Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
hammster(2012)
Корекция
taliezin(2013)
Допълнителна корекция
moosehead(2013)

Издание:

Георги Караславов

Мравчо-Главчо

 

Съставител: Слав Г. Караславов

Редактор: Методи Бежански

Художник: Тоня Горанова

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Дадена за набор на 27.II.1979 година.

Подписана за печат на 21.IV.1979 година.

Излязла от печат на 13.V.1979 година.

Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.

Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.

Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.

Българска. Първо издание. ЛГ V.

Тематичен №13/9537272211/6054-13-79

 

Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.

История

  1. —Добавяне

Панчо се молеше на баба си:

— Дай ми, ма бабо, дай ми едно сандъче, да си слагам букварчето.

— Нямам сандъче, откъде да ти го взема? — хокаше го баба му.

— Искам! — настояваше Панчо. — Ваньо има, Коста има, само аз нямам… Вчера Милка взела букварчето ми и му скъсала коричката… Не мога без сандъче…

— Ох, откъде да ти го взема, баби? — рече тя и го погали по косичката. — Ето, в този долап, ако искаш — празен е.

— Нали там слагаш сладкото и ябълките, бабо? — попита Панчо.

— Слагах, но сега няма вече — рече баба му. — Хайде, Милка не може да достигне дотам, никой няма да ти пипа букварчето.

Отключи тя долапа, дигна едно празно гърне, избърса праха и паяжините и посочи с пръст:

— Готово е. И букварчето, и играчките — всичко си сложи тук, само мир да има.

От радост Панчо не знаеше де да се дене. Завъртя се около печката, припна като агне, ритна куклата на Милка и тогава спря пред долапа.

— Нека сега да ми се хвалят и Ваньо, и Коста, и Петко — ухили се той. — Охо, всичко ще си събера тука — и жилката, и фарфалака, и хвърчилото — всичко, всичко…

 

 

От дъното на долапа се показа остра миша муцунка. Две очички, като две черни мастилени точици, се оглеждаха плахо. Ушичките на мишлето щръкнаха, то излезе от дупката и се дигна на задните си крачета.

— Яяя! — рече си зачудено то. — Тук по-напред имаше празно гърне — дигнали са го. Но какво е това? Я чакай да видя.

Там, дето преди стоеше гърнето, сега имаше някакъв шарен плосък предмет. Мишлето подскочи към него, помириса го отдалече и се дръпна уплашено назад. Спомни си как майка им ги съветваше, него и братчетата му, да не ходят в долапа без нея, защото може да им се случи нещо лошо. Мишлето се дръпна назад, сърчицето му чукаше бързо по тънката мъхната кожица на хълбочето му. Премаляло от страх, то се вмъкна в дупката и хукна навътре. Пред входа на тяхното жилище се сблъска с най-малкия си брат.

— Защо тичаш така, Ушатко?

— Ох, остави се, Опашатко!… Влязох в оня долап с празното гърне да видя дали няма нещо за похапване, а намерих едно чудно нещо… Още не мога да си поема дъх.

— Гърнето е било… така ти се е сторило от страх…

— Не. Гърнето го няма, има нещо друго…

Опашатко помисли един момент и мръдна с опашката си.

— Я да видим — рече той и повлече брата си към долапа. И наистина, в долапа имаше нещо ново, чудно, непознато. Отгоре имаше цветни, красиви картинки и някакви непознати черни знаци. Дълго време двете мишлета зяпаха любопитно и плахо, поглеждаха се мълчаливо, но нищо не смееха да предприемат.

— Да обадим на мама — предложи живо Ушатко.

— Да обадим — съгласи се Опашатко.

Хукнаха навътре, но пред входа на жилището срещнаха другите си две братчета.

— Ей, какво тичате като бесни! — извикаха те.

— Ох, Рачко, да видиш какво има в долапа! — каза задъхан Ушатко.

— Връщай се, Голокрачко, трябва да обадим на мама! — смъртно бледен, се спря Опашатко.

— Страхливци! — махна с опашката Рачко.

— Я да видим какво е — изправи се гордо Голокрачко и ги повлече назад. Пръв в долапа влезе Рачко, след него Голокрачко. Ушатко и Опашатко надничаха страхливо от дупката.

— Ццц! — обади се, разтресен от страх, Голокрачко. — И знаете ли що: хайде да се махаме оттука, зер ако хлътнем някъде, мама ще ни съдере от бой. Помните ли какво ни е разказвала тя?

— Да идем да й обадим.

— Да идем.

Върнаха се четирите мишлета, струпаха се около майка си и в един глас започнаха да й разказват за чудото в дупката.

— Плоско едно, нито много голямо, нито много малко, лежи и не мърда — викаше Рачко.

— А отгоре нашарено с картинки — обади се Голокрачко.

— Страшно! Страшно! — рече само Ушатко.

— Треска ме тресе, като си помисля — тракна с острите си зъбчета Опашатко.

Майка им закърши опашка от уплаха.

— Скитници такива! Поразеници недни! Немирници проклети!… Защо не ме питате, ами се навирате, дето не ви е работа?… — започна да ги хока тя. — Ох, ще ме уморите вие с вашето глупаво непослушание…

Мишлетата се споглеждаха страхливо, мигаха виновно и не смееха нищичко да продумат.

Като й попреминаха ядът и уплахата, тя ги поведе към долапа. Но не излезе като тях изведнъж, а спря, огледа внимателно цялата вътрешност, ослуша се продължително, подуши и чак тогава си показа муцунката.

— Да е котка — не е котка. Да е сирене — не е сирене — мърмореше си тя. — Капан. Сигурно е капан… Ох, как ми настръхна козината… Лоши и хитри са хората, кой знае какви примки са измислили пак за нас, бедните същества от мишия род…

И като си помисли само, че нейните глупави и неопитни мишлета са се навирали около него, дръпна се уплашено назад и започна да хока пак:

— Скоро в жилището, немирници! Да не съм ви видяла още веднъж в този долап. Без мое позволение никой никъде няма да ходи.

— Мамо ма, какво е това? — попита Ушатко.

— Не знам сигурно, но трябва да е капан.

— Капан! — повториха всички мишлета и се свиха на топчици.

— Ами какво нещо е капанът, мамичко?

— Нали съм ви разправяла — забравихте ли?… Капаните са измислени от хората. Наглед те не са нито страшни, нито опасни. Обикновено ги поставят пред нашите дупки, пъхат в тях някое лакомство и отиват да си гледат работата. Щом мишката рече да си хапне от лакомството — трак! — и свършено.

— Какво става с нея, мамо?

— Какво става ли? Лошо. Има капани също като малки къщички. Щом влезеш вътре, вратичката се затваря. После хората изваждат капана, отварят вратичката и — на котката…

Като чуха за котката, мишлетата изтръпнаха. Това име беше свързано със страшен спомен. Един ден те се наговориха и излязоха на тавана да похапнат от стара, захвърлена обувка. Първа излезе сестричката им и преди да се обърне, една мършава шарена котка я сграбчи и удуши пред очите им.

— Така в един такъв капан загина вуйчо ви Мишоран — продължи да разказва майка им. — А има капани, които притискат мишките. В такъв капан попадна леля ви Циция. Бедната! Цяла нощ се мъчи, цяла нощ пищя. Мишките от цялата къща се събраха да я гледат, но никой не можеше да й помогне. Чак на сутринта, когато вече беше премаляла от болки, един мъж отвори долапа, изпсува и я хвърли на две малки котета. Тя не се и помъчи да бяга — хълбоците й бяха смазани, едва влачеше задните си крака. Цял ден я подмятаха котетата, цял час се гавриха с безсилието й. И чак след това един сив котарак ги издебна, грабна я и избяга с нея.

От тези страшни разкази малките мишлета замръзнаха на местата си. Наистина бяха слушали и по-страшни истории, но тогава те им изглеждаха само приказки.

— Хайде — рече майка им, ще идем да обадим на чича Гризана.

Чичо Гризан беше стар плъх, с дълга, гола като камшик опашка. След успешна обиколка из тесния и прашен зимник, дето между две каци намери парченце от свинска кожа, той лежеше сит и доволен върху купчинка дреб.

— Какво има, съседке? — посрещна той изплашените си гости.

— Ох! — въздъхна дълбоко майката и се подпря на стената. — Да знаеш, чичо Гризане, каква машина са курдисали пак проклетите хора!

— Капан ли, искаш да кажеш? — повдигна се важно чичо Гризан.

— Не знам. Трябва да е капан.

— Ха-ха-ха! — изсмя се чичо Гризан. — Стара мишка — и да не знае още кое е капан и кое не е…

— Не съм виждала такова чудо, чичо Гризане — оправдаваше се майката. — Аз затова и дойдох при тебе, ти много си ходил, много знаеш…

— Хайде! — рече възгордян чичо Гризан и се дигна тежко. Той минаваше за най-пъргавия и най-хитрия мишок в цялото мише царство. През най-тежките и гладни месеци на годината той едничък живееше охолно и на широка нога. В неговото жилище винаги можеха да се намерят корички хляб, житни зърна, разни отпадъци, дори парченца сирене. Той познаваше всички видове капани и неведнъж бе измъквал от тях с ловкост и хитрина сума миши лакомства. Но когато назърна в долапа и видя непознатия предмет, чичо Гризан прехапа устните си от удивление.

— Не! — призна той след дълго мълчание, замислен, със сломена гордост: — Такова нещо за пръв път виждам.

— Иди по-наблизо, разгледай го по-хубаво, може да го познаеш — рече, лукаво усмихната, майката.

Чичо Гризан се дръпна назад:

— Няма нужда, няма нужда… виждам го добре и оттук… — И за да прикрие смущението и страха си, рече тайнствено: — Знаете ли, чух оня ден, че хората са измислили нови капани — наглед прости и невинни предмети, а всъщност страшни и опасни машини: само да ги наближиш, и работата ти е спукана…

На мишлетата устничките пресъхнаха от страх. Но за да не им се кара майка им, нито едно не каза, че ходиха чак до този опасен предмет.

— Слушайте — изстъпи се важно чичо Гризан, — я да повикаме всички мишки, все някоя ще да е подочула нещичко за това чудо…

И ги повикаха.

Дойдоха стари мишки, преживели хиляди премеждия; плъхове, силни и пъргави, които се бояха само от едрите и охранени котараци; смели, но неопитни плъхчета; още голички, наскоро родени мишлета. Изреждаха се по две, по три, гледаха непознатия предмет, цъкаха и се отдръпваха назад.

Започнаха да спорят.

— Капан от най-модерните — заяви, решително оплешивял плъх и се оттегли настрана.

— Не е капан, а е една особена храна — обади се едно гладно плъхче и се облиза.

— Заповядай, щом е особена храна — извикаха дружно няколко мишки.

— Отстъпваме ти я на драго сърце.

— Аз само предполагам — отвърна засрамено плъхчето и се сви между две тухли.

Една мишка с половин опашка — беше й я откъснал на младини някакъв стръвен котарак — предложи да теглят жребие: комуто се падне, да провери с риск на живота си капан ли е, или не е капан. Но никой не се съгласи с предложението й, защото всички се страхуваха да не изтеглят съдбоносното билетче.

— Ако е нещо за ядене, тъй и ще си остане непокътнато — завъртя късата си опашка мишката и ги изгледа недоволна.

— Слушайте какво ще ви кажа! — изправи се млад плъх. — Дори и за ядене да е нещо, пак никой да не се докосва до него…

Всички мишки наскачаха с пламнали очи.

— Ей, че си бил хитър! Ние да се не докосваме, та ти след това да го излапаш… Не сме вчерашни, байо…

Младият плъх се обади.

— Не вярвах, че имате такова лошо мнение за мене — рече той разпалено. — Казах да се не докосвате, защото научих, че проклетите и коварни хора са измислили нещо ново за изтребване на славния миши род…

Мишките изтръпнаха.

— Какво? — премалели, попитаха няколко.

— Отрова — съобщи важно младият плъх. — Отрова! — потвърди категорично той. — Гледаш, да речем, сирене, или сланинка, или захар, няма нито капан, нито котка. Ех, мислиш си, хубаво лапане ще падне. Пък то — само като близнеш, и — моментална, неминуема смърт.

— Ах! — извикаха ужасени мишките и няколко от тях, със слаби сърца и разстроени нерви, паднаха в несвяст.

Поокуражен от малодушието на другите, чичо Гризан отново излезе напред.

— Пък аз се чудя — рече той — защо от известно време никакъв котарак не съм видял да се мярка тъдява…

— Ох, няма вече живот за нас, ще ни уморят проклетите хора! — изпъшка стар, болнав плъх и се подпря на стената.

— Лошо — заключи друг, — да не смееш нищичко да куснеш.

— Ами какво ще ядем тогава? — изписка отчаяно една мишка.

— Имам една идея — извика чичо Гризан. — Я да повикаме дяда Опашока, може би той ще знае какво е това…

— Откъде ще ти знае такива модерни работи един полусляп старец? — рече недоверчиво една мишка.

— Все пак да го повикаме — настояха някои.

Рачко, Дългокрачко, Ушатко и Опашатко изтичаха да го доведат.

Сам, забравен от всички мишки, дядо Опашок живееше в прашен ъгъл на мишето селище. Той не можеше вече да си търси храна и поминаваше кое-как от подаръците на някои милостиви свои роднини.

Мишлетата му съобщиха, че в долапа има нещо непознато, и го помолиха да тръгне с тях.

— Непознато нещо ли? — попита дядо Опашок, като се наведе към тях. — Няма непознати неща, мишлетата ми. Щом е в долап, все ще да е за нас, на зло или на добро, но за нас ще да е…

Сложи той очилата си, взе бастунчето си и тръгна полекичка, придържан внимателно от четирите мишлета. Когато пристигна, мишките му сториха път и го поздравиха почтително. Но много малко от тях вярваха, че той ще знае какъв е и за какво служи този чудноват предмет.

Дядо Опашок спря пред долапа, огледа го внимателно и бавно се промъкна вътре. Походката му беше тържествена и горда, макар че едва-едва се крепеше на бастунчето си.

Без да се обърне към някого, без да каже каквото и да било, той се отправи безстрашно към чудноватия предмет и с мъка се покачи върху него. Мишките го гледаха ококорени. Гръм да беше треснал над главите им, пак не биха били толкова изплашени и смутени.

Дядо Опашок се обърна към тях, махна им с бастунчето и ги покани:

— Елате де, не се трупайте на дупката…

Пръв подскочи към него чичо Гризан. Последваха го пет-шест плъхчета, сетне няколко мишки с децата си и най-сетне цялото мише общежитие се сбра около чудния предмет. Те се окуражиха от увереността на дядо Опашок, но бяха готови и при най-слабия шум да хукнат назад.

— Но какво е това, дядо? — обади се най-сетне чичо Гризан.

Застанал също като върху някакъв паметник, дядо Опашок мълча още една минута, после намести добре очилата си и извика със слаб, но тържествен глас:

— Уважаемо мише събрание! Днес ние сме ощастливени с един рядък, скъпоценен дар!

— Какъв дар? За какво служи? — чуха се няколко любопитни гласа.

— Това е книга! — рече с гордо вирната глава дядо Опашок и посочи чудния предмет.

— Книга! — повториха още по-учудени и озадачени мишките.

— Да, книга! — рече важно дядо Опашок и пое дъх.

— Яде ли се, пие ли се? Това ни кажи ти на нас! — обади се пак чичо Гризан.

— Книгата е по-полезна от всяка храна, по-сладка и от захар, по-трайна и от най-сухото и здраво житно зърно!… — подхвана дядо Опашок. — Дето хората са толкова умни, дето са толкова хитри и ловки, то се дължи на книгата. От книгата те научават как по най-лесен и удобен начин се получават вкусни и разнообразни храни, как се запазват за дълго време, та винаги да ги имат на ръка… От книгите те знаят да правят разни машини, капани и отрови, с които ловят и морят нашия славен род. Без книгата и те биха били слаби, безпомощни и глупави като нас. Без книгата и те биха се навирали в мрачни и нехигиенични дупки като нашите. Без книгите и те биха живели от ден в ден, несигурни за своето бъдеше. С книгата хората станаха умни, силни, ловки, защото книгата им даде знание, наука. А какво е знанието, науката, вие, драги мишки, мишлета и плъхове, ще видите, когато вкусите от тази книга…

Каза това дядо Опашок, наведе се и пръв вкуси от този извор на науката. Тогава мишките се нахвърлиха върху нея и жадно започнаха да гълтат знание…

 

 

На другия ден Панчо стана рано, уми се, закуси и преди да иде на училище, реши да повтори урока си. Той скочи, спусна се радостно към долапа, отвори го — и сърцето му се сви болезнено: от букварчето бяха останали само няколко стърготинки…

Край