Реймънд Чандлър
Големият сън (11)

X

Мършавият черноок бижутер от магазина на кредит стоеше на вратата в същата поза, както и предишния следобед. Той ми хвърли същия многозначителен поглед, когато влизах. Магазинът не се беше променил. Същата лампа светеше върху малкото бюро в ъгъла и същата пепеляворуса блондинка, облечена в същата рокля от плат, подобен на велур, стана от бюрото и се приближи към мен със същата неуверена усмивка на лицето си.

— Вие търсехте?? — каза тя и млъкна.

Пръстите й със сребристия маникюр потрепваха отстрани до тялото. Личеше си, че усмивката й е малко пресилена. Не бе никаква усмивка. Беше гримаса. Тя само се заблуждаваше, че е усмивка.

— Ето ме пак — казах аз весело и махнах с цигара в ръка. — Мистър Гайгър днес тук ли е?

— Стра? страхувам се, че го няма. Не, не, страхувам се, че го няма. Да видим? вие търсехте??

Свалих тъмните си очила и деликатно потупах с тях вътрешната страна на лявата си китка. За човек с тегло сто и деветдесет фунта, аз правех всичко, което бе по силите ми, — за да приличам на самодива.

— Онова там, за първите издания, то беше чисто усукваие. Трябваше да се пазя. Имам нещо, което ще му хареса. Нещо, което той отдавна иска.

Сребристите нокти докоснаха русата коса пад едното малко ухо, украсено с обеца от чер кехлибар.

— О, значи вие сте търговски посредник? — каза тя. — Тогава? бихте могли да наминете утре. Мисля, че утре тон ще бъде тук.

— Хайде, хайде, разкрийте си картите — казах аз. — И аз съм от тоя бранш.

Очите й се присвиха, докато остана да се вижда само един слаб зеленикав блясък, като горско езерце сред гъстите сенки на дърветата. Ноктите й се впиха в дланта. Тя се втренчи в мен, дъхът й секна.

— Да не би да е болен? Бих могъл да отскоча до дома му — казах аз нетърпеливо. — Не разполагам с излишно време.

— Вие? ъ? вие? ъ? — гърлото й направи засечка.

Стори ми се, че ще се строполи по нос на пода. Цялото й тяло се тресеше, а чертите иа лицето й се разпаднаха като кората на сватбена торта. Тя бавно ги овладя отново, сякаш вдигаше огромна тежест само с усилие па волята. Усмивката пак цъфна, само че тоя път ъгълчетата на устата й бяха доста кривички.

— Не, не — каза тя. — Той не е в града. Просто? няма никакъв смисъл. Не бихте ли могли? да наминете? утре?

Тъкмо бях отворил уста да кажа нещо, когато вратата в преградата се открехна около една стъпка. Високият смугъл красавец с кожената куртка надникна с бледо лице и стиснати утни, видя ме, бързо затвори пак вратата, но аз успях да зърна на пода зад него множество сандъци, застлани с вестници и напълнени донякъде с книги. Някакъв човек, облечен в много нови работни дрехи, се суетеше около тях. Изнасяха част от стоката на Гайгър.

Когато вратата се затвори, аз си сложих отново тъмните очила и докоснах шапката си с ръка.

— Тогава до утре. Бих искал да ви оставя визитната си картичка, но нали знаете как стоят нещата.

— Д-да. Знам какво е. — Тя потрепери още малко и издаде слаб всмукващ звук с ярките си устни.

Аз излязох от магазина и тръгнах на запад по булеварда до ъгъла и след това — на север по улицата, докато стигнах до алеята, която минаваше зад магазините.

Малка черна камионетка с телена каросерия и без номер бе опряла задната си част до магазина на Гайгър. Човекът с прекалено новото работно облекло тъкмо вдигаше един сандък в каросерията. Върнах се обратно на булеварда, минах покрай сградата, която се намираше в съседство с тази на Гайгър, и намерих едно такси, което беше спряло до пожарен кран. Зад волана седеше някакъв хлапак с нахална физиономия и четеше списание с криминални истории. Аз мушнах глава вътре и му показах един долар.

— Малко шпиониране, а?

Той ме изгледа.

— Ченге?

— Частно.

Ухили се.

— Готово, мой човек.

Мушна списанието зад огледалцето за обратно виждане и аз влязох в таксито. Завихме в първата пресечка и спряхме срещу уличката на Гайгър край друг пожарен кран.

Човекът с работните дрехи затвори закритите с перденца врати, вдигна задния капак на каросерията, влезе в кабината и седна зад волана. Имаше около една дузина сандъци.

— Карай след него — казах аз на моя шофьор.

Човекът в работно облекло запали мотора на камионетката, хвърли поглед нагоре и надолу по уличката и подкара бързо в противоположната посока. Зави наляво и излезе от уличката. Ние го последвахме. Зърнах камионетката, когато завиваше в източна посока по улица „Франклин“, и казах на моя шофьор да се приближи малко. Той не го стори, може би защото не успя. Когато излязохме на „Франклин“, видях камионетката две пресечки пред нас. Не я изпускахме от поглед, докато стигнахме до улица „Вайн“ и я пресякохме, а и по целия път до „Уестърн“. След като подминахме „Уестърн“, я видяхме два пъти. Имаше голямо движение и хлапакът с нахалната физиономия следваше камионетката па прекалено голямо разстояние. Тъкмо му казвах това, без много да се церемоня с него, когато камионетката, сега вече далеч пред нас, отново зави на север. Улицата, по която зави, се наричаше „Британи Плейс“. Когато стигнахме до „Британи Плейс“, камионетката бе изчезнала.

Хлапакът с нахалната физиономия започна да издава утешителни звуци към мен през стъклената преграда и ние подкарахме нагоре по хълма с четири мили в час, като гледахме да открием камионетката зад храсталаците. Две пресечки по-нагоре „Британи Плейс“ завиваше в източна посока и се съединяваше с „Рандал Плейс“, като между двете улици оставаше ивица площ, където се издигаше бял жилищен блок, чиято фасада гледаше към „Рандал Плейс“, а вратите на гаража, който се намираше в приземния етаж, бяха откъм „Британи“. Тъкмо минавахме оттам и хлапакът с нахалната физиономия ми казваше, че камионетката пе можела да бъде много далеч, когато аз погледнах през сводестия вход на гаража и я видях навътре в полумрака с наново отворени задни врати.

Заобиколихме, спряхме пред блока и аз излязох. В преддверието нямаше никого, нямаше и разпределително табло. Едно дървено бюро беше избу-тано назад до стената, на която имаше множество от най-скъпите пощенски кутии. Прочетох имената. Някакъв човек на име Джоузеф Броуди живееше в апартамент 405. Някакъв човек на име Джоузеф Броуди бе получил пет хиляди долара от генерал Стърнуд, за да остави на мира Кармен и да си намери някое друго момиченце, с което да се забавлява. Този можеше да се окаже същият Джо Броуди. Прииска ми се да проверя това.

Заобиколих зад ъгъла и отидох до шахтата на асансьора в основата на покритото с плочки стълбище. Покривът на кабината му бе на равнището на пода. До шахтата имаше врата с надпис „Гараж“. Отворих я и слязох надолу по тясното стълбище в мазето. Вратата на асансьора бе подпряна, за да стои отворена и човекът в новите работни дрехи трупаше тежки сандъци в него, силно запъхтян. Застанах до него и запалих цигара, като го наблюдавах: Това не му хареса. След известно време се обадих:

— Внимавай с килограмите, приятелче. Асансьорът издържа само половин тон. Закъде го товариш всичко това?

— За Броуди, апартамент четиристотин и пет — каза той. — Ти да не си домоуправителят?

— Да. Стокицата изглежда хубавичка.

Той ме изгледа свирепо със светлите си очи, очертани от бледи кръгове.

— Книги — изръмжа той. — Почти стофунтови сандъци за моя само седемдесет п пет фунтов гръб.

— Карай, но внимавай с тежестта — казах аз.

Той се качи в асансьора заедно с шест сандъка и затвори вратата. Аз се върнах обратно по стълбите във фоайето, излязох на улицата и таксито ме откара пак в центъра па града до зданието, в което се намираше моята кантора. Дадох твърде голяма сума на хлапака с нахалната физиономия, а той ми връчи една омачкана картичка с името си, която аз по изключение не изхвърлих в керамичния съд с пясък, поставен до асансьора.

Държах стая и половина на седмия етаж откъм задната страна. Половината стая бе канцелария, разделена на две части, които служеха за чакални. Освен името ми, на вратите на моите помещения нямаше нищо друго, при това то фигурираше само на вратата в чакалнята. Аз винаги я оставях незаключена заради клиентите, които, ако им се чакаше, сядаха и чакаха.

Чакаше ме клиент.