Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (71)

70

Пристигнах пръв, или поне така ми се стори. Хвърлих се с цялата си тежест върху дебелата дървена врата. Тя не поддаде. При втория опит рамката се разцепи и вратата зейна с мъчително изпращяване. Нахлух в бунгалото с изваден пистолет.

Видях малката кухня и тесния коридор, който водеше към една от спалните. Русата жена от „Непенти“ лежеше съвършено гола, извита на една страна, върху старинно легло с месингови табли. По цялото й тяло бяха разхвърляни диви цветя. Китките й бяха оковани в белезници отзад, близо до кръста. Изпитваше болка, но поне беше жива. Джентълмена не беше там.

Чух силен грохот отвън, резкият звук на огнестрелно оръжие. Най-малко шест изстрела отекнаха светкавично един след друг като канонада от мощни фойерверки.

— Господи, не го убивайте! — изкрещях аз и изскочих от бунгалото.

В гората цареше пълен хаос! Рейндж роувърът вече се носеше бясно на заден ход по черния път, когато излязох навън. Двама от хората на ФБР лежаха на земята. Единият беше агент Рей Косгроув. Останалите откриха огън по рейндж роувъра.

Страничното стъкло експлодира. Назъбени дупки цъфнаха по металната броня на колата. Всъдеходната машина излезе от пътя, колелата й се въртяха бясно сред пръстта и чакъла.

— Не го убивайте! — изкрещях отново. Никой не ме погледна в шеметната лудница на този момент.

Търчах сред дърветата, опитвайки се да пресека пътя на Рудолф, ако се насочи на запад, обратно по магистралата. Стигнах там точно в момента, в който роувърът се поднесе и направи свистящ завой, за да излезе на пътя. Един изстрел отнесе другото странично стъкло. Страхотно! Сега вече ФБР стреляше и по двама ни.

Сграбчих дръжката на вратата към предната седалка и дръпнах с всичка сила. Беше заключена. Рудолф се опита да даде газ, но аз се бях вкопчил здраво. Роувърът въртеше на празни обороти, все още затънал в лепкавата кал. Това ми даде време да сграбча рамката на покрива със свободната си ръка. Метнах се на покрива.

Той най-сетне изкара роувъра на асфалтираната магистрала и даде газ. Засили колата, след което рязко удари спирачките.

Бях предвидил това. Лицето ми бе прилепено плътно към бронята на колата, която още беше топла от продължителния престой на припек на паркинга край „Непенти“. Ръцете и краката ми бяха разперени към ръбовете на покрива.

Нямаше да се дам, поне доколкото зависеше от мен. Той беше убил най-малко шест жени и аз трябваше да разбера дали Нейоми е още жива. Той познаваше Казанова и знаеше за Шуши.

Рудолф отново даде газ и моторът изрева из дън механичната си утроба при опита да ме раздруса неудържимо. Носеше се като вятър по магистралата.

Дървета и стари телефонни постове прелитаха край мен, сливайки се в неясни, бясно сменящи се кадри. Препускащите ели, секвои и планински лози приличаха на променливи картинки от калейдоскоп. Повечето листа бяха кафеникавозелени, бодливи като лозите в долината Напа. Имах странна гледна точка към света.

Не бих казал, че се наслаждавах на гледката. Използвах цялата си сила, за да се задържа на покрива.

Рудолф караше бясно по тесния криволичещ път, стигайки до сто-сто и двайсет километра в час, и то в участъци, където дори осемдесет километра бяха опасна скорост.

Агентите на ФБР или по-скоро това, което беше останало от тях, не успяха да го заловят. Пък и как да го направят? Трябваше да се върнат на бегом до колите си. Вероятно бяха на няколко минути след нас.

Започнахме да се разминаваме с други коли, приближавайки се до крайбрежната магистрала. Шофьорите ни гледаха втрещено. Запитах се какво ли си мисли в този момент Рудолф. Вече не се опитваше да ме изхвърли от покрива. Какви възможности му оставаха? И най-вече какво възнамеряваше са предприеме като следваща стъпка?

И двамата бяхме вкопчени в мъртва хватка. Един от нас обаче трябваше да надвие. Уил Рудолф винаги е бил прекалено умен, за да бъде заловен. Надали щеше да се остави да бъде спрян точно сега. Как обаче щеше да се отърве от поредната заплаха?

Чух шумното дизелово пръхтене на микробус фолксваген. Видях как задният му ръб се приближава бързо. Профучахме покрай него, сякаш се бе заковал на място.

Колкото повече се приближавахме към крайбрежната магистрала, толкова по-гъста ставаше редицата в отсрещното платно. Повечето бяха тийнейджъри, тръгнали на вечерни купони. Някои от тях сочеха роувъра и си мислеха, че това е голям майтап. Просто някакъв задник от Биг Сур се упражнява в акробатика. Някакъв дърт майтапчия, поркан до козирката с текила.

Какъв, по дяволите, беше следващият му ход?

Рудолф не си правеше труд да намалява по пълния със завои, изключително натоварен път. Шофьорите в отсрещното платно ядосано натискаха клаксоните. Никой не направи нищо, за да ни спре. Какво можеха да направят? Какво можех да направя аз? Да се държа толкова здраво, колкото ми стигаха силите, и да се моля.