Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (93)

92

След като Алекс и Сампсън вдигнаха платна, Кейт внимателно провери, и то два пъти, всички врати и прозорци на своя апартамент. Бяха сигурно затворени. Сампсън веднага й беше харесал. Той беше огромен и страшен, мил и страшен, сладък и страшен. Алекс беше довел най-близкия си приятел да се запознае с нея и това й харесваше.

След като приключи със своите обиколки и с проверката на системите за сигурност, тя се отдаде на мечти за нов живот, далеч от Чапъл Хил, далеч от всичко кошмарно и лошо, което й се беше случило. „Господи, та аз живея във филм на Хичкок — помисли си тя. — Жалко, че Алфред Хичкок не е живял достатъчно дълго, за да види и реагира на лудостта и ужаса на 90-те години.“

Изтощена, тя най-сетне се мушна в леглото. Гадост. Усети втвърдени трохи от хляб и кейк в краката си. Не си беше оправила леглото тази сутрин.

Напоследък не беше достатъчно продуктивна и това я ядосваше. Трябваше да завърши стажа си през пролетта. Сега вече не беше сигурна дали ще успее дори до края на лятото.

Придърпа завивките под брадата си — в тази жега. Беше станала такава пъзла. Страховете й нямаше да си отидат, докато чудовището Казанова скиташе на свобода. Мислеше си как ще го убие. Това беше нейната първа и единствена фантазия, свързана с насилие. Представи си как отива в къщата на Уик Сакс. Око за око. Спомни си точния пасаж от Библията.

Не можеше да се отърве от обсебващите мисли за Казанова, доктор Уик Сакс, тайнствената изчезваща къща на ужасите и горките жени, които все още бяха затворени там. Но тя беше толкова свикнала в непрестанните ужасяващи кошмари, че накрая все пак се унесе в сън.

Кейт изобщо не чу, когато той влезе в къщата.