискване обещавам да изплатя на Артър Гуин Гайгър в брой или с чек сумата хиляда долара (1000.00) без лихва. Стойността получена. Кармен Стърнуд.“

Това бе написано с разкрачения почерк на слабоумен, с множество едри завъртулки и с колелца вместо точки. Приготвих си друго питие, отпих и оставих настрана вещественото доказателство.

— Заключенията ви? — попита генералът.

— Още никакви. Кой е този Артър Гуин Гайгър?

— Нямам никакво понятие.

— Какво казва Кармен?

— Не съм я питал. И дори нямам такова намерение. Ако я попитам, ще започне да си смуче палеца срамежливо.

Аз казах:

— Запознах се с нея в преддверието. И тогава си смучеше палеца. После се опита да седне в скута ми.

Изражението му не се промени. Скръстените му ръце кротко почиваха на ръба па одеялото, а жегата, която ме караше да се чувствувам като задушена сланина със зарзават, изглежда, не бе в състояние дори да го постопли.

— Трябва ли да говоря вежливо? — попитах аз. — Или просто да се държа естествено?

— Не забелязах да страдате от прекалено много задръжки, мистър Марлоу.

— Момичетата заедно ли скитат?

— Не мисля. Смятам, че всяка следва своя собствен и малко различен път надолу по наклонената плоскост. Вивиан е разглезена, придирчива, хитра и съвсем безжалостна. Кармен пък е дете, което обича да къса крилцата на мухите. И двете нямат повече усет за добро и зло от една котка. Аз също нямам. Нито един представител на фамилията Стърнуд не е имал такъв усет. Продължавайте.

— Предполагам, че те са добре образовани. Знаят какво вършат.

— Вивиан посещаваше добри училища, от опия снобските, а също така и колеж. Кармен смени половин дузина училища, едно от друго по-либерални, и свърши там, откъдето беше започнала. Предполагам, че и двете имаха и все още си имат всички обичайни пороци. Ако това, което казвам като родител, звучи малко зловещо, мистър Марлоу, то е, защото ми остава прекалено малко да живея, за да плащам дан на някакво си викторианско лицемерие.

Той облегна глава назад и притвори очи, сетне внезапно ги отвори отново.

— Излишно е да добавям, че човек, който за първи път е имал щастието да стане баща на петдесет и четири години, си заслужава всичко онова, което получава.

Отпих от питието си и кимнах. Пулсът на мършавия му посивял врат забележимо туптеше и все пак толкова бавно, че едва ли приличаше на пулс. Старец с единия крак в гроба, но все още твърдо решен да вярва, че ще понесе и това.

— Изводите ви? — попита той внезапно.

— Аз бих му платил.

— Защо?

— Защото с малко пари човек може да си спести много неприятности. Зад всичко това трябва да има нещо. Но никой не се готви да разбие сърцето ви, ако това вече не е сторено. Пък и ще са необходими ужасно много мошеници и ужасно много време, за да ви ограбят дотолкова, че да го забележите.

— Аз имам гордост, сър — каза той студено.

— Някои разчитат точно на това. И тъкмо това е най-лесният начин да ги подведем. Или така, или чрез полицията. Гайгър може да осребри тези полици, освен ако вие не докажете, че е измамник. Но вместо това той ви ги подарява и си признава, че те са дългове от комар, което може да ви даде средство за защита, дори и да беше запазил полиците у себе си. Ако е мошеник, той си знае работата, а ако е почтен човек, който само иска тайно да заеме някой и друг долар, трябва да си получи парите. Кой беше този Джо Броуди, на когото сте платили пет хиляди долара?

— Някакъв комарджия. Не си спомням точно. Норис трябва да знае. Моят иконом.

— Дъщерите ви имат ли свои собствени пари, генерале?

— Вавиан има, но не много. Кармен е още не пълнолетна и според завещанието на майка си е под попечителство. И на двете периодично им отпускам големи суми.

Аз казах:

— Мога да ви го махна тоя Гайгър от главата, генерале, ако искате. Независимо кой е той и какво има. Може да ви струва малко пари, като не се смятат тези, които ще платите на мен. И разбира се, с това нищо няма да спечелите. Когато човек угажда ма такива, никога не печели. Вече сте влезли в техния списък с тлъсти имена.

— Разбирам. — Той сви широките си остри рамене, увити в избелялата червена хавлия. — Преди малко казахте да му платя. Сега твърдите, че с това нищо няма да спечеля.

— Искам да кажа, че щеше да е по-евтино и по-просто, ако човек се остави да го поизнудят малко. Това е всичко.

— Страхувам се, че съм малко раздразнителен, мистър Марлоу. Какъв е вашият ценоразпис?

— Вземам по двайсет и пет долара па ден плюс допълнителни разноски — когато ми потръгне.

— Разбирам. Съвсем прилична цена за човек, който премахва злокачествени израстъци от главите на хората. Твърде деликатна операция. Надявам се, че си давате сметка за това. Ще направите вашата операция без излишен шок за пациента, нали? Може да се окаже, че израстъците са няколко, мистър Марлоу.

Довърших второто питие и изтрих устните и лицето си. Брендито в стомаха ми ни най-малко не намали горещината. Генералът премита към мен и подръпна края на одеялото си.

— Мога ли да се споразумея с този тип, ако открия у него и най-хилавите зачатъци на почтеност?

— Да. Сега работата е изцяло във ваши ръце. Аз никога не върша нещата наполовина.

— Ще го накарам да излезе от дупката си — казах аз. — И когато го стори, ще си помисли, че върху главата му се е срутил мост.

— Сигурен съм, че ще успеете. А сега трябва да ме извините. Уморих са.

Той се присегна и докосна звънеца, намиращ се на едната ръчна облегалка на стола. Шнурът бе свързан с черен кабел, който се виеше покрай дълбоките тъмнозелени сандъци, в които растяха и гниеха орхидеите. Той затвори очи, отвори ги отново и ми хвърли, мигновен ясен поглед, след което се настани сред възглавниците си. Клепачите му отново се отпуснаха и престана да ми обръща внимание.

Изправих се, взех сакото си от облегалката на влажния плетен стол и тръгнах сред орхидеите, сетне отворих двете врати и се спрях отвън в свежия октомврийски въздух, за да поема малко кислород. Шофьорът, когото бях видял пред гаража, си беше заминал. Икономът се приближаваше по червената пътека с плавни леки стъпки и с гръб, изправен като дъска за гладене. Докато го наблюдавах как идва, навлякох сакото си.

На разстояние около две стъпки от мен той спря и каза тържествено:

— Мисис Риган би желала да ви види, преди да си отидете, сър. А що се отнася до парите, генералът даде разпореждания да ви връча чек за желаната от вас сума.

— Даде ви разпореждания? Че как така?

Той доби озадачен вид, сетне се усмихна.

— Аха, разбирам, сър. Вие, то се знае, сте детектив. Познава се по начина на звъпене.

— Значи вие пишете чековете му?

— Радвам се на тази привилегия.

— Това сигурно ще ви спести бедняшкото погребение. Никакви пари засега, благодаря. Защо иска да ме види мисис Риган?

Очите му ме гледаха с хитър немигащ поглед.

— Съставила си е погрешно мнение за целта на вашето посещение, сър.

— Кои и е казал нещо за моето посещение?

— Прозорците и имат изглед към оранжерията. Тя ни видя, като влизахме. Бях длъжен да й кажа кой сте.

— Това не ми харесва — заявих аз.

Сините му очи станаха сурови.

— Нима се опитвате да ми кажете какви са задълженията ми, сър?

— Не. Но се забавлявам ужасно много, като се опитвам да отгатна, какви са те.

За миг се гледахме втренчено. Сините му очи се взряха сърдито в мен и се извърнаха.

Бележки

[1] Вали Фордж — село в Югоизточна Пенсилвания; там е бил зимният щаб на Джордж Уошингтън (1777 — 1778 г.) – Б. пр.