Реймънд Чандлър
Големият сън (15)

XIV

Беше пет без десет, когато спрях пред главния вход на жилищния блок на „Рандал Пленс“. Няколко прозореца светеха и радиоапарати блееха в утринния здрач. Взех асансьора и се качих на четвъртия етаж, след което тръгнах по широкия коридор, застлан със зелен килим и облицован с мрамор. В коридора подухваше прохладен ветрец, който влизаше през отворената, но закрита със завеси врата и излизаше през аварийния изход.

До вратата с номер 405 имаше малък бутон от слонова кост. Натиснах го и почаках както ми се стори, доста дълго време. След това вратата се открехна безшумно па около една стъпка разстояние. Отвори се крадешком с бавно и равномерно движение. Мъжът, който се появи, бе дългокрак, тънък в кръста, с широки рамене, имаше тъмнокафяви очи и кафяво безизразно лице, чието изражение отдавна вече се бе научил да контролира. По задната част на темето и върху тила му растеше коса, подобна на вълна със стоманеносив цвят, и това подчертаваше голямото му и изпъкнало кафяво чело, което човек, ако не внимаваше много, би могъл да вземе за признак на интелект. Мрачните му очи ме изучаваха хладно. Беше хванал ръба на вратата с дълги, тънки кафяви пръсти. Стоеше и дума не обелваше.

— Гайгър? — попитах аз.

В лицето на мъжа не настъпи никаква видима промяна. Измъкна цигара иззад вратата, захапа я и смукна малко дим. Към мен лениво заплува едно малко облаче, наситено с презрение, което бе последвано от думи, произнесени със студен и провлачен глас, не no-изразителен от гласа на комарджия, който раздава карти.

— Какво каза?

— Гайгър. Артър Гуин Гайгър. Оня с книгите.

Мъжът обмисли това, без ни иай-малко да бърза. Погледът му се плъзна надолу към връхчето на цигарата. Другата му ръка, оная, която държеше вратата, се отпусна и изчезна. Наблюдавайки неговото рамо, човек можеше да си помисли, че скритата ръка извършва някакви движения.

— Не познавам такъв човек — каза той. — Някъде тук наоколо ли живее?

Усмихнах се. Усмивката ми не му хареса. В очите му проблесна опасно пламъче.

— Ти ли си Джо Броуди? — попитах аз.

Лицето му доби жестоко изражение.

— Е, и какво от това? Някаква шмекерия ли си замислил, мой човек, или просто така, за развлечение?

— Значи ти си Джо Броуди — казах аз. — И въобще не познаваш никого на име Гайгър? Много забавно.

— Тъй ли? Май имаш странно чувство за хумор. Махни ми го от главата това твое чувство за хумор и върви си го проявявай някъде другаде.

Аз се облегнах на вратата и му се усмихнах мечтателно.

— Книгите са у тебе, Джо. А у мене е списъкът с имената на ония мухльовци. Трябва да си поприказваме за тия неща.

Той не снемаше поглед от лицето ми. В стаята зад него се чу слаб звук, сякаш метално колелце за завеса се плъзна по метална пръчка и щракна леко. Той извърна поглед към стаята. Сетне отвори вратата по-широко.

— Защо пък не? ако мислиш, че можеш да предложиш нещо? — каза хладнокръвно. Отдръпна се от вратата. Минах покрай него и влязох в стаята.

Тя създаваше настроение с пестеливата си, но хубава мебелировка. На отстрещната страна имаше френски прозорци, водещи към веранда с изглед към хълмовете, които се виждаха в здрача. До прозорците на западната стена имаше една затворена врата, а до входната врата на същата стена се виждаше друга врата. Последната бе закрита с плюшена завеса, която бе закачена на тънка пиринчена пръчка под корниза.

При такова разположение мебелите бяха наредени покрай източната стена, на която нямаше никакви врати. Една кушетка бе опряна по средата на източната стена и аз седнах на нея. Броуди затвори вратата и тръгна с походката на рак към високото писалище, обковано с квадратни гвоздеи. В по-ниското отделение на писалището се виждаше кутия от кедрово дърво с позлатени панти.. Той занесе кутията до едно кресло, разположено точно между другите две врати, и седна. Пуснах шапката си на кушетката и зачаках.

— Е, слушам — рече Броуди.

Той отвори кутията с пури и хвърли угарката от цигарата си в една чиния до себе си. Захапа дълга, тънка пура.

— Една пура?

Една пура полетя във въздуха към мен.

Посегнах да я хвана с ръка. Броуди измъкна пистолет от кутията за пури и го насочи към носа ми. Беше черен полицейски пистолет, калибър 38. Нямаше какво да възразя срещу такъв аргумент.

— Хитро, а? — каза Броуди. — Я се поразмърдай малко. Пристъпи две-три крачки напред. Междувременно можеш да глътнеш малко чист въздух.

Гласът му звучеше със заучената безцеремонност на гангстер от филмите. Всички тях филмите ги бяха направили такива.

— Тц, тц — казах, без да се помръдна. — В тоя град е фрашкано с пищови, ама на много хора не им достига акъл. Ти си вторият бабаит, дето ми се изпречва пред погледа в последните няколко часа и дето си въобразява, че стига само да размаха един патлак, и работата му е опечена. Свали го и не ставай глупак, Джо.

Той сви вежди и вирна брадичка. Започна да гледа злобно.

— Първият се казваше Еди Марс — рекох аз. — Да си чувал за него?

— Не съм.

Броуди продължаваше да държи пистолета, насочен към мен.

— Ако той някога надуши къде си бил снощи в дъжда, ще те затрие така, както фалшификатор на чекове изтрива чек.

— За какво съм му притрябвал на Еди Марс? — попита студено Броуди. Но свали пистолета до коляното си.

— От тебе и помен няма да остане.

Загледахме се втренчено. Не обръщах внимание на островърхата черна пантофка, която се показваше изпод плюшената завеса, закриваща вратата от лявата ми страна.

Броуди каза спокойно:

— Не ме разбирай криво. Не съм гангстер, просто трябва да внимавам. Много си ми мътен още. Отде да знам дали няма да излезеш някой главорез.

— Не внимаваш достатъчно. — казах аз. — Оная игра с книгите на Гайгър беше нещо ужасно.

Той пое бавно и дълбоко въздух и сетне го изпусна безшумно. Облегна се назад, кръстоса дългите си крака и постави колта на коляното си.

— Хич не се заблуждавай, че няма да използувам тоя коз, ако се наложи — рече той. — Какво имаш да кажеш?

— Накарай твоята приятелка с островърхите пантофки да заповяда вътре. Вече се е уморила да сдържа дъха си.

Броуди извика, без да отмести очи от стомаха ми.

— Ела, Агнес.

Завесата се отметна настрани и зеленооката блондинка от магазина на Гайгър с пепеляворусата коса и полюляващата се походка влезе в стаята при нас. Тя ме изгледа със зле прикрита омраза. Ноздрите й бяха побелели, а очите й бяха станали с няколко нюанса по-тъмни. Изглеждаше много нещастна.

— Знаех си аз много добре, че ще си вземем беля с теб — озъби ми се тя. — Предупредих Джо да внимава да не си опари пръстите.

— Не пръстите, ами и задника може да си опари — казах аз.

— Много смешно — рече блондинката.

— Беше смешно — казах аз. — Но май вече не е много смешно.

— Стига остроумия — посъветва ме Броуди. — Джо си се пази и още как. Я запали някоя и друга лампа да стане светло, че да го гръмна тоя образ, ако работата стигне дотам.

Русата запали с леко щракване голям правоъгълен лампион. Тя потъна в креслото до него и остана там сковано изопната, сякаш дамският й колан бе прекалено стегнат. Лапнах пурата си и отхапах кранчето й. Докато вадех кибрита и я палех, колтът на Броуди проявяваше жив интерес към мен.

Опитах вкуса на дима и казах:

— Списъкът с имената на ония мухльовци, за които ти говорих, е зашифрован. Още не съм го разгадал, но в него има около петстотин имена. Доколкото успях да видя, ти получи дванайсет кашона с книги. Значи трябва да имаш най-малко петстотин книги. Ясно е, остават още цял куп книги, дадени под наем, но да кажем така просто от предпазливост, че реколтата се състои от петстотин книги. Ако клиентите са по-активни и дори само петдесет процента от тях да участвуват в оборота, това прави сто двайсет и пет хиляди заемания на книги. Твоята приятелка ги знае тия работи. Разбира се, аз правя само предположения. Колкото и ниска да е средната такса за заемане на една книга, тя не може да бъде по-малко от долар. Тази стока струва пари. Ако таксата е един долар, значи прибираш двайсет и пет бона и при това си запазваш оборотния капитал. Искам да кажа, капитала на Гайгър. Това вече е достатъчно, за да те пипнат.

— Ти да не си луд, проклет всезнайко?! — започна блондинката.

Броуди й се озъби с половин уста и изръмжа:

— По-тихо, по дяволите. По-тихо ти казвам!

Тя се укроти, оскърбена и — изпълнена със смесени чувства на сподавена болка и потисната ярост. Сребърните нокти издраскаха коленете й.

— Това не е работа за безделници — казах аз на Броуди почти нежно. — За такова нещо трябват майстори като теб, Джо. Трябва да можеш да спечелиш доверието па хората и да съумееш да го запазиш. Хората, които пилеят парите си за порнографски боклуци на вехто, са нервозни като благородни вдовици, които не могат да намерят обществена тоалетна. Лично аз мисля, че оная работа с изнудването е голяма грешка. Мен ако питаш, по-добре човек да зареже всичко това и да си гледа законните продажби.

Втренчените тъмнокафяви очи па Броуди шареха по лицето ми. Неговият колт бе изпълнен с копнеж за някой от моите жизнено важни органи.

— Ти си интересен екземпляр — каза той с равен глас. — Че кой се занимава с такава прекрасна търговия?

— Ами ти, кой друг — казах аз. — Почти.

Русата се задави и си одраска ухото. Броуди не каза нищо. Просто ме беше зяпнал.

— Какво? — извика блондинката. — Седнал си да ни разправяш че мистър Гайгър се е занимавал с такава търговия пред очите на всички? Ти си луд!.

Удостоих я с една любезна похотлива усмивка.

— Разбира се. Всеки знае за съществуването на тази незаконна търговия. Холивуд си е направен сякаш по поръчка за такова нещо. Ако трябва да има подобна търговия, то всички практични ченгета биха предпочели тя да се развива право там, на улицата. По същата причина те са благосклонни и към кварталите, в които процъфтява проституцията. Знаят къде да подгонят дивеча, когато им се прииска.

— Господи — рече русата. — Джо, как можеш да позволяваш на това диване да си седи там и да ме обижда? Ти имаш пистолет в ръката си, а той не държи нищо освен пура.

— Харесва ми — каза Броуди. — На тоя образ му идват добри идеи. А ти си затваряй ченето и го дръж затворено, за да не ти го затворя аз с това нещо.

Той размаха пистолета с още по-подчертана небрежност.

Блондинката ахна и обърна лице към стената. Броуди погледна към мен и рече лукаво:

— Е, и как съм се сдобил с тая прекрасна търговийка?

— Застрелял си Гайгър, за да му я отнемеш. Снощи в дъжда. Беше разкошно време за стрелба. Лошото е, че той не е бил сам, когато си го пушнал. Ти или не си забелязал това, или пък те е подгонило шубето и си драснал. Обаче си бил достатъчно куражлия да измъкнеш филма от фотокамерата му. Не ти е липсвала смелост и покъсно, когато си се върнал да скриеш трупа, за да можеш да оправиш оная каша с книгите, преди полицията да е подушила, че ще трябва да се занимава с разследване на убийство.

— Дрън-дрън — каза Броуди презрително.

Колтът се поклащаше на коляното му. Неговото кафяво лице бе твърдо като изрязано от дърво.

— Играеш си с огъня, господинчо. Адски късмет имаш, защото Гайгър не съм го пречукал аз.

— Все пак за тая работа можеш да увиснеш на въжето — казах аз жизнерадостно. — Ти си баш човекът, дето ще опере пешкира.

Гласът на Броуди стана дрезгав.

— Искаш да кажеш, че всичко това ти си го скроил, за да ме натопиш?

— Положително.

— Как така?

— Имам си човек, който ще извърти работата точно така. Казах ти, че е имало свидетел. Недей да се правиш на глупак пред мен, Джо.

Тогава той избухна.

— Оная проклета малка фльорца! — развика се той. — Тя ще го направи, дяволите да я вземат! Ще го направи? само тя!

Аз се облегнах назад и му се ухилих.

— Чудесно! Знаех си, че ги имаш онези нейни снимки на голо.

Той не каза нищо. Русата също не обелваше дума. Оставих ги известно време, за да смелят казаното. Лицето на Броуди бавно се проясни от някакво частично облекчение. Той сложи своя колт на масичката до креслто си, но дясната му ръка остана близо до него. Изтръска пепелта от пурата си върху пода и впери в мен очи, които сега бяха два тесни блестящи процепа между присвитите му клепачи.

— Предполагам, че ме смяташ за много тъп — каза Броуди.

— Средна работа като за изнудвач. Давай снимките.

— Какви снимки?

Поклатих глава.

— Не е този начинът, Джо. Ако вземеш да се правиш на невинен, доникъде няма да стигнеш. Ти или си бил там снощи, или си взел снимките от някого, който е бил там. Знаеш, че тя е била там, защото си накарал приятелката си да заплаши мисис Риган с полиция. А това е било възможно само ако си видял какво се е случило или ако от някого, който е бил там. Знаеш, че тя е била направена. Разказвай и не прави глупости.

— Ще трябва да ми бутнеш малко мангизи — каза Броуди. Той се поизвърна, за да хвърли един поглед към зеленооката блондинка. Сега вече тя не бе зеленоока и само привидно бе блондинка. Беше се отпуснала като току-що застрелян заек.

— Никакви мангизи — казах аз. Той се начумери разочаровано.

— Как ме усети?

Измъкнах портфейла си и му показах значката, да се постресне.

— Следях Гайгър по поръчка на един клиент. Снощи, когато валя дъждът, аз бях отвън. Чух изстрелите. Вмъкнах се в къщата. Убиеца не видях, но видях всичко останало.

— И си държал езика зад зъбите си, а? — каза Броуди подигравателно.

Прибрах портфейла си.

— Да — признах аз. — Досега. Ще получа ли снимките или не?

— А за книгите — рече Броуди. — Тях не съм ги взимал.

— Проследих ги по целия път от магазина на Гайгър дотук. Имам свидетел.

— Оня келеш ли?

— Какъв келеш?

Той се начумери отново.

— Хлапакът, дето работи в магазина. Той се измъкна, след като камионетката замина. Агнес дори не го знае къде ходи да кърти.

— Това улеснява нещата — казах аз, като му се ухилих. — Тая страна на въпроса малко ме безпокоеше. Някой от двама ви ходил ли е някога по-рано в къщата на Гайгър?

— Дори и снощи не сме ходили там — сопна се Броуди. — Значи тя казва, че аз съм му светил маслото, а?

— Със снимките в ръка може би ще успея да я убедя, че се е заблудила. Преди това е имало и малко пиене.

Броуди въздъхна.

— Тя ме мрази до смърт. Аз я зарязах. Вярно, че ми платиха, но трябваше все пак да го сторя. Прекалено смахната е за просто момче като мен.

Той си почисти гърлото.

— Какво ще кажеш за малко мангизи? Вече си броя центовете. Ние с Агнес трябва да се изпаряваме.

— Не от моя клиент.

— Слушай?

— Давай снимките, Броуди.

— Е, добре, по дяволите — рече той. — Печелиш.

Изправи се и мушна колта в страничния си джоб. Вдигна лявата си ръка и я пъхна под сакото. Още не беше я извадил, а лицето му бе сгърчено от неприязън, когато звънецът на външната врата започна да звъни настойчиво.