Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Sleep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50гласа)

Информация

Сканиране
hammster(2007)
Разпознаване и корекция
goblin(2007)

Издание:

Реймънд Чандлър

ГОЛЕМИЯТ СЪН

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректор Цветанка Рашкова

Американска, I издание

ЕКП 07/9536612331/5637—341-84

Издателски № 2174

Формат 70х100/32

Печатни коли 19,00

Издателски коли 12,31

Условно-издателски коли 11,89

Дадена за набор на 15. XI. 1983 г.

Излязла от печат на 25. III. 1984 г.

Цена 1,38 лв.

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1984 г.

Основано през 1855 година.

Печатница „Димитър Найденов“ — Велико Търново

 

Raymond Chandler

THE BIG SLEEP

Published by Penguin Books, 1976

© The Estate of Raymond Chandler, 1939

© Михаил Грънчаров, преводач, 1984 г.

© Богомил Райнов, автор на предговора, 1984 г.

c/o Jusautor, Sofia,

Ч — 820

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Големият сън от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Големият сън
The Big Sleep
АвторРеймънд Чандлър
Първо издание1939 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанркриминале
Видроман
СледващаСбогом, моя красавице (1940)
ISBNISBN 9536612331

Големият сън (на английски: The Big Sleep) е първият роман от американския писател Реймънд Чандлър. Издаден е през 1939 година. Разказвач и главен участник в историята е популярният Чандлъров герой – частният детектив Филип Марлоу. Книгата е базирана върху разказите на автора: Убиец в дъжда (1935) и Завесата (1936).

Действието отвежда детектива в имението на богат и уважаван, пенсиониран генерал, чийто две разглезени дъщери са заплетени в множество проблеми с хора от престъпните прослойки на Лос Анджелис. В типичен за автора стил, историята е изпълнена с много и богато обрисувани образи въвлечени в заплетена мрежа от взаимоотношения.

През 2005 година, списанието Тайм, включва Големият сън в листата си – „100 най-добри романа публикувани след 1923 година“. Новелата е адаптирана два пъти за филмовия екран: през 1946 година, под режисурата на Хауърд Хоукс с участието на Хъмфри Богарт като Филип Марлоу и през 1978 година с Робърт Мичъм в ролята на детектива.

Първото издание на книгата на български език е през 1984 година от издателство „Христо Г. Данов“.[1]

Вижте също

Източници

  1. издателство „Христо Г. Данов“, 1984

Външни препратки

XII

Листата на дърветата в горния край на „Лавърн Теръс“ имаха свежозелен цвят след дъжда. Под лъчите на студеното следобедно слънце можеха да се видят стръмният склон на хълма и стълбището, по което бе избягал убиецът, след като бе стрелял три пъти в мрака. На улицата по-надолу се открояваха фасадите на две малки къщи. Техните обитатели може би бяха чули изстрелите, а можи би — не.

Пред къщата на Гайгър, както и надолу из квартала, не се забелязваше никакво оживление. Чемширеният плет се зеленееше кротко и плочките на покрива бяха още влажни. Минах бавно с колата покрай къщата, прехвърляйки в ума си една идея с упорството на куче, което гложди кокал. Предишната нощ не бях погледнал в гаража. След като тялото на Гайгър бе изчезнало, нямах кой знае какво желание да го открия. Това би било прибързано и против схващанията ми. Но ако го бяха завлекли до гаража в неговата собствена кола и ако след това бяха я закарали в някой от уединените каньони около Лос Анжелос — повече от сто на брой, — това би бил един добър начин да се отърват от него и щяха да минат дни, дори цели седмици, преди да бъде открит. Това предполагаше две неща: едни ключ за неговата кола и два ключа за кола у извършителя на деянието. Това значително щеше да стесни полето за разследване, особено като се имаше предвид, че неговите собствени ключове бяха в джоба ми по времето, когато трупът е бил отвлечен.

Не ми се удаде възможност да погледна в гаража. Вратите бяха затворени и заключени с катинар, а зад плета нещо се размърда, когато се приближих. Някаква жена в палто на зелени и бели квадрати с кръгла като копче шапчица, наложена върху меки руси коси, излезе от чемширения лабиринт и се втренчи в колата ми с безумни очи, сякаш не бе я чула да се изкачва по хълма. Сетне тя се извърна бързо и отново изчезна. Разбира се, това беше Кармеп Стърпуд.

Продължих по улицата оставих колата и се върнах пеш. На дневна светлина ми се стори опасно да се движа така без прикритие. Влязох през плета. Тя стоеше там изправена и мълчалива на фона на заключената предна врата. Едната й ръка бавно се вдигна нагоре докато стигна до устата и зъбите захапаха особения палец. Под очите й имаше сини кръгове, а лицето й бе съсипано, побеляло от напрежение.

Тя ми се усмихна с половин уста.

— Здрасти — каза с тънък и колеблив гласец. — Какво? Какво??

Думите й заглъхнаха и тя отново се зае с палеца си.

— Помниш ли ме? — попитах аз. — Догхаус Райли, оня, дето беше пораснал много дълъг. Помниш ли?

Тя кимна и по лицето й премина бърза конвулсивна усмивка.

— Да влезем вътре — предложих аз. — Имам ключ. Гот, а?

— Как? как??

Избутах я настрани, пъхнах ключа в включалката, отворих вратата и я блъснах вътре. Отново затворих вратата и започнах да душа въздуха. На дневна светлина мястото изглеждаше ужасно. Китайските вехтории по стените, килимът, натруфените абажури, мебелите от тиково дърво, изобилието от пищни цветове, тотемният стълб, гарафата с етер и лауданум — през деня от всичко това се излъчваше някакво прикрито безсрамие като от оргия на извратени типове.

Двамата с момичето стояхме и се гледахме. Тя се опитваше да задържи на лицето си една малка мила усмивчица, но то бе твърде изморено, за да си дава толкова труд. Непрекъснато ставаше безизразно. Усмивката й се изцеждаше като вода от пясък, а бледата кожа под зашеметените й и изпълнени с тъпа безизразност очи имаше груба зърнеста повърхност. Отвреме-навреме белезникавият и език облизваше ъгълчетата на устата. Едно хубаво, разглезено и не особено умно момиченце, което бе твърде много загазило, а никой не си мръдваше пръста да му помогне. По дяволите богатите! Повдигаше ми се от тях. Свих си една цигара с пръсти, бутнах няколко книги, за да освободя място, и седнах на ръба на черното бюро. Запалих си цигарата, духнах стълбче дим u известно време наблюдавах мълчаливо играта па зъбите й с палеца. Кармен стоеше пред мен като провинила се ученичка в кабинета на директора.

— Какво правиш тук? — попитах я аз най-сетне.

Тя започна да чопли плата па палтото си и не отговори.

— Какво си спомняш за миналата нощ?

На този въпрос тя отговори, а в дъното на очите й проблесна хитро пламъче.

— Какво да си спомням? Миналата нощ бях болна. Бях си в къщи.

Гласът й беше предпазлив, гърлен и едва достигаше до слуха ми.

— Друг път си била.

Клепките й запърхаха нагоре-надолу много бързо.

— Преди да си отидеш в къщи — казах аз. — Преди да те закарам у вас. Тук. На тоя стол — посочих стола, — върху този оранжев шал. Не може да си забравила.

По шията й бавно пролази червенина. Това вече бе нещо. Тя можеше да се изчервява. Около замъглените сиви ириси проблесна бялото на очите й. Кармен дъвчеше усилено палеца си.

— Ти? ти ли беше оня? — прошепна тя.

— Аз. Какво си спомняш?

— Ти полицай ли си? — каза неопределено.

— Не, приятел на баща ти.

— Нима не си полицай?

— Не съм.

Тя въздъхна едва чуто.

— Ка? какво искаш?

— Кой го уби?

Раменете й потръпнаха конвулсивно, но лицето й остана неподвижно.

— Кой друг? знае?

— За Гайгър ли? Не знам. Във всеки случай полицията не знае, иначе досега щяха да са се настанили тук на бивак. Може би Джо Броуди.

Това бе изстрел наслука, но попадна в целта.

— Джо Броуди! Той!

Сетне и двамата млъкнахме. Аз пушех цигарата си, а тя си дъвчеше пръста.

— Не хитрувай за бога — започнах да я увещавам аз. — Дошло е време за малко старомодна откровеност. Броуди ли го уби?

— Кого да е убил?

— О, по дяволите! — казах аз. Тя, изглежда, се засегна. Брадичката й клюмна един инч надолу.

— Да — рече Кармен тържествено. — Джо го уби.

— Защо?

— Не зная.

Тя разтърси глава, убеждавайки самата себе си, че не знае.

— Виждала ли си го често напоследък?

Ръцете и се отпуснаха надолу и дланите й се свиха в бели юмручета.

— Само веднъж-дваж. Аз го ненавиждам.

— Значи знаеш къде живее?

— Да.

— И вече не го харесваш?

— Мразя го!

— Тогава ще ти хареса, ако го пречукат, а?

Отново кратка пауза. Много избързвах с нея. Беше ми трудно да карам по-бавно.

— Имаш ли нещо против да кажеш на полицията, че убиецът е бил Джо Броуди? — опипвах почвата аз.

По лицето й се изписа панически страх.

— Разбира се, ако успея да замажа оная работа със снимките ти — добавих аз успокоително.

Тя се изкикоти. Обзе ме чувство на погнуса. Ако бе изпищяла или се бе разциврила, или дори ако се бе хвърлила по нос на пода и бе изпаднала в несвяст, това щеше да ми се стори нормално. Но тя просто се изкикоти. Изведнъж всичко й се видя дяволски забавно. Беше се фотографирала като Изида, някой бе отмъкнал снимката, а друг бе пречукал Гайгър пред очите й, докато тя през цялото време е била по-пияна от легионер на легионерско сборище, и изведнъж всичко това й се струваше голям цирк и страшно забавно. Затова се и изкикоти. Много хитро. Кикотенето се усили и отекна в ъглите па стаята, сякаш имаше мишки зад ламперията. Тя започна да изпада в истерия. Смъкнах се от бюрото, приближих се до нея и я плеснах по бузата.

— Също като снощи — рекох аз. — Големи скици сме с тебе. Райли и Стърнуд — две марионетки, които си търсят кукловод.

Хихикането секна, но шамарът не й направи по-голямо впечатление, отколкото предишната нощ. Вероятно всичките й гаджета започваха рано или късно да я шамаросват. Ясно ми беше защо са го правили. Отново седнах на ръба на черното бюро.

— Името ти не е Райли — рече тя сериозно. — Казваш се Филип Марлоу. Ти си частен детектив. Знам го от Вив. Показа ми визитната ти картичка.

Тя поглади бузата си, по която я бях плеснал. Усмихна ми се, сякаш й бе много хубаво с мен.

— Както и да е. Ти много добре си спомняш всичко — казах аз. — И си се върнала, за да по търсиш оная снимка, но не си могла да влезеш в стаята, нали?

Брадичката й бързо се отпусна и пак се върна до първоначалното си положение. Съумя дори да ми се усмихне. Започваше да ме прелъстява. Оставаше само да извикам „ура“ и да я поканя да отидем в Юма.

— Снимката е изчезнала — казах аз. — Миналата нощ, преди да те заведа у вас, я търсих. Вероятно Броуди я е взел със себе си. Нали не ме будалкаш за Броуди?

Тя поклати сериозно глава.

— Тогава работата е лесна — казах аз. — Не мисли повече за нея. Не казвай никому, че си била тук, нито за снощи, нито за днес. Дори на Вивиан. Просто забрави, че си била тук. Остави всичко на Райли.

— Името ти не е? — започна тя, но после млъкна и закима енергично с глава, изразявайки съгласие с онова, което казах, или с нещо, което току-що й бе хрумнало. Очите й се присвиха и станаха почти черни и празни като емайла на табла от ресторант на самообслужване. Беше й хрумнала някаква идея.

— Вече трябва да си вървя — рече тя, сякаш досега бяхме пили чай.

— Добре.

Не мръднах. Тя ми хвърли още един мил поглед и тръгна към предната врата. Едва бе сложила ръка на дръжката, когато се чу шум от идваща кола. Тя погледна въпросително към мен. Свих рамене. Колата спря пред входа. Лицето й се изкриви от ужас. Чуха се стъпки и звънецът иззвъня. Кармен се бе втренчила в мен през рамото си, стиснала здраво дръжката, а на устата й беше излязла пяна от страх. Звънецът продължаваше да звъни. Сетне престана. Чу се шум, сякаш някой гъделичкаше ключалката с ключ. Кармен отскочи назад и замръзна. Вратата се отвори. Някакъв мъж се вмъкна през нея и застина на място, като ни наблюдаваше спокойно, запазвайки пълно самообладание.