Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (111)

110

Избрах същата посока, от която дойдохме двамата със Сампсън. От гората можеше да се излезе само по един път и вероятно Казанова и Рудолф бяха поели именно по него. Мразех самата мисъл, че оставям Сампсън и момичетата сами, но нямах друг избор, нямах друг път.

Пъхнах пистолета в кобура под рамото и се затичах. Краката ми заработиха все по-бързо, припомняйки си какво означава бързо тичане.

Следа от прясна кръв по листата се точеше в продължение на няколко метра из гъстия храсталак. Единият от двамата кървеше обилно. Надявах се да умре от загуба на кръв. Поне бях на прав път.

Лози и бодливи храсти деряха ръцете и краката ми, докато бягах сред гъсто обраслите дебри. Млади клончета ме пляскаха през лицето. Не ми пукаше за тези шамарчета.

Тичах повече от километър, или поне така си мислех. Плувах в пот и изгарящи болки разкъсваха дробовете ми. Главата ми пареше като двигател на прегрял мотор. Всяка следваща стъпка беше по-трудна от предишната.

Доколкото можех да съдя, аз съкращавах дистанцията между мен и тях. А може би бяха точно зад мен? Може би ме бяха наблюдавали как излизам от скривалището? Бяха ли ме проследили? Дали не се опитваха да ме обградят изотзад? Двама срещу един не беше начинът, по който исках да се срещна с тях.

Огледах се за нови следи от кръв или скъсани дрехи. Търсех какви да е знаци, че са минали оттук. Дробовете ми горяха и бях прогизнал от пот. Краката ме боляха, мускулите ми бяха вдървени.

В Съзнанието ми внезапно нахлу цяло ято образи от миналото. Тичах с Маркъс Даниелс на ръце по улиците на Вашингтон. Отново виждах лицето на момченцето. Спомних си как Сампсън извика от шок и болка в къщата. Видях лицето на Нейоми.

Имаше нещо в далечината — двама мъже тичаха. Единият се държеше за рамото. Казанова? Или Джентълмена? В интерес на истината, нямаше значение — аз ги исках и двамата. Нямаше да се задоволя с по-малко.

Раненото чудовище не даваше признаци на забавяне. То знаеше, че ще го нападна всеки момент, и нададе смразяващ кръвта вик. Това ми напомни, че е непредсказуем и напълно луд. Викът: яяяяях, отекна сред елите като рев на див звяр.

Последва още един първичен вик. Яяяяях! Беше другият луд.

Близнаци, помислих си аз. И двамата бяха животни. Те вече не можеха да оцелеят един без друг.

Внезапният пистолетен изстрел ме свари неподготвен. Едно парче се откърти от кората на близкия бор и профуча покрай главата ми. Само някакви си три-четири сантиметра не стигнаха, за да ме убие на място. Единият се беше обърнал невероятно бързо и беше стрелял.

Приседнах зад дървото, което беше поело куршума вместо мен. Вперих поглед сред гъстите клони. Не можех да видя нито един от двамата. Чаках. Броях секундите. Опитвах се да накарам сърцето си да заработи отново. Кой беше стрелял? Кой беше раненият?

Бяха близо до хребета на стръмен хълм. Дали го бяха превалили? И ако е така, дали ме чакаха от другата страна? Бавно се измъкнах от сигурното прикритие на дървото и се огледах.

Отново бе злокобно и тихо. Никакви викове. Никакви изстрели. Никой не се виждаше. Какво, по дяволите, замисляха? Но въпреки всичко аз току-що бях научил нещо ново за тях. Разполагах с нова следа, по която да тръгна. Само преди миг бях видял нещо важно.

Спринтирах към голия хребет на хълма пред мен. Нищо! Сърцето ми потъна, пропадна на хиляди километри надолу в бездната. Нима бяха избягали? След всичко това?

Продължих да бягам. Не можех да допусна да се случи такава гадост. Не можех да оставя чудовищата да избягат.