Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (56)

55

Кейт все още не можеше да си спомни много неща за деня, в който бе избягала от ада. Тя се съгласи да я хипнотизирам, или поне да опитам, макар да смяташе, че естествената й защита може да се окаже прекалено силна. Решихме да направим това късно през нощта в болницата, когато тя щеше да е вече изморена и може би по-податлива.

Хипнотизацията може да бъде относително прост процес. Най-напред помолих Кейт да си затвори очите, след това да диша дълбоко и равномерно. Може би най-сетне щях да се срещна с Казанова през тази нощ. Може би щях да го видя как действа през очите на Кейт.

— Прочистете мозъка си, доколкото можете, Кейт — казах аз.

— Не съм убедена, че е желателно — усмихна се тя. — Точно сега там вътре е фраш с какво ли не. Като стар прашасал таван, натъпкан с неотваряни скринове и ракли.

Гласът й започваше да става леко сънлив. Това бе обнадеждаващ знак.

— Сега просто бройте от сто до едно. Започнете, когато сама решите — казах й аз.

Тя се поддаде лесно. Това вероятно означаваше, че ми се доверява в известна степен. С доверието идваше и отговорността от моя страна.

Сега Кейт беше беззащитна. Не исках да я нараня за нищо на света. През първите няколко минути разговаряхме така, както често си бъбрехме, когато бе в пълно съзнание.

— Можеш ли да си спомниш как Казанова те държи затворена в къщата? — зададох най-сетне уводния въпрос.

— Да, сега си спомням много неща. Спомням си нощта, в която той дойде в апартамента ми. Мога да го видя как ме носи през някаква гора до мястото, където ме държеше. Носеше ме, като че ли тежестта ми не означава нищо за него.

— Разкажи ми за гората, през която минавате, Кейт.

Това беше първият драматичен момент. Тя действително отново беше с Казанова. В неговата власт. Пленница. Изведнъж осъзнах колко тихо е около нас в болницата.

— Беше много, много тъмно. Дърветата бяха дебели, от тях тръпки ме полазваха. Той носеше фенерче, беше си го вързал на верижка за врата… Невероятно е силен. Сам се сравнява с Хийтклиф от „Брулени хълмове“. Има много романтична представа за себе си и за това, което върши. През тази нощ… той ми шепнеше, сякаш вече бяхме любовници. Каза, че ме обича. Звучеше… искрен.

— Какво друго си спомняш за него, Кейт? Всичко, което си спомниш, ще ни е от полза. Помисли, не бързай.

Тя обърна глава, като че ли гледаше към някого вдясно от мен.

— Той винаги носеше различни маски. Веднъж си беше сложил маска за реконструиране на лица. Тя беше най-страшната. Наричат ги „смъртни маски“, защото болниците и моргите понякога ги използват, за да идентифицират жертви на катастрофи, които са обезобразени до неузнаваемост.

— Това за смъртните маски е интересно. Моля те, продължавай, Кейт. Помагаш ми невероятно много.

— Знам, че ги правят от черепа на човека. Правят му снимка… покриват снимката с онази специална хартия на малки квадратчета, която се използва от чертожниците… нанасят чертите на лицето. След това правят истинска маска от рисунката. Във филма „Парк Горки“ имаше такава смъртна маска. По принцип не са предназначени за носене. Не разбирам как се е снабдил с такава маска.

„Окей, Кейт — мислех си аз, — сега просто продължавай за Казанова.“

— Какво се случи в деня, когато избяга? — попитах аз, като я поведох леко напред.

За първи път тя сякаш се притесни от въпроса. Очите й се отвориха за по-малко от секунда, сякаш е била задрямала и сега съм я събудил, стреснал съм я. После отново се затвориха. Десният й крак потропваше бързо.

— Не си спомням много за този ден, Алекс. Мисля, че съм била дрогирана до козирката.

— Няма нищо. Каквото и да си спомниш, за мен е важно да го знам. Справяш се чудесно. Веднъж ми каза, че си го ритнала. Наистина ли ритна Казанова?

— Ритнах го. Той извика от болка и се строполи.

Още една дълга пауза. Изведнъж Кейт започна да плаче. Сълзите се стичаха от очите й и тя хлипаше много, много силно.

Лицето й беше мокро не само от сълзи, а и от пот. Чувствах, че трябва да я извадя от хипнозата. Не разбирах какво става и това малко ме плашеше.

Опитах се да запазя гласа си съвсем спокоен.

— Какво има, Кейт? Какъв е проблемът? Добре ли си?

— Аз оставих другите жени там. Отначало не можех да ги намеря. След това бях толкова невероятно объркана. Оставих другите.

Очите й се отвориха — бяха пълни със страх, но и със сълзи. Тя сама излезе от хипнозата. Беше достатъчно силна, за да го направи.

— Какво ме изплаши, толкова? — попита. — Какво стана?

— Не съм сигурен — отговорих аз. Щяхме да поговорим за това, но по-късно, не сега.

Тя отвърна очи от мен. Това не беше в нейния стил.

— Може ли да остана сама? — прошепна. — Може ли просто да остана сама? Благодаря.

Напуснах болничната стая с чувството, че почти съм предал Кейт. Но не знаех дали мога да постъпя по друг начин. Това беше разследване на серийни убийства. Засега нищо не даваше резултат. Как беше възможно това?