Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (81)

80

Отвътре къщата беше също тъй чиста и подредена, както и отвън. Може би дори повече. Красиво, красиво, прекалено красиво.

Изпитвах притеснение и страх, но вече не ми пукаше. Бях свикнал да живея със страха и несигурността. Внимателно минавах от стая в стая. Като че ли всичко си беше на мястото, макар че в къщата живееха две малки деца. Странно, много странно.

Този дом с нещо ми напомняше за апартамента на Рудолф в Лос Анджелис. Сякаш никой не живееше тук. Кой си ти? Покажи ми кой си в действителност, шибано копеле. Това не е истинската ти къща, нали? Познава ли те някой с твоите маски? Джентълмена те познава, нали?

Кухнята беше извадена направо от списание за вътрешна архитектура. Почти всички стаи бяха пълни с антикварни предмети и други прекрасни вещи.

В малкия кабинет бележките и бумагите на университетския преподавател бяха разхвърляни навсякъде, покривайки всички налични повърхности. От него се очакваше да бъде спретнат и подреден, мислех си аз и трупах противоречивите данни. Кой беше той?

Търсех нещо конкретно, но нямах представа къде точно трябва да го диря. Долу в мазето видях тежка дъбова врата. Не беше заключена. Водеше към малка стая с пещ. Изследвах я внимателно. В далечния ъгъл открих друга дървена врата като за килер, за някакво малко и особено място.

Втората врата беше затворена с резе, което аз дръпнах, стараейки се да вдигам възможно най-малко шум. Чудех се дали тук някъде може да има още стаи. Подземен етаж? Къщата на ужасите? Тунел?

Блъснах дървената врата. Тъмно като в рог. Включих осветлението и влязох в стая около седем метра дълга и дванайсет метра широка. Сърцето ми замря. Коленете ми омекнаха и ми прилоша.

Нямаше жени, нямаше харем, но бях открил стаята, където Уик Сакс се отдаваше на своите фантазии. Тя беше в самата му къща. Скрита в таен ъгъл на мазето му. Стаята не пасваше на дизайна на горните етажи. Той я беше построил специално за себе си. Обичаше да строи, да създава, нали така?

Специалната стая беше обзаведена като библиотека. Имаше старо дъбово бюро и две червени кожени кресла от двете му страни. Четирите стени бяха облицовани с библиотечни шкафове, пълни с книги и списания. Кръвното ми налягане вероятно бе скочило поне с петдесет единици. Опитвах се да запазя спокойствие, но не ми се удаваше.

Това беше колекция от порнографска и еротична литература. Не само че не бях виждал толкова богата сбирка, но дори не бях чувал някъде да е описано подобно нещо. В стаята имаше най-малко хиляда книги. Четях заглавията им, крачейки бързо от стена до стена, от лавица до лавица.

„Най-странните сексуални актове в любовната практика на всички раси. С илюстрации“.

„Черешки. Издание на Обществото за еротична литература в Ню Йорк“.

„Униженията на Анастасия и Пърл“.

„Харем за всички“.

„Докато тя започне да пищи“.

„Хименът. Медико-юридическо изследване на изнасилването“.

Опитах да се съсредоточа върху онова, което трябваше да свърша тук. Най-напред трябваше да успокоя бученето в главата си.

Исках да оставя на Уик Сакс знак, че съм бил тук, че знам за мръсното му тайно място, че той вече няма тайни. Исках да изпита същите чувства на напрежение, стрес и страх, на които бяхме подложени всички ние. Исках да нараня доктор Уик Сакс. Мразех го със страст, която отиваше отвъд всичко, което можех да си представя.

На бюрото имаше брошура на един разпространител на еротични книги и списания: Никълъс Соберхаген, 1115 Виктъри Булевард, Стешпън Айлънд, Ню Йорк, до поискване. Моментално си преписах адреса. Исках да нараня и Никълъс Соберхаген.

Сакс или някой друг беше отбелязал няколко заглавия от брошурата. Прелистих я бързо, наострил уши, дебнейки за звук на кола откъм улицата. Сега вече нямах време.

 

 

„Орденът на св. Тереза“. Не пропускайте! Тази препечатка от изключително рядкото оригинално издание е направена през 1880 г. Съдържа документални спомени за специфичната употреба на пръчките за бой в женските манастири край Мадрид.

„Виртуозният любовник“. Напрегнатите сексуални авантюри на един танцьор в Берлин; различните сексманиаци, на които попада. За всеки сериозен колекционер!

„Освобождаване“. Пръв по рода си роман-тълкувание, основан върху действителни и измислени случки от живота на френския сериен убиец Жил дьо Ре^[1].

Хвърлих едно око върху лавиците зад работното бюро. Колко дълго можех да поставям на изпитание късмета си в тази къща? Ставаше късно и семейство Сакс щяха да се приберат всеки момент. Спрях се пред една лавица точно зад стола му.

Сърцето ми се сви, когато видях няколко книги за Казанова! Прочетох заглавията със затаен дъх.

„Спомените на Казанова“.

„Казанова. 102 еротични гравюри“.

„Най-невероятните нощи от любовта на Казанова“. Помислих си за двете малки деца, които живееха в къщата — Нейтън и Фей Ан, — и ми стана мъчно за тях. Техният баща доктор Уик Сакс се отдаваше на своите налудничави сатанински фантазии в тази стая. Стимулиран от мръсните си книжлета, от еротичната си колекция, той решаваше коя фантазия да превъплъти в реалност. Можех да усетя присъствието на Сакс в стаята. Най-сетне започвах да го опознавам.

Възможно ли бе да държи жените някъде наблизо? Някъде в града, където ние никога няма да се сетим да търсим? Това ли беше причината, поради която нито една от акциите не бе открила къщата на ужасите? Дали тя не се намираше точно в предградията, в най-престижната част на Дърам?

Дали Нейоми не беше наблизо, очаквайки някой да я открие? Колкото по-дълго я държеше затворена, толкова по-опасно ставаше за нея.

Дочух шум от горния етаж и се заслушах, но звукът не се повтори. Сигурно някой електрически уред или вятърът, или пък свободно кръжаща молекула в мозъка ми.

Отдавна беше време да се махам оттук. Втурнах се нагоре по стълбите и претичах през вътрешното дворче. Много ми се искаше да нарисувам кръстче^[2] в брошурата върху бюрото на Сакс, да оставя собствения си знак, но устоях на импулса. Той знаеше кой съм. Беше се свързал с мен още щом пристигнах в Дърам. Сега обаче аз бях този, който не можеше да си удържи нервите!

Прибрах се в хотелската стая малко след полунощ. Чувствах се празен и вцепенен. Адреналинът пулсираше в тялото ми с бесен ритъм.

Телефонът иззвъня в момента, в който прекрачих прага. Противен, настойчив звън на хотелски телефон, който настояваше да вдигна слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изръмжах аз.

Беше Кайл Крейг.

— Е? — започна той. — Какво откри?