Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (107)

106

Двамата със Сампсън запълзяхме на четири крака. Неистово търсехме скрития вход към подземната къща, плъзгайки пръсти и длани по буренака, докато се разраниха и започнаха да кървят. Погледнах надолу и видях, че ръцете ми треперят.

Дадох още няколко изстрела, за да могат затворените долу жени да разберат, че сме ги чули и все още сме тук. След това бързо презаредих.

— Ние сме тук, горе! — извиках аз, залепил глава до земята. Бурените и тревата деряха лицето ми. — Ние сме от полицията!

— Готово, Алекс! — извика Сампсън. — Ето го капака! Или поне нещо като капак.

Да тичаш през високия гъст храсталак, беше като да пресичаш буйна река. Капакът беше скрит сред орлови нокти и трева до кръста близо до мястото, което беше претърсвал Сампсън. Той бе покрит с допълнителен пласт чимове и дебел килим от борови иглички. Изключено да бъде открит от спасителен отряд или случайни туристи.

— Аз ще сляза пръв — казах на Сампсън. Кръвта бучеше и отекваше в ушите ми. При други обстоятелства той щеше веднага да оспори решението ми. Не и този път.

Затрополих тичешком надолу по стръмната и тясна дървена стълба, която изглеждаше така, сякаш е стояла там от векове. Сампсън беше непосредствено след мен. Добрите близнаци.

В дъното на стълбата имаше втора врата. Тежките дъбови дъски изглеждаха нови — като че ли вратата е била поставена през последните една-две години. Бавно натиснах дръжката. Беше заключена.

— Влизам — извиках аз, в случай че отзад имаше някой. След това изстрелях два откоса в ключалката и тя се разби. Дървената врата поддаде и се отвори, след като рязко я блъснах с рамо.

Най-сетне бях в къщата на ужасите. От това, което видях, ми се повдигна. На едно канапе в добре обзаведена дневна грижливо беше положена мъртва жена. Трупът беше започнал да се разлага. Чертите бяха неузнаваеми. По цялото тяло на жертвата пълзяха червеи.

Движи се, наложи се да заповядам на себе си. Върви! Веднага!

— Аз съм точно зад теб — прошепна Сампсън със своя дълбок глас, запазен само за местопрестъпления. — Внимавай какво правиш, Алекс.

— Полиция! — извиках аз. Гласът ми трепереше и бе придобил дрезгав тембър. Страхувах се от това, което може би щяхме да открием в скривалището. Още ли беше тук Нейоми? Жива ли беше?

— Ние сме тук, долу! — извика една жена. — Можете ли да ме чуете?

— Чуваме ви! Идваме! — изкрещях отново.

— Помогнете ни, моля ви! — прозвуча още един глас някъде навътре в подземната къща. — Внимавайте. Той е коварен.

— Я виж ти. Той бил коварен — прошепна Сампсън. Никога не падаше по гръб.

— Той е в къщата! Той е тук сега! — извика друга жена, за да ни предупреди.

Сампсън все още стоеше непосредствено зад мен.

— Какво ще кажеш да заемем стратегическа позиция, партньоре? Да се качим на покрива?

— Искам аз да я намеря — казах. — Трябва да намеря Шуши.

Той не възрази.

— Мислиш ли, че любовникът е някъде тук? Казанова, де… — прошепна той.

— Носят се такива слухове — казах аз и бавно се промъкнах напред. И двамата бяхме извадили пистолетите си, готови за стрелба. Нямахме представа какво ни очаква. Дали любовникът ни чакаше?

Давай! Давай! Размърдай тези крака!

Излязох от безлюдната дневна. На тавана на коридора бяха монтирани лампи по последна дума на техниката. Как беше успял да прокара електричество тук? С трансформатор? С генератор? На каква мисъл трябваше да ме наведе това? Че е сръчен? Че има връзки с местната електрическа компания?

Колко време му е отнело да приведе подземната изба в този вид? Да я благоустрои така? Да превърне фантазията си в реалност?

Пространството беше голямо. Навлязохме в дълъг коридор, който завиваше надясно от дневната. От двете му страни имаше врати, затворени отвън с катинари като затворнически килии.

— Трябва да си пазим гърбовете — казах на Сампсън. — Аз влизам във врата номер едно.

— Аз винаги ти пазя гърба — прошепна той.

— Пази и своя.

Приближих се до първата врата.

— Полиция! — извиках. — Аз съм детектив Алекс Крос. Всичко ще бъде наред.

Изкъртих първата врата и погледнах вътре. Искаше ми се да видя Нейоми. Молех се да е тя.