Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (79)

78

Кейт Мактиърнън беше отново у дома. У дома, у дома, хопа-тропа, тралала. Първата й работа беше да се обади на сестра си Керъл Ан, която сега живееше чак в щата Мейн. След това се обади на няколко близки приятели в Чапъл Хил. Увери ги, че всичко е наред.

Това бяха пълни глупости, разбира се. Нищо не беше наред, но защо да ги притеснява? Не беше в характера й да досажда на другите със собствените си неразрешими проблеми.

Алекс не искаше тя да се прибира у дома, но Кейт просто не можеше да постъпи по друг начин. Това беше нейният дом. Опита да се поуспокои или поне да сложи някакъв ред в лудницата, която цареше в главата й. Пи бяло вино и гледа вечерната програма по телевизията. Не беше правила това от години. От векове!

Алекс Крос вече й липсваше, и то повече, отколкото искаше да си признае. Да си остане вкъщи и да гледа телевизия, беше добро изпитание, но тя се проваляше жестоко. Понякога беше такава патка.

Нищо нямаше да излезе между нея и Алекс.

Тя щеше просто да си седи в своя кошмарен апартамент. Да си пие евтиното „Пино ноар“. Да си гледа тъпия, полуромантичен холивудски филм. Да се страхува.

Да става каквото ще. Тя нямаше да си мръдне пръста, дявол да го вземе. Щеше да си калява характера.

Трябваше обаче да си признае, че се страхува да стои сама в собствения си дом. Мразеше това чувство. Искаше цялата тази шибана лудост да свърши, но нямаше как. Никакъв шанс. Все още две ужасяващи чудовища бродеха на свобода навън.

Продължи да се вслушва в плашещите звуци, които издаваше къщата. Всички тези скърцащи дъски. Блъскащите се капаци на прозорците. Камбанките, които бе окачила на старата секвоя отвън. Напомниха й за бунгалото в Биг Сур.

Най-накрая заспа, но в скута й все още се крепеше чашата за вино, която всъщност беше бурканче от конфитюр. Чашата беше свещена реликва от къщата в Западна Вирджиния. Често пъти петте сестри се бяха били за нея на закуска.

Чашата се килна и се разля по завивките на леглото. Голяма работа. Кейт беше мъртвопияна. Поне за една нощ.

Обикновено не пиеше много. Това „Пино ноар“ я тресна като товарните влакове, които тракаха през Бърч, когато беше дете. Събуди се в три часа през нощта с пулсиращо главоболие и изтича в банята, където повърна.

Образи от „Психо“ проблеснаха в съзнанието й и тя се преви над тоалетната чиния. Отново си спомни за посещението на Казанова. Той беше в банята, нали? Не, разбира се, че го нямаше тук… моля те, Господи, стига толкова. Стига толкова… сега… веднага!

Тя се върна в леглото и се мушна под одеялото. Чуваше как вятърът блъска капаците на прозорците. Чуваше тези тъпи камбанки. Замисли се за смъртта — за майка си, за Сюзан, за Марджъри, за Кристин. Всички си отидоха. Кейт дръпна одеялото над главата си. Отново се чувстваше като малко момиченце, което се страхува от Торбалан. Окей, можеше да се справи с това.

Проблемът беше, че виждаше Казанова и кошмарната смъртна маска в момента, в който си затвореше очите. Не можеше да се отърве от една мисъл, погребана на дъното на сърцето й: той щеше да дойде пак.

В седем часа сутринта телефонът й иззвъня. Беше Алекс.

— Кейт, аз бях в къщата му — каза той.