Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (88)

87

— Ти наистина се появи точно в критичния момент — промърморих аз на Сампсън с половин уста. Измъкнахме се от колата много бавно и внимателно.

— Така изглежда — съгласи се той. — Спокойно сега. Гледай да не ни застрелят, или, не дай Боже, да ни набият, Алекс. Няма да оценя иронията на съдбата.

Струваше ми се, че разбирам какво става и това ме вбеси невероятно. Ние със Сампсън бяхме „подозрителни“. Защо бяхме подозрителни? Защото бяхме двама чернокожи мъже, пътуващи с кола по улиците на Чапъл Хил в десет часа сутринта, да ни се не види макар.

Бас ловях, че и Сампсън е бесен, но той се ядосваше по свой собствен начин. Беше пуснал една тънка усмивка и клатеше глава напред и назад.

— Е, това вече е жестоко — заяви той. — Направо върхът.

Появи се още един детектив от Чапъл Хил, за да асистира на своя партньор. Изглеждаха яки жребци, към трийсетгодишни. Дългокоси. Мустакати. Силни мускулести тела от центъра за тренировки. Бъдещите Ник Ръскин и Дейви Сайкс в действие.

— Мислиш, че това е забавно? — Гласът на втория полицай беше беззвучен — толкова глух, че едва го чувах. — Ще пускаш шегички, а, чернилке? — попита той Сампсън. Беше извадил една оловна палка и я държеше до бедрото си, готов да нанесе удара.

— Какво друго? — отговори Сампсън, като внимаваше усмивката му да е умерена. Той не се страхуваше от палки.

Косата ми настръхна и по гърба ми бавно се застича пот. Не си спомнях някой да ме е хващал за яката напоследък и тази работа никак, ама никак не ми харесваше. Всичко лошо, което ми се беше струпало в последно време, сега си дойде на мястото.

Започнах да обяснявам на ченгетата кои сме.

— Казвам се…

— Затваряй си устата, задник!

Единият ме сръга в кръста, преди да успея да довърша. Не чак толкова силно, че да ми остави синина, но бая ме заболя. Не само физически.

— Този ми изглежда друсан до козирката. Очите му са кървясали — каза първият, който ме спря, на своя партньор.

Говореше за мен.

— Аз съм Алекс Крос и съм полицейски детектив, копеле мръсно! — креснах му аз внезапно. — Участвам в разследването на Казанова. Моментално се обади на детективите Ръскин и Сайкс! Обади се на Кайл Крейг от ФБР!

В същото време бързо се извъртях и ударих по-близкостоящия до мен в гърлото. Той рухна на паважа като камък. Партньорът му се метна напред, но Сампсън го свали, преди да е успял да свърши някоя още по-голяма глупост. Прибрах пистолета на първия по-лесно, отколкото от четиринайсетгодишен нехранимайко във Вашингтон.

— Да се разкрача значи? — каза Сампсън. В дълбокия му глас нямаше и капка шеговитост. — С колко братя си играеш тази шибана игра? Колко момчета наричаш „чернилки“ и ги унижаваш по този начин, без да имаш представа какво представлява техният живот? Гади ми се от теб.

— Много добре знаете, че Казанова не е чернокож — казах на двете обезоръжени ченгета от Чапъл Хил. — Последният звънец на нашата среща още не е ударил. Вярвайте ми.

— Имаше много грабежи наоколо — каза първото ченге. Най-неочаквано той се беше разкаял, пускайки в действие изпитаната система на тангото — две напред, една назад.

— Запази си тъпите оправдания! — каза Сампсън, като го сръга със собствения си пистолет и накара двамата детективи да изпитат малко унижение на свой гръб.

Двамата пак се качихме в колата. Не върнахме пистолетите на ченгетата. Запазихме си ги като трофеи от този ден. Нека обясняват на шефовете си как са ги загубили.

— Копелета! — каза Сампсън, когато потеглихме. Ударих волана с длан. Идиотската сцена ме беше разтърсила повече, отколкото си давах сметка, а може и да съм бил прекалено смачкан и изстискан в този момент.

— От друга страна — продължи Сампсън, — много добре ги изработихме. Просташкият расизъм на дребно ми качва адреналина и кръвта ми кипва. Събужда демоните в мен. Това не е лошо. Сега вече влязох във форма.

— Радвам се да видя отново грозната ти мутра — казах на Сампсън. Най-сетне се усмихнах. И двамата се усмихнахме. След това избухнахме в смях.

— И аз се радвам да те видя, шоколадче. Несъмнено ще ти е приятно да те информирам, че все още изглеждаш добре. Напрежението не ти се отразява чак толкоз зле. Така че да се залавяме за работа. Направо ми е жал за тоя психопат, ако го заловим днес — което не е изключено, право да ти кажа.

Сампсън и аз също се сдвоявахме близначно. Това ме караше да се чувствам добре, както винаги.