Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

XXIV

Предверието на жилищния блок този път бе празно. Нямаше въоръжен тип, който да ме чака под палмата в саксия, за да ми дава нареждания. Качих се с асансьора до моя етаж и тръгнах по коридора под приглушените звуци на радио зад някаква врата. Имах нужда да пийна и затова бързах по-скоро да му ударя едно. Не запалих лампата. Отправих се веднага към малката кухничка, но направих три-четири крачки и замръзнах на място. Нещо не беше в ред. Имаше нещо в самия въздух, някаква миризма. Щорите бяха спуснати и стаята се осветяваше неясно от уличните светлини, които проникваха през пролуките отстрани. Застанах неподвижно и се ослушах. Миришеше на парфюм — тежък, сладникав парфюм.

Нищо не се чуваше, никакъв звук. Сетне очите ми свикнаха с тъмнината и аз видях, че на пода пред мен има нещо, което не би трябвало да бъде там. Отдръпнах се назад, напипах ключа на стената с палеца си и светнах лампата.

Леглото беше разбъркано. Нещо се изкиска в него. На възглавницата ми имаше руса глава. Две ръце ce издигаха нагоре, а китките им бяха скръстени над русата глава. В леглото ми лежеше и се кискаше Кармен Стърнуд. Светлокестенявата вълна на косата й бе заляла възглавницата, сякаш подредена от нечия внимателна и изкусна ръка. Тъмносивите й очи ме гледаха и както обикновено създаваха впечатлението, че надничат иззад дулото на пистолет. Тя се усмихна. Малките й остри зъби блеснаха.

— Готина съм, а?

Казах грубо:

— Готина си като филипинец в събота вечер.

Отидох до един лампион и го светнах. Върнах се да загася лампата на тавана и отново пресякох стаята до шахматната дъска, поставена на масичката за игра на карти под лампиона. На дъската бях наредил шахматна задача с шест хода. Не можех да я реша, както и толкова много от проблемите си. Протегнах ръка и преместих един кон, сетне си свалих шапката и палтото и ги хвърлих някъде. През всичкото това време тихото кискане продължаваше да се чува откъм леглото, съшият този звук, който ми напомняше за мишки зад ламперията в някоя стара къща.

— Бас държа, че не можеш дори да се сетиш как се вмъкнах.

Изрових една цигара и я изгледах мрачно.

— Бас държа, че мога. Влязла си през ключалката също като Питър Пан.

— Кой е тоя?

— Ами един образ, който навремето познавах от игралния дом.

Тя се изкикоти:

— Ама и ти си готин, а?

Започнах да казвам:

— Тоя палец…

Но тя ме изпревари. Не беше нужно да й напомням. Извади дясната ръка изпод главата си и започна да си суче палеца, като ме гледаше палаво с кръгли очи.

— Аз съм гола-голеничка — каза тя, след като я бях гледал, пушейки, в продължение на една минута.

— Ей богу, точно това си мислех — казах аз. — Мъчех се да налучкам точните думи. Почти ги бях намерил, когато ти ги каза. След минутка само щях да кажа: „Бас държа, че си гола-голеничка.“ Самият аз винаги спя с кецове, в случай че се събудя с угризения на съвестта и трябва да избягам от тях.

— Готин си.

Тя завъртя глава като котенце. След това извади лявата си ръка изпод главата си, хвана завивките, направи драматична пауза и ги отхвърли настрана. Наистина беше гола. Лежеше в леглото под светлината, гола и блестяща като бисер. Тая нощ и двете Стърнудови щерки бяха решили да ме свалят.

Махнах едно парченце тютюн от крайчето на долната си устна.

— Хубава си — казах аз. — Но всички тия прелести вече съм ги виждал. Помниш ли? Аз съм оня тип, дето все те намира, когато не носиш никакви дрехи.

Тя се покиска още известно време и отново се зави.

— Е, и как се вмъкна? — попитах я аз.

— Домоуправителят ме пусна. Показах му твоята картичка. Бях я откраднала от Вивиан. Казах му, че ти си ми казал да дойда тук и да те чакам. Аз бях… аз бях много тайнствена.

Тя сияеше от възторг.

— Умно — рекох аз. — Домоуправителите са такива. Сега, след като ми каза как си влязла, можеш ли да ми кажеш как ще излезеш?

Тя се изкикоти.

— Няма да си тръгвам… дълго време… Тук ми харесва. Ти си готин.

— Слушай — насочих цигарата си към нея. — Не ме карай пак да те обличам. Уморен съм. Високо ценя онова, което ми предлагаш. Но то просто е повече, отколкото бих могъл да приема. Дог-хаус Райли никога не е мамил приятелите си по тоя начин. Аз съм ти приятел. Няма да те измамя — макар че си такава. Ние двамата трябва да продължаваме да бъдем приятели и това не е начинът да останем такива. А сега ще се облечеш ли като добро момиченце?

Тя поклати глава отрицателно.

— Слушай — продължавах да я обработвам аз. — Ти не държиш наистина на мен. Просто искаш да се изфукаш колко лоша можеш да бъдеш. Но на мен не трябва да ми се фукаш. Вече го знам. Аз съм оня, дето те намери…

— Изгаси лампата — кискаше се тя.

Хвърлих цигарата на пода и я стъпках. Извадих носната си кърпа и изтрих дланите си. Опитах още веднъж.

— Не те карам заради съседите — казах й аз — Тях не ги е грижа много. Има колкото щеш уличници във всеки жилищен блок и една повече или по-малко няма да предизвика земетресение. Това е въпрос на професионална чест. Разбираш ли, професионална чест. Работя за баща ти. Той е болен човек с много крехко здраве и е много безпомощен. Той ми има доверие, че няма да му изиграя някой мръсен номер. Няма ли да се облечеш? Моля ти се, Кармен.

— Името ти не е Догхаус Райли — каза тя. — Казваш се Филип Марлоу. Не можеш да ме излъжеш.

Погледнах надолу към шахматната дъска. Ходъс с коня беше погрешен. Сложих го обратно на старото му място. Конете нямаха никакво значение в тази партия. Не беше партия за коне.

Погледнах отново към нея. Сега тя лежеше неподвижно, лицето й беше бледо върху възглавницата, очите й големи и тъмни като варели за събиране на дъждовна вода по време на суша. Едната от нейните малки ръце с пет пръста, но без палец, неспокойно подръпваше завивката. Неясен проблясък на съмнение започваше да се заражда някъде в нея. Тя още не съзнаваше това. Толкова е трудно за жените — дори за почтените жени — да осъзнаят факта, че тялото им не предизвиква у всички непреодолимо желание.

— Отивам в кухнята да си приготвя нещо за пиене. Ти искаш ли? — казах аз.

— Аха.

Тъмни и безмълвни, озадачените й очи се бяха втренчили в мен сериозно, съмнението нарастваше все повече и повече в тях, прокрадваше се в погледа и безшумно като котарак, дебнещ младо косче във висока трева.

— Ако си се облякла, като се върна, ще си получиш питието. Окей?

Устата й се разтвори леко и измежду зъбите й се разнесе слаб съскащ звук. Тя не ми отговори. Отидох в кухничката, извадих малко шотландско уиски и газирана вода и ги смесих в две високи чаши. Нямах нищо наистина възбудително за пиене, като, да речем, нитроглицерин или дестилирано дихание на тигър. Когато се върнах с чашите, видях, че не беше и помръднала, Съскането бе спряло. Очите й отново бяха безжизнени. Устните започнаха да се изкривяват в усмивка. После тя внезапно седна, хвърли всички завивки от тялото си и посегна.

— Дай.

— Когато се облечеш. Не преди да се облечеш.

Сложих двете чаши на масичката за карти, след това и аз седнах и си запалих друга цигара.

— Хайде, почвай. Няма да те гледам.

Извърнах поглед. После внезапно до мен долетя съскащият звук, остър и неочакван. Той ме стресна и погледнах отново към нея. Беше застанала там гола, подпряна на ръцете си, с леко отворена уста, а лицето и имаше цвета на оглозган кокал. Съскащият звук излизаше от устата й така, сякаш тя нямаше нищо общо с него. В дъното на безизразните й очи имаше нещо такова, което никога не бях виждал в очите на жена.

Сетне устните й помръднаха много бавно и внимателно, сякаш бяха изкуствени и се задвижваха с пружини.

Нарече ме с някаква мръсна дума.

Не ме засягаше това. Не ме засягаше как ще ме нарече тя или който и да било друг. Но това бе стаята, в която аз живеех. Това бе всичко, което бих могъл да нарека свой дом. Тук беше всичко, което притежавах, което ми беше близко, което можеше да ме свърже с миналото, всичко, което за мен заместваше семейството. Не беше много: няколко книги, картини, радио, шах, стари писма и други подобни неща. Нищо и никакви предмети. Но дори и такива, те бяха свързани с всичките ми спомени.

Не можех повече да понасям присъствието й в тази стая. Това, което ме нарече, само ми напомни този факт.

Казах отчетливо:

— Давам ти три минути да се облечеш и да се изметеш. Ако дотогава не си излязла, ще те изхвърля насила. Така, както си — гола. И ще хвърля дрехите ти след теб в коридора. Хайде, започвай.

Зъбите й тракаха, а съскащият звук бе остър и животински. Тя метна крака на пода и посегна към дрехите си, сложени на един стол до леглото. Обличаше се. Аз я наблюдавах. Обличаше се със сковани и непохватни пръсти, но въпреки това действуваше бързо. Облече се напълно за малко повече от две минути. Гледах по часовник.

Застана там, до леглото, притиснала една зелена чанта към гарнираното си с кожи палто. Носеше екстравагантна зелена шапка, килната на главата. Тя остана там за момент, като съскаше към мен, а лицето й все още имаше цвета на оглозган кокал, очите й бяха все така празни, но при все това в тях бушуваха дивите емоции от света на джунглите. Сетне бързо отиде до вратата, отвори я и си излезе, без да обели дума и без да погледне назад. Чух как асансьорът се затресе в шахтата си и тръгна надолу.

Отидох до прозорците, вдигнах щорите и разтворих широко крилата. Нощният въздух нахлу с някаква застояла сладост, напомняща за изгорели газове от автомобилите и за градските улици. Взех чашата си и започнах бавно да пия. Вратата на жилищния блок се затвори долу. По безлюдния тротоар отекнаха стъпки. Недалече се запали кола. Тя се понесе в нощта с неприятно скърцане на шасито. Върнах се до леглото и погледнах надолу. Отпечатъкът от главата й все още се виждаше върху възглавницата, а сред чаршафите личеше и отпечатъкът на малкото й покварено тяло.

Оставих празната си чаша и яростно разкъсах всичко, което се намираше върху леглото.