Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (14)

13

Господи, дано не е Шуши. Животът й едва започва, мълчаливо се молех, докато се носехме към местопрестъплението.

Ужасни, невъобразими неща непрекъснато се случват на невинни, нищо неподозиращи хора. Случват се във всеки голям град и дори в малки градчета, в селца с по стотина жители, че и по-малко. Но като че ли най-често тези кошмарни, невъобразими престъпления се случват в Америка.

Ръскин превключи рязко скоростите, когато префучахме по един остър завой и видяхме проблясването на червени и сини алармени сигнали. Силуетите на леки коли и линейки се очертаха пред нас, внушително струпани на фона на огромните борове.

Десетина автомобили бяха паркирани в пълен безпорядък покрай двупосочния главен път. Движението беше съвсем слабо тук, в сърцето на неизвестността. Все още нямаше зяпачи, които често следват колите на Бърза помощ, за да дадат храна на болното си любопитство. Ръскин закова спирачките зад последната кола в редицата, тъмносиня лимузина линкълн, толкова типична за федералното бюро, че спокойно можеше да носи и съответния надпис.

Мястото на престъплението беше обработено по всички правила. През боровите дървета бе опъната жълта лента, която опасваше периметъра. Две линейки бяха насочили тъпите си носове към група дървета.

Усетих, че пропадам в извънтелесно измерение, когато се измъкнах от колата. Полезрението ми рязко се ограничи като при истеричен пристъп.

Почувствах се сякаш едва ли не за първи път попадам на местопрестъпление. Ясно си припомних най-страшния момент от случая „Сонеджи“^[1]. Малкото дете, намерено на брега на тинеста река. Ужасяващите спомени се смесиха с кошмарния миг от настоящето.

Господи, дано не е Шуши.

Сампсън леко хвана ръката ми, когато последвахме детективите Ръскин и Сайкс. Вървяхме повече от километър през гъстата гора. Сред няколко устремени нагоре млади борови дръвчета най-сетне съзряхме силуетите на неколцина мъже и една-две жени.

Поне половината от групата носеха черни бизнес костюми. Сякаш бях попаднал на импровизиран излет за счетоводители или на пикник за елитни адвокати и топбанкери.

Всичко наоколо беше зловещо и смълчано, с изключение на глухото щракане на фотоапаратите. Правеха се снимки в едър план на цялата околност.

Няколко лаборанти вече си слагаха полупрозрачни гумени ръкавици, търсеха веществени доказателства, водеха си бележки в служебните тефтери.

Яви ми се някакво вледеняващо извънземно предупреждение, че след малко ще открием Шуши. Отблъснах го, пропъдих го като нежелано докосване на ангел или Бог. Рязко обърнах глава настрани — сякаш това щеше да ми помогне да избегна ужаса, който ме очакваше.

— От ФБР са, няма съмнение — промърмори Сампсън тихо. — Ей ги на, тръгнали по следите на дивия звяр.

Сякаш се приближавахме към гигантско гнездо на жужащи стършели. Стояха и си шушукаха тайни на ухо.

Остро долавях шумоленето на листа под краката ми, шума от счупени съчки и малки клончета. Тук не можех да бъда истински полицай. Тук бях цивилен.

Най-накрая видяхме голото тяло или поне онова, което бе останало от него. На местопрестъплението не се забелязваха никакви дрехи. Жената бе завързана за малка фиданка с нещо, което някога е било дебела кожена връв.

Сампсън въздъхна.

— О, Господи, Алекс.