Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (106)

105

— Тръпки ме полазват от това място — каза Сампсън. — Тъй наречената тютюнева ферма.

Това, което някога е било фермата на Снайдър, сега беше зловещо, извънземно, дяволски злокобно място. Нямаше почти никакви видими доказателства, че някога тук са живели човешки същества. И въпреки това можех да усетя кръвта и костите на робите, докато стоях пред тревожещите руини на старата тютюнева ферма.

Калини, орлови нокти и бръшлян стигаха чак до гърдите ми. Червени и бели дъбове, секвои и евкалипти се издигаха високи и могъщи там, където някога е била процъфтяващата ферма. Но самата ферма беше изчезнала.

Усетих студено петно в центъра на гърдите си. Не беше ли точно тук гадното място? Дали не бяхме близо до къщата на ужасите, която Кейт бе описала?

Бяхме си проправяли път на север, а после на изток. Не бяхме много далеч от магистралата, където ми се щеше да бяхме паркирали колата. Според грубите ми сметки намирахме се на не повече от четири-пет километра от нея.

— Спасителните отряди никога не са навлизали толкова навътре в гората — каза Сампсън, докато търсехме наоколо. — Храсталакът е наистина плътен и гаден. Доколкото виждам, не е утъпкан.

— Доктор Фрийд каза, че той вероятно е последният човек, който е бил тук и е проучил всяка от гарите на Подземната железница. Гората е станала прекалено гъста и дива за обикновени посетители — казах аз.

Кръвта и костите на моите прадеди. Това беше могъща, почти непоносима представа: да крачиш там, където някога робите са били държани затворени години наред. Никой никога не е дошъл да ги спаси. На никой не му е пукало. Нито един детектив не е дошъл да търси чудовищата в човешки облик, отвлекли цели семейства от техните домове.

Използвах естествените знаци, маркирани върху картата, за да се ориентирам къде би могла да се намира старата изба на Снайдър. Освен това се опитвах да се взема в ръце — в случай, че открием нещо, което не бих желал да намерим.

— Сигурно търсим някаква много стара врата, по-скоро капак в земята, водещ към подземни помещения — обърнах се към Сампсън. — На картата на Фрийд не е обозначено нищо конкретно. Избата би трябвало да се намира на дванайсет до петнайсет метра западно от тези секвои. Смятам, че става дума именно за тези дървета и в момента вероятно стоим точно над избата. Но къде, по дяволите, е капакът?

— Вероятно е на такова място, където никой да не стъпи отгоре й по погрешка — размишляваше Сампсън, докато продължаваше да си пробива път сред все по-гъстия и див храсталак.

Отвъд плетеницата от лозови клони имаше открита полянка, където някога са садили и отглеждали тютюн. По-нататък се виждаха още дебели дървета. Въздухът беше горещ и спарен. Сампсън ставаше нетърпелив и отмъстително счупи няколко орлови нокти. Той тропаше силно с крака, опитвайки се да налучка скрития капак. Напрягаше слух за глух тътен на дърво или метал под високата трева и гъсто преплетените бурени.

— Едно време това е била много голяма изба на две нива. Казанова може дори да я е разширил. Може да е построил нещо по-така за своята къща на ужасите — казах аз, докато търсех из непроходимите храсталаци.

Мислех за Нейоми — затворена под земята толкова дълго време. Тя ми беше станала истинска мания през последните седмици. И все още продължаваше да ме измъчва. Сампсън беше прав за тези гори. Те бяха зловещи и аз чувствах, че се намираме на сатанинско място, където се вършат забранени, тайни неща. Нейоми може би беше съвсем, наблизо, някъде тук, под земята.

— Пак започваш да ми приличаш на дърта вещица. Опитваш се да мислиш като този перверзен гадняр. Сигурен ли си, че заслужилият доктор Сакс не е Казанова? — попита Сампсън, докато работеше.

— Не, не съм. Но и не знам защо дърамската полиция го арестува. Как така изведнъж най-случайно откриха бельото? И най-вече как така това бельо се оказа в къщата на Сакс?

— Ами може би защото той е Казанова. Може би защото държи бельото там, та да си го мирише в дъждовни следобеди. Борците срещу престъпността от ФБР и Дърам сега ще прекратят ли случая?

— Да, ако за известно време няма друго убийство или отвличане. И щом ударят катанеца на случая, Казанова може да си отдъхне и да се отдаде на планове за бъдещето.

Сампсън се изправи и протегна дългия си врат. Изпъшка и след това тихо взе да мърмори. Тениската му беше прогизнала от пот.

— Имаме много път до колата. Дълъг, тъмен, горещ, пълен с комари път.

— Още не. Не ме оставяй точно сега.

Не исках да си тръгвам и да прекратя търсенето за деня.

Присъствието на Сампсън беше голямо предимство за мен. На картата на доктор Фрийд имаше още три ферми. Две от тях изглеждаха обнадеждаващо, другата можеше да се окаже прекалено малка. Но може би точно затова Казанова я беше избрал за свое скривалище. Той беше опърничав и си падаше по необичайното.

И аз бях същият. Исках да продължа търсенето през нощта, независимо дали се намирам, сред тъмни гори, черни змии, или убийци-близнаци.

Спомних си ужасяващата история на Кейт за изчезващата къща и онова, което ставаше вътре. Какво всъщност се бе случило с Кейт в деня, когато е избягала? Ако къщата не е била в тази гора, то къде, за Бога? Трябва да е била под земята. Нищо друго не се връзваше.

Нищо до този момент не се връзваше.

Освен ако някой не беше изтрил целенасочено и най-малката останка от фермата.

Освен ако някой не беше използвал стария дървен материал за други строителни цели.

Накрая извадих пистолета си и се огледах за нещо — каквото и да е, — по което да стрелям. Сампсън ме наблюдаваше с ъгълчето на окото си. С любопитство, но без думи засега. Изпитвах необходимост да се разтоваря от обзелия ме гняв. Да се освободя от отровата, от напрежението. Тук, намясто. Ала нямаше в какво да се прицеля. Нямаше подземна къща на ужасите.

Нямаше обаче дори и една-единствена прогнила дъска нито от къщата, нито от хамбара на фермата. Нямаше никакви останки.

Накрая изстрелях една серия във възлестия ствол на близкото дърво. В обземащата ме лудост един чвор от дървото ми заприлича на мъжка глава. Стрелях отново и отново. Все точни попадения, смъртоносни, право в целта. Аз убих Казанова!

— По-добре ли ти стана? — погледна ме Сампсън над черните си слънчеви очила. — Уцели Торбалан право в гадното око.

Той се облегна на едно дръвче, което ми приличаше на човешки скелет. До горката фиданка не достигаше достатъчно светлина.

— Наистина е време да си обираме крушите — каза той.

И тогава чухме викове!

Изпод земята се разнасяха гласове на жени.

Виковете бяха приглушени, но въпреки това ги чувахме ясно. Бяха на север от нас, още по-навътре в гъстия храсталак, но близо до откритата ливада зад старите тютюневи поля.

Плътно омотано кълбо от напрежение се стовари върху мен с невероятна сила. Главата ми неволно клюмна към гърдите.

Сампсън извади своя „Глок“ и даде два бързи изстрела, още няколко сигнала за затворените жени, за тези, които викаха изпод земята — все едно кои бяха те.

Приглушените викове ставаха все по-силни, сякаш се надигаха от десетия кръг на ада.

— Господи, Исусе Христе — прошепнах аз. — Намерихме ги, Джон. Намерихме къщата на ужасите.