Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (120)

119

Аз не се прибрах у дома. Отидох в болницата при Кейт. Тя не изглеждаше добре. Беше бледа и измъчена, слаба като чироз. Но състоянието й се бе подобрило значително. Тя беше излязла от комата.

— Виж ти кой се е събудил най-сетне — казах аз още от прага на стаята.

— Заловил си едно от лошите момчета, Алекс — прошепна Кейт, щом ме видя. Едва-едва се усмихна. Говореше бавно и несигурно. Това беше Кейт, но не съвсем Кейт.

— Ти видя ли това в сънищата си? — попитах я аз.

— Че как — усмихна се тя отново. Тази нейна сладка усмивка. — Ако искаш да знаеш, сънувах го.

— Донесъл съм ти малък подарък — казах й аз. Подадох й едно кафяво мече, облечено като лекар. Кейт взе мечето и продължи да се усмихва. Вълшебната усмивка я караше да изглежда почти като старата Кейт.

Сложих ръка до нейната. Целунах подутата й глава, сякаш беше най-нежното цвете, което се е раждало някога на земята. Прелетяха искри, странни искри, но може би най-силните досега.

— Липсваше ми повече, отколкото бих могъл да изразя с думи — прошепнах в косите й.

— Кажи го пак — прошепна ми тя. После отново се усмихна. И двамата се усмихнахме. Речта й може би наистина беше леко забавена, но не и съзнанието й.

Десет дена по-късно Кейт се качи на една тромава метална проходилка на четири крака. Оплакваше се, че мрази тази „джаджа“ и ще я захвърли след седмица. Всъщност процесът й отне почти четири седмици, но и това постижение се смяташе за чудо.

Ужасният побой беше оставил вдлъбнатина с формата на полумесец от лявата страна на челото й. Засега тя отказваше да я отстрани с пластична операция. Смяташе, че белегът й придава неповторим характер.

В известен смисъл беше така. Това беше истинската, неподправена Кейт Мактиърнън.

— Освен това белегът е част от историята на моя живот. Това е неговият смисъл — казваше тя. Говорът й беше близо до нормалния и постепенно се избистряше.

Всеки път, когато виждах полумесеца на челото на Кейт, аз си спомнях за Реджиналд Дени, шофьор на камион, който беше жестоко пребит по време на масовите вълнения в Лос Анджелис. Спомнях си как изглеждаше след произнасянето на първата присъда. Главата на Дени беше страхотно нарязана, направо надупчена от едната страна. Когато го видях по телевизията една година след инцидента, той изглеждаше по същия начин. Мислех си също за един разказ на Натаниел Хоторн, наречен „Белег по рождение“. Белегът на Кейт я правеше по-съвършена. Поне в моите очи с този полумесец тя беше още по-красива и необикновена отпреди.

По-голямата част от юли прекарах у дома във Вашингтон с децата и Нана. На два пъти отскачах до Дърам да видя Кейт, но това беше всичко. Колко бащи успяват да прекарат цял месец с децата си, влизайки в ритъма на техния щур и неудържим бяг през детството? През това лято Деймън и Джани тренираха бейзбол. Освен това в програмата им имаше музика, филми, шумни разговори на общи теми плюс пристрастяване към бисквити с шоколадови парченца в тях. И двамата спяха под едно одеяло с мен през първите десетина дни — докато се съвзема, докато забравя последните месеци от живота си в ада.

Притеснявах се, че Казанова ще ме преследва, за да отмъсти за убийството на най-добрия си приятел, но засега от него нямаше ни вест, ни кост. В Северна Каролина не бе отвлечена нито една красавица. Вече нямаше капка съмнение, че Дейви Сайкс не е Казанова. Няколко души от местната полиция бяха подложени на разследване, включително неговият партньор Ник Ръскин и дори шефът му Хатфийлд. Всички ченгета имаха алиби и ги бяха пуснали да си вървят по живо по здраво. Кой, по дяволите, беше Казанова тогава? Нима щеше просто да изчезне като подземната му къща? Нима му се бяха разминали всичките отвратителни убийства? Беше ли способен да спре да убива?

 

 

Една нощ в края на юли към един часа телефонът иззвъня. Нана и децата вече си бяха легнали. Аз свирех джаз на пианото както за собствено удоволствие, така и за да държа на крака няколкото пияници по Пета улица с музиката на Майлс Дейвис и Дейв Брубек.

На телефона беше Кайл Крейг. Изръмжах, като чух спокойния му глас.

Очаквах лоши новини, разбира се, но не точно такива, каквито научих през тази нощ.

— По дяволите, Кайл, какво има? — попитах го аз направо, опитвайки се да обърна неочакваното му обаждане на шега. — Нали ти казах да не ми се обаждаш никога повече.

— Този път се наложи, Алекс — просъска той по междущатската линия. — Сега ме слушай внимателно.

Кайл говори в продължение на близо половин час и ми съобщи нещо, което изобщо не бях очаквал. Беше нещо много, много по-лошо.

След като затворих, аз се върнах на верандата. Дълго седях там и мислех какво да правя сега. Нищо не можех да направя, абсолютно нищо.

— Няма да има край — прошепнах аз на стените.

Отидох да си взема пистолета. Мразех да го държа у дома. Проверих всички врати и прозорци на къщата. Най-накрая си легнах.

Отново чух думите на Кайл, докато лежах в тъмната спалня. Чух го да ми съобщава своята шокираща сензация. Видях лицето, което не исках да виждам никога повече. Спомних си всичко.

— Гари Сонеджи е избягал от затвора, Алекс. Оставил е бележка. Там пише, че ще се отбие да те види в скоро време.

Няма да има край.

Лежах в леглото и размишлявах върху факта, че Гари Сонеджи все още иска да ме убие. Той самият ми го каза. Беше разполагал с достатъчно време в затвора, за да обмисли натрапчивия си план — как, къде и кога да го направи.

Най-накрая заспах. Беше на зазоряване. Започваше нов ден. Наистина няма да има край.