Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (119)

118

Очисти Сайкс.

Мъчех се да овладея чувствата си, да намеря скрития си резерв от спокойствие, докато тичах към покритата задна веранда, потънала в мрак и играещи сенки. Чух бръмченето на климатична инсталация вътре. Забелязах олющена лепенка на белосаната входна врата. На нея пишеше: „Аз живея заради сладкишите на баба.“

Той беше открил още една хубавица. Тази нощ щеше да я отвлече. Звярът не можеше да се спре.

— Добър вечер, Крос. А сега свали пистолета. Направи го много бавно, задник такъв — каза дълбокият глас някъде от тъмното зад мен.

За миг затворих и двете си очи. Свалих пистолета и след това го хвърлих на ливадата сред тревата и боровите иглички. Усещах тялото си като асансьор по време на свободно падане.

— Сега се обърни, кучи сине. Гаден, шибан натрапник.

Обърнах се и погледнах Казанова в лицето. Най-сетне беше пред мен, само на една ръка разстояние. Беше насочил полуавтоматичен браунинг към гърдите ми.

Край на задълбочените размисли, сега ми оставаха само голите инстинкти. Оставих десния ми крак да се подгъне, сякаш бях изгубил опора. После забих юмрук в главата на Сайкс, така че свитки му излязоха от очите. Това беше жесток удар, зашеметяващ топовен изстрел.

Сайкс се свлече на колене, но веднага се изправи. Сграбчих го за якето и го блъснах в стената на къщата. Ръката му изпука в дъските и изпусна оръжието. Чувствах се на сигурна почва и отново го нападнах. От емоционална гледна точка моментът беше изцяло в добрата стара традиция на уличния бой. Така го исках. Тялото ми изпитваше остра нужда от физически контакт и облекчение.

— Хайде, копеле — предизвика ме той. И на него му се искаше да се бие.

— Нямай грижа — отвърнах. — Ето ме.

В къщата светна още една лампа.

— Кой е там?

Звукът на женския глас ме свари неподготвен.

— Кой е там?

Юмрукът му се понесе към мен със страхотен замах. Доста добра скорост и точен прицел. Той беше не само любовник, но и приличен боксьор. Спомних си думите на Кейт, че е ужасно силен. Но нямах намерение да губя ценно време в смъртоносната му хватка.

Посрещнах удара с горната част на ръката си и за миг тя се вцепени. Добре де, наистина беше силен. Стой далеч от силата му, предупредих се аз. Удряй го обаче. Удряй, удряй.

Изстрелях мощен десен ъперкът в стомаха му. Мислех за Кейт и побоя, който й беше нанесъл заради, неподчинението й. Ясно си припомних и последния побой, който я бе смазал.

Забих още веднъж дясната си ръка в стомаха му. Усетих как омекна. Мисля, че го ударих под пояса. Сайкс простена и се свлече. Това беше трик, хитър номер от негова страна.

Светна ми един юмрук, който попадна в слепоочието ми. Главата ми дрънна като камбана. Аз изсумтях и започнах леко да подскачам, за да му покажа, че не ме е наранил. Това вече беше уличен бой във вашингтонски стил. Хайде, бяло момче! Удари ме, чудовище. Толкова пъти бях мечтал за този миг.

Отново забих пестник в долната част на стомаха му. Убий тялото и главата ще умре. Исках да направя и главата му на пихтия. За всеки случай го цапардосах и по носа. Най-доброто ми попадение досега. Сампсън щеше да се гордее с този удар. Аз се гордеех.

— Това е за Сампсън — казах му през стиснати зъби. — Той ме помоли да ти предам това. Лично да ти го връча.

Ударих го в гърлото и той се задави. Продължих да подскачам. Аз не само приличах на Мохамед Али, но можех и да се бия като него, когато се налагаше. Можех да защитя това, което имаше нужда от защита. Можех да бъда уличен побойник, ако ситуацията го изискваше.

— Това е за Кейт.

Отново забих един удар в носа на Сайкс. След това един десен прав в лявото око. Лицето му цъфна разкошно. Намушкай го с кол в сърцето, Алекс, като вампир.

Знаех, че той е силен, в добра форма и все още опасен. Отново се нахвърли срещу мен. Държеше се като разярен бик по време на корида. Отстъпих встрани и той наниза ръката си от лакътя надолу в стената на къщата, като че ли искаше да я изравни със земята. Малката къща изскърца и се разклати.

Светнах един жесток юмрук в слепоочието му. Главата му силно се отметна назад и така се удари в алуминиевия кант на прозореца, че един зъб му се откърти. Той започна да се олюлява и да диша на пресекулки. Внезапно в далечината се чу вой на сирени. Жената вътре беше извикала полицията. Но нали аз бях полицията?

Някой ме удари отзад, и то жестоко.

— О, мили Боже, не — простенах аз и се опитах да се отърся от болката.

Не беше възможно! Нямаше начин точно това да се случи!

Кой ме беше ударил? Защо? Не можех да схвана, не можех да разбера, не можех да избистря съзнанието си толкова бързо.

Бях замаян и наранен, но въпреки всичко се обърнах.

Видях една накъдрена руса жена, облечена с прекалено голяма тениска с надпис „Селскостопанска помощ“. Тя все още държеше лопатата, с която току-що ме беше халосала.

— Веднага да оставиш приятеля ми! — изкрещя тя. Лицето и вратът й бяха кървавочервени. — Остави го, или ще те ударя отново. Да не си докоснал повече моя Дейви.

Моя Дейви?… Мили Боже! Главата ми се въртеше, но аз приех съобщението. Поне така си мислех. Дейви Сайкс беше излязъл да се види с приятелката си. Той не преследваше никого. Не беше дошъл да убива. Той беше гадже на „Селскостопанската помощ“.

Май изгубих играта, помислих си аз, отстъпвайки от Сайкс. Може би акълът ми бе прегорял във фурната окончателно и безвъзвратно. А може би бях като повечето детективи, разследващи убийства, които познавах — преуморен от работа и склонен към непоправими пропуски. Бях допуснал грешка. Не бях прав за Дейви Сайкс — само че не разбирах как се получи така.

Кайл Крейг пристигна в къщата в Маккълърс след по-малко от час. Както обикновено той беше спокоен и абсолютно безизразен.

— Детектив Сайкс има роман с тази жена вече повече от година. Ние знаехме за това. Сайкс не е заподозрян. Той не е Казанова. Иди си у дома, Алекс. Просто си иди. Нямаш повече работа тук.