Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (11)

10

Ето я най-прекрасната жена на Юга! Прекрасна във всяко отношение. Беше не само физически привлекателна — беше изключително умна. Може би също толкова неповторима, колкото и самият той.

Почти изрече думите на глас и вярваше, че са абсолютно верни. Бе хвърлил къртовски предварителен труд, работейки върху бъдещата си жертва. Кръвта му започна да пулсира в челото. Можеше да усети ритмичните й удари по цялото си тяло.

Тя се наричаше Кейт Мактиърнън. Кейтилин Маргарет Мактиърнън, за да бъде толкова точен, колкото обичаше да бъде.

Тя тъкмо излизаше от крилото за раково болни, където работеше, за да успее да си плати таксата в медицинския колеж. Беше съвсем сама, както обикновено. Последният й приятел я бе предупредил, че „ще свърши като красива стара мома“.

Никак не беше изключено. Очевидно Кейт Мактиърнън сама бе решила да бъде самотна. Можеше да е с почти всеки, който си избереше. Беше поразително красива, високоинтелигентна и състрадателна, доколкото той можеше да прецени засега. Кейт обаче беше зубрачка. Бе невероятно отдадена на обучението по медицина и задълженията си в болницата.

В нея нямаше нищо пресилено и той харесваше това. Дългата й къдрава коса чаровно обрамчваше тясното й лице. Очите й бяха тъмносини и искряха, когато се смееше. Смехът й бе заразителен, неустоим. Имаше вид на типична американка, без да е банална. Тялото й бе мускулесто, но изглеждаше тъй нежна и женствена.

Той бе наблюдавал как другите мъже я свалят — студенти, а понякога дори и някои закачливи преподаватели. Тя не им се връзваше и той виждаше как ги отклонява — с мекота и доброта.

Но от лицето й никога не слизаше тази дяволска усмивка. „Не съм на разположение — казваше тя. — Никога няма да съм ваша. Моля ви, дори не си го помисляйте. Не че съм прекалено добра за вас, просто съм… различна.“

Кейт, на която винаги можеше да се разчита, идваше точно навреме тази вечер. Тя винаги напускаше раковото отделение между осем без петнайсет и осем часа. Имаше установени навици също като него.

Тя стажуваше за първа година в Университетската болница на Северна Каролина, но от януари работеше и към съвместния проект с университета „Дюк“. Експерименталното раково отделение. Той знаеше всичко за Кейтилин Мактиърнън.

След няколко седмици тя щеше да навърши трийсет и една. Беше й се наложило да работи три години, за да събере пари за колежа и разноските по обучението. Освен това й се бе наложило да гледа две години болната си майка в Бък, Западна Вирджиния.

Тя вървеше с отмерени крачки към многоетажния гараж на медицинския център. Той трябваше да се движи бързо, за да не изостане, като през цялото време не откъсваше поглед от издължените й крака, малко бледи за неговия вкус. Не ти остава време за слънцето, а, Кейт? Или те е страх от меланома?

Тя притискаше тежки медицински книги към единия си хълбок. Красота и интелект. Възнамеряваше да практикува професията си в Западна Вирджиния, откъдето беше родом. Изглежда, не се интересуваше от печеленето на много пари. Пък и за какво й беше това? За да може да си позволи десет чифта черни супермодни маратонки?

Кейт Мактиърнън бе облечена в характерния за университета екип: снежнобяло медицинско сако, риза в цвят каки, износени кафеникави панталони, верните й черни маратонки. Отиваше й.

Почти всичко можеше да работи в полза на Кейт Мактиърнън, дори и свръхнепретенциозният стил на провинциално девойче. Особено много му допадаше липсата на респект у Кейт спрямо живота в университета и болницата и най-вече в медицинския колеж, който се имаше за голяма работа. Личеше си в стила на облеклото й, в небрежния начин, по който се държеше сега, във всяко нещо в живота й. Рядко се гримираше. Изглеждаше много естествена и досега той не бе забелязал у нея нищо фалшиво или надуто.

У нея имаше дори известна неочаквана несръчност. През тази седмица той беше видял как лицето й се покри с гъста червенина, когато се спъна в перилата пред библиотеката „Пъркинс“ и си удари хълбока в една пейка. Това събуди у него невероятна топлота. Той можеше да бъде развълнуван, можеше да изпитва човешка топлина. Искаше Кейт да го обича… Искаше да отговори на тази любов.

Точно поради това беше толкова особен, толкова различен. Точно в това беше разликата между него и останалите едноизмерни убийци и касапи, за които беше чувал или чел, а той беше чел всичко по този въпрос. Той можеше да чувства. Можеше да обича. Знаеше това.

Кейт каза нещо шеговито, докато се разминаваше с някакъв професор, който изглеждаше към четирийсетте. Казанова не можеше да я чуе от наблюдателния си пункт. Тя подхвърли през рамо остроумна реплика в отговор, но продължи да върви и остави професора да размишлява над ослепителната й усмивка.

Беше я наблюдавал повече от четири седмици и знаеше, че тя е Жената. Той можеше да обича доктор Кейт Мактиърнън повече от всички други. В този миг вярваше в това. До болка жадуваше да вярва в това. Нежно произнесе името й — Кейт…

Доктор Кейт.

Тик-пат.