Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (46)

45

Бягай! Мърдай проклетите си крака, един след друг. По-бързо! Още по-бързо, момиче! Бягай от него!

Тя се опита да се съсредоточи върху търсенето на изход от тъмната гъста гора. Високите борове бяха като чадъри, филтриращи светлината над дръвчетата, които растяха под тях. За младите фиданки нямаше достатъчно светлина и те стърчаха като дървесни скелети.

Той сигурно вече беше по петите й. Трябваше да се опита да я залови и щеше да я убие, ако успееше. Тя бе сигурна, че не го удари кой знае колко лошо, макар Бог да й беше свидетел, че се опита.

Кейт премина в неравен тръс, като се препъваше почти на всяка крачка. Горската почва бе мека и влажна, килим от борови иглички и листа. Дълги бодливи къпини се издигаха право нагоре, търсейки слънчева светлина. Тя самата се чувстваше като къпина.

Трябва да си почина… да се скрия… въздействието на опиатите да премине — мърмореше си Кейт. — После да търся помощ… да правя логични неща. Да доведа полицията.

И тогава чу как той троши клоните зад гърба й. Извика името й.

— Кейт! Кейт! Спри веднага!

Гласът му ечеше гръмко из гората.

Неговата дързост трябваше да означава, че на километри наоколо няма никой — никой, който да й помогне. Тя бе оставена сама на себе си.

— Кейт! Ще те хвана, така че спри да бягаш!

Тя се изкатери по стръмен каменист хълм, който й се стори като Еверест в нейното изтощено състояние. Черна змия се приличаше на гладко парче скала. Приличаше на паднала клонка и Кейт едва не се наведе да я вземе. Помисли си, че може да я използва като подпора. Изплашената змия се шмугна нанякъде и Кейт се изплаши, че отново халюцинира.

— Кейт! Кейт! Ще те пипна! Вече съм бесен!

Започна да се спуска с мъка през мрежа от орлови нокти и остри скали. Мъчителна болка проряза левия й крак, но тя продължи. Не обръщай внимание на кръвта. Не обръщай внимание на болката. Продължавай да вървиш. Трябва да се измъкнеш. Трябва да намериш помощ. Просто продължавай да бягаш. Ти си по-умна, по-бърза и по-силна, отколкото си мислиш. Ти ще успееш!

Чу тежките му стъпки по стръмния хълм, който току-що бе изкачила. Той бе съвсем близо.

— Аз съм тук, Кейт! Хей, Кейти, ето ме!

Кейт най-сетне се обърна. Любопитството и ужасът надделяха.

Той се катереше с лекота. Тя виждаше бялата му вълнена риза, която проблясваше сред почти черните дървета там долу, както и дългата му руса коса. Казанова! Все още носеше маската. Електрическият пистолет беше в ръката му. Той се смееше високо. Защо се смееше?

Кейт спря да тича. Цялата надежда, че ще се измъкне, я напусна внезапно. Изпита мигновен, разтърсващ шок и отчаяние. Заплака от мъка. Щеше да умре точно тук, знаеше го.

— Божия воля — въздъхна Кейт. Това беше всичко, вече нямаше нищо друго.

Върхът на стръмния хълм завършваше рязко в пропаст. Отвесната скала се спускаше поне трийсет метра надолу. Само няколко голи борчета се бяха впили в камънака. Нямаше къде да се скрие, нито накъде да бяга. Кейт си помисли колко тъжно и самотно е мястото, на което щеше да умре.

— Горката Кейти! — гръмко извика Казанова. — Горкичката!

Тя се обърна, за да го види отново. Ето го! На четирийсет метра, на трийсет, после на двайсет метра. Казанова я гледаше, докато се катереше нагоре. Нито за миг не отдели очи от нея. Изрисуваната черна маска изглеждаше неподвижна, вторачена в нея.

Кейт се извърна, загърби смъртната маска. Взря се надолу към стръмния дол от скали и дървета. „Трябва да има трийсет метра, ако не и повече“, помисли си тя. Световъртежът, който усещаше, беше почти толкова ужасяващ, колкото и смъртта, настъпваща отзад.

Чу го да вика името й.

— Кейт, не!

Тя не погледна повече назад.

Кейт Мактиърнън скочи.

Присви колене и ги обхвана с ръце. Там долу имаше река. Сребристосинята лента на водата се приближаваше стремглаво. Бумтежът отекваше все по-оглушително в ушите й.

Нямаше представа колко е дълбоко, но колко може да е дълбока една малка река като тази? Половин метър? Метър и двайсет? Три метра, ако това бяха най-щастливите секунди в живота й, в което тя искрено се съмняваше.

— Кейт! — чу тя виковете му някъде високо горе. — Ти си мъртва!

Тя видя малки вълни с бели гребени, което означаваше, че под набраздената водна повърхност има скали. О, мили Боже, не искам да умра.

Кейт се удари в стена от вледеняващо студена вода. Стигна дъното невероятно бързо — сякаш в бързотечната река изобщо нямаше вода. Почувства разтърсваща болка. Нагълта вода. Разбра, че ще се удави. Щеше да умре, така или иначе. Вече нямаше сили — да бъде волята Божия.