Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (17)

16

Кейт Мактиърнън беше озарена от странна, но поучителна мисъл. Когато ударът на сокола прекършва гръбнака на плячката, това се дължи единствено на добре избрания момент.

Това просветление го дължеше на последната си ката в групата на черните пояси. Прецизното подбиране на точния момент е всичко в каратето, както и в много други неща. То помага и ако трябва да изтласкаш близо деветдесетте килограма на противника, а тя можеше да го прави.

Кейт се шляеше по оживената, шикарна, изпълнена с глъчка Франклин Стрийт в Чапъл Хил. Улицата се простираше на север и на юг, граничеше с живописния студентски град на Университета на Северна Каролина. Кейт мина покрай книжарници, пицарии, магазинчета за ролкови кънки под наем, сладкарница. Рок групата „Бяло Зомби“ дънеше откъм сладкарницата. Кейт по природа не си падаше по безделието, но вечерта беше топла и приятна, така че за разнообразие се спря до витрината.

Тълпата от студентското градче беше позната, приветлива и много приятна. Кейт харесваше живота си тук, отначало като студентка по медицина, а сега като лекар стажант. Не искаше да напуска Чапъл Хил, не искаше да се върне и да работи в Западна Вирджиния.

Но щеше да отиде. Бе дала обещание на майка си — точно преди Бийдси Мактиърнън да умре. Кейт й бе дала дума и думата й тежеше. Бе старомодна в това отношение. Момиче от малко градче.

Беше пъхнала ръце в дълбоките джобове на поомачканото медицинско сако. Смяташе, че ако има проблем с физиката си, това са ръцете й. Бяха възлести, а да не говорим за ноктите. Имаше две причини за това: робската работа в раковото отделение и каратето. Имаше черен пояс втора степен, тъй наречения Нидан. Това бе единствената форма за освобождаване на напрежението, която си позволяваше. Групата по карате бе нейното разбиране за отдих и почивка.

На визитката с името й, закачена с безопасна игла върху горния ляв джоб на сакото, пишеше: К. Мактиърнън, доктор по медицина. Харесваше й дребната непочтителност да носи този символ на положение и престиж в комбинация с провиснали панталони и маратонки. Не искаше да изглежда като бунтар, какъвто не беше, но се нуждаеше от някаква минимална индивидуалност сред голямата общност на болницата.

Току-що си бе купила от любимата книжарничка „Всички прекрасни коне“ от Кормак Маккарти. От стажант-лекарите първа година не се очакваше да имат време за четене на романи, но тя успяваше да намери. Поне си беше обещала да намери време тази вечер.

А тази вечер в края на април беше толкова хубава, толкова съвършена, че Кейт реши да се отбие в „Спанки“ на ъгъла на улиците Кълъмбия и Франклин. Можеше да седне на бара и просто да почете.

Беше изключено да си позволи среща с мъж през седмицата. Обикновено съботите й бяха свободни, но пък дотогава тя беше прекалено изтощена, за да се занимава с ритуалите, предхождащи и следващи скачането в кревата.

Животът й бе влязъл в този ритъм, след като двамата с Питър Макграт прекъснаха окончателно своята безброй пъти подновявана и прекратявана връзка. Питър беше на трийсет и осем години, доктор по история и почти безупречен. Беше непоносимо красив и твърде обсебен от себе си за нейния вкус. Раздялата се оказа по-долнопробна, отколкото бе очаквала. Вече не бяха дори приятели.

Бяха минали четири месеца без Питър. Тежък удар, но не неочакван. Кофти й беше, но това не бе сред десетте най-лоши неща, с които трябваше да се справя. При това знаеше, че вината за скъсването е нейна, не на Питър. Разпадането на любовните й връзки беше проблем, част от тайното й минало. Тайното настояще? Тайното бъдеще?

Кейт погледна часовника си. Беше кокетен Мики Маус модел, подарък от сестра й Керъл Ан и нямаше грешка дори в секундите. Освен това я подсещаше: никога не навирвай глава само защото сега си ДОКТОР.

Проклятие! Чувството за време й изневеряваше — а още нямаше трийсет и една години! Дъртофелница. Беше се превърнала в бабата на медицинския факултет. Вече беше почти девет и половина, Сънчо отдавна трябваше да й е пожелал лека нощ.

Кейт реши да подмине „Спанки“ и да се прибере. Щеше да претопли прелютивото чили кон карне^[1] и може би да изпие чаша горещо мляко с какао и сметана отгоре. Да подгънеш крака с вредна за здравето храна и Кормак Маккарти всъщност не звучеше чак толкова зле.

Подобно на много от студентите в Чапъл Хил Кейт имаше сериозни проблеми с парите. Това беше разликата между тях и богаташката тълпа от „Дюк“. Кейт бе наела тристаен апартамент на горния етаж на една типична за Северна Каролина двуетажна къща. Цялата боя се бе олющила и къщата изглеждаше така, сякаш си сменяше козината. Беше в най-затънтения край на Питсбъроу Стрийт в Чапъл Хил. Кейт се бе спазарила добре за наема.

Първото, което й беше направило впечатление в околността, бяха прекрасните дървета. Стари и величествени широколистни дървета, а не борове. Дългите им клони й напомняха ръцете и пръстите на съсухрени стари жени. Наричаше улицата си „алеята на старите дами“. Къде ли другаде можеше да живее старата дама от медицинския факултет?

Кейт пристигна у дома около десет без петнайсет. Никой не обитаваше долния етаж на къщата, която беше наела от една вдовица, живееща в Дърам.

— Прибрах се. Аз съм, Кейт — каза тя на семейството мишоци, които живееха зад хладилника. Не можеше да се реши да ги изтреби. — Липсвах ли ви? Хапнахте ли вече?

Тя перна леко ключа на кухненското осветление и се заслуша в дразнещото електрическо жужене. Погледът й се спря върху изписания с едри букви цитат на един от нейните преподаватели: „Студентите по медицина трябва да се упражняват в смирение.“ Е, тя определено се упражняваше в смирение.

В малката спалня Кейт нахлузи омачканата черна фланелка, която вече изобщо не си правеше труда да глади. Гладенето на дрехи не спадаше към приоритетите й в последно време. Тя се прозя само при мисълта за шестнайсетчасовия работен ден, който за нея започваше в пет на следващата сутрин. Дявол да го вземе, тя обичаше този живот. Обичаше го!

Хвърли се на скърцащото двойно легло, покрито с обикновени бели чаршафи. Единственият лукс бяха две шарени шифонени шалчета, които висяха от таблата на кревата.

Отмени поръчката за чили кон карне и горещо мляко с какао и сложи „Всички прекрасни коне“ върху купчината непрочетени броеве на „Харпърс Базар“ и „Нюйоркър“. Щракна лампата и след пет секунди заспа. Край на прозренията, край на дебатите със себе си за тази нощ.

Кейт Мактиърнън нямаше ни най-малка представа, ни най-малко подозрение, че е била наблюдавана, че е била следена още от разходката по пълната с народ Франклин Стрийт, че е била избрана.

Д-р Кейт беше следващата.

Тик-пат.