Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (51)

50

— Кой сте вие? Кой, по дяволите, сте вие?

Висок, пронизителен глас ме събуди. Идваше някъде отблизо. Почти в лицето ми. Веднага си спомних, че се намирам в Университетската болница на Северна Каролина. Спомних си къде точно се намирам в болницата. Бях с Кейт Мактиърнън, нашия безценен свидетел.

— Аз съм полицай — казах с тих, оптимистично успокоителен тон на травмираната стажантка. — Казвам се Алекс Крос. Вие сте в Университетската болница на Северна Каролина. Сега всичко е наред.

Отначало Кейт Мактиърнън изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се разплаче, после се съвзе. Начинът, по който пред очите ми се взе в ръце, ми помогна да разбера как бе оцеляла и от Казанова, и от реката. Пред мен беше жена с изключително силна воля.

— В болницата ли съм?

Думите й звучаха леко завалено, но поне говореше свързано.

— Да — отговорих аз, вдигайки едната си ръка с дланта нагоре. — Сега сте в безопасност. Нека да изтичам и да повикам лекар. Моля ви, веднага се връщам.

Лекото фъфлене продължи, но доктор Мактиърнън беше концентрирана, дори плашещо концентрирана.

— Изчакайте за момент. Аз самата съм лекар. Нека първо си сверя часовника, преди да поканим гости. Просто ме оставете да си събера мислите. Значи сте полицай?

Кимнах. Искаше ми се да направя този момент възможно най-лесен за нея. Идеше ми да я прегърна, да подържа ръката й, да направя нещо ободряващо, но все пак не заплашително, след всичко, през което бе минала през последните няколко дни. Искаше ми се също така да й задам стотици важни въпроси.

Кейт Мактиърнън отвърна поглед от мен.

— Мисля, че той ме дрогираше. Или може би всичко е било сън?

— Не, не е било сън. Използвал е силен опиат, наречен маринол — казах й аз това, което знаехме до този момент. Много внимавах да не тласна Кейт по погрешен път.

— Добре съм си похвърчала.

Тя се опита да подсвирне и издаде смешен звук. Можех да видя къде липсва зъбът. Вероятно устата й беше суха. Устните й бяха подпухнали, особено горната.

Колкото и да е странно, аз усетих, че се усмихвам.

— Били сте за известно време на планетата Изчанченост. Хубаво е, че се завърнахте.

— Наистина е хубаво да се завърнеш — прошепна тя. Очите й се напълниха със сълзи. — Съжалявам — каза. — Толкова силно се съпротивлявах на сълзите на онова ужасно място. Не исках той да забележи някаква слабост, която би могъл да използва. Сега искам да плача.

— Поплачете си на воля — прошепнах аз. С мъка говорех и едва си сдържах сълзите. Сърцето ми се сви. Отидох до леглото и леко стиснах ръката на хлипащата Кейт.

— Не звучите като южняк — проговори тя най-сетне. Възвръщаше си самоконтрола. Бях поразен, че е способна да го направи.

— Всъщност съм от Вашингтон. Племенницата ми изчезна от юридическия колеж на „Дюк“ преди десет дена. Затова съм тук в Северна Каролина. Аз съм детектив.

Тя ме погледна така, сякаш ме вижда за първи път. Освен това като че ли си спомняше нещо важно.

— В къщата, където бях затворена, имаше и други жени. Той не ни разрешаваше да говорим помежду си. Всякакъв вид общуване бе строго забранено, но аз наруших правилата. Говорих с една жена на име Нейоми…

Прекъснах я на това място.

— Моята племенница се казва Нейоми Крос — казах. — Жива ли е? Добре ли е? — Имах чувството, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне. — Кажете ми каквото си спомняте, Кейт. Моля ви.

Кейт Мактиърнън се напрегна още повече.

— Говорих с Нейоми. Не помня фамилното й име. Освен това говорих с Кристин. Опиатите. О, Господи, нима това е била вашата племенница? Всичко е толкова объркано и мъгляво. Съжалявам…

Гласът й секна, сякаш някой й беше изкарал въздуха.

Внимателно стиснах ръката й.

— Не, не. Току-що ми дадохте повече надежда, отколкото таях в себе си през цялото време, откакто съм на юг.

Очите на Кейт Мактиърнън бяха съсредоточени и сериозни, вперени в моите. Тя сякаш гледаше назад към нещо кошмарно, което искаше да забрави.

— Точно сега не си спомням много. Струва ми се, че маринолът има този страничен ефект… Спомням си, че той се канеше да ми сложи още една инжекция. Аз го изритах, нараних го достатъчно, за да избягам. Поне си мисля, че това именно се случи… Имаше дебели, много дебели дървета. Борове, мъх навсякъде… Спомням си, кълна се в Бога… къщата… където ни държеше, тя изчезна. Къщата, където бяхме затворени, просто изчезна.

Кейт Мактиърнън бавно поклати дългокосата си глава. Очите й се бяха разширили. Изглеждаше поразена от собствената си история.

— Това е, което си спомням. Как е възможно? Как може една къща да изчезне?

Виждах, че преживява наново своето съвсем непосредствено и страшно минало. Потопих се в това минало заедно с нея. Бях първият човек, който чува историята на нейното бягство — единственият досега, чул нашата свидетелка да говори.