Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (22)

21

Чувствах се като Алекс в Страната на чудесата.

Главното общежитие в „Дюк“ беше поредното идилично място. Малки къщички и няколко вили вместо обичайните готически сгради. Зелената площ тънеше в сянката на стари дъбове и клонести магнолии, заобиколена от добре поддържани цветни градини. Да благодарим на Господ за пъстрите неща.

Сребристо беемве с подвижен покрив беше паркирано пред сградата. Стикерът върху бронята гласеше: ДЪЩЕРЯ МИ Е В „ДЮК“, КАКТО И ПАРИТЕ МИ.

Дневната на общежитието беше с лакиран паркет от твърда дървесина и впечатляващо овехтели ориенталски килими, които можеха да минат за оригинални. Погледът ми се спря върху тях, докато чаках Мери Елън Клук. Стаята беше претъпкана със „старинни“ столове, кушетки, махагонови шкафове. Под двата фасадни прозореца имаше седалки за сядане.

Мери Елън Клук слезе почти веднага. Бях се срещал с нея пет-шест пъти. Беше висока почти метър и осемдесет, пепеляворуса и привлекателна — не по-различна от тайнствено изчезналите жени. Трупът, който беше намерен полуизяден от птиците и животните в гората край Ефланд, също е бил някога красива руса жена.

Запитах се дали убиецът е забелязал достойнствата на Мери Елън Клук. Защо се беше спрял на Нейоми? Как формираше окончателния си избор? Колко жени бе избрал до този момент?

— Здравей, Алекс. Божичко, радвам се да те видя тук. — Мери Елън пое ръката ми и я стисна здраво. Самият факт, че я виждах, ме наведе на спомени, изпълнени с топлина, но и с болка.

Решихме да напуснем общежитието и да се поразходим из красивия парк в западната част на студентския град. Винаги съм харесвал Мери Елън. Следваше история и психология. Спомних си, че разговаряхме за психоанализа една нощ във Вашингтон. Тя знаеше за психичните травми почти колкото мен.

— Съжалявам, че не бях тук, когато си пристигнал — каза тя, докато вървяхме на изток сред елегантните сгради в готически стил, строени през 20-те години. — Брат ми си получи дипломата от университета в петък. Малкият Райън Клук. Всъщност е висок близо два метра. И поне сто килограма. Солист на „Драсканици по дъската“. Върнах се тази сутрин, Алекс.

— Кога видя Нейоми за последен път? — попитах. Чувствах, че е тъпо да говоря с приятелката на Нейоми като детектив, но нямах избор.

Тя си пое дълбоко дъх, преди да ми отговори:

— Преди шест дена, Алекс. Пътувахме заедно до Чапъл Хил. Работехме там за Хуманитарното сдружение.

Това беше група за социална взаимопомощ, която ремонтира стари къщи за бедните. Нейоми не бе споменавала, че полага доброволен труд за тях.

— Виждала ли си я след това? — попитах.

Мери Елън поклати глава. Трептящите златни камбанки на шията й звъннаха нежно. Внезапно усетих, че избягва погледа ми.

— Страхувам се, че това беше последният път. Аз бях тази, която отиде в полицията. Научих, че там има законен срок от двайсет и четири часа при случаи на изчезване. Изчакаха почти два дена и половина, за да пуснат бюлетин до всички полицейски участъци. Имаш ли представа защо? — попита.

Поклатих глава, но не исках да раздухвам проблема пред Мери Елън. Все още не бях наясно защо беше тази мрежа от секретност около случая. Няколко пъти звънях на детектив Ръскин тази сутрин, а той още не ми се беше обадил.

— Мислиш ли, че изчезването на Нейоми има някаква връзка с другите изчезнали жени? — попита Мери Елън. Сините й очи бяха пронизани от болка.

— Възможно е. Но в „Сара Дюк Гардънс“ не бяха намерени материални доказателства. Честно казано, почти няма за какво да се заловим, Мери Елън.

Ако Нейоми е била отвлечена от обществен парк насред студентския град, то това е станало без нито един свидетел. Тя е била видяна в парка половин час преди лекцията по договорни отношения, на която не се явила. Казанова бе плашещо добър в занаята. Същински призрак.

Завършихме нашата разходка, като направихме пълен кръг и се върнахме там, откъдето тръгнахме. Общежитието бе построено на двайсет-трийсет метра от една посипана с пясък алея. Имаше високи бели колони, а широката веранда бе претъпкана е бели плетени люлеещи се столове. Предвоенният стил, един от любимите ми.

— Алекс, ние с Нейоми всъщност не бяхме толкова близки в последно време — внезапно ми довери Мери Елън. — Съжалявам. Реших, че би трябвало да знаеш това.

Мери Елън плачеше, когато се притисна до мен и ме целуна по бузата. После изтича нагоре по полираните белосани стълби и изчезна вътре.

Още една тревожна загадка за разрешаване.