Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (105)

104

Двамата със Сампсън отидохме с колата до град Бригадун в Северна Каролина. Имахме намерение да тръгнем пеша през гората до мястото, където Кейт е била намерена в река Уайкейджил. Рей Бредбъри е писал, че „да поемеш риск, е като да скочиш от скала и да си изработиш криле, докато падаш“. Сампсън и аз се готвехме да скочим.

Докато си пробивахме път през злокобната гора, високите дъбове и ели започнаха постепенно да гасят всеки лъч светлина. Хорът на комарите беше плътен като меласа. Въздухът бе неподвижен.

Можех да си представя, можех да видя как Кейт тича през същата тази тъмна гора само преди няколко седмици, борейки се за живота си. Мислех за нея сега, когато се крепеше на системи за поддържане на живота. Можех да чуя жуженето на апаратите. Самата мисъл ми причиняваше болка.

— Не се чувствам добре в дълбоки тъмни гори — призна Сампсън, докато вървяхме под плътен чадър от преплетени лози и върхари, наподобяващи платнища на палатка. Той носеше тениска, черни слънчеви очила, дънки и обувки с грайфери. — Напомнят ми за Хензел и Гретел. Мелодраматична помия, братле. Мразех тази приказка като дете.

— Ти никога не си бил дете — припомних му аз. — Беше висок метър и осемдесет и два още на единайсет години и вече беше отработил вледеняващия си втренчен поглед.

— Може и така да е, но въпреки това мразех тези братя Грим. Мрачната страна на германския дух, изкарваща на бял свят гадни фантазии, за да деформира духа на немските дечица. Явно е имало голям ефект.

Сампсън успя да ме накара да се усмихна със своите деформирани теории за нашия деформиран свят.

— Как не те е страх да ходиш из крайните квартали на Вашингтон през нощта, а една приятна разходка из тези гори ти сви сармите? Нищо не може да ти навреди тук. Ели. Мускатово грозде. Къпини. Може да изглежда зловещо, но е безвредно.

— Което изглежда зловещо, е зловещо. Това е моят девиз.

Сампсън се бореше да провре величественото си тяло през плетеницата от млади дръвчета и орлови нокти в началото на гората. На места орловите нокти наистина бяха като мрежеста завеса. Като че ли поникваха преплетени.

Запитах се дали Казанова ни наблюдава. Подозирах, че е доста търпелив наблюдател. И той, и Уил Рудолф бяха много умни, организирани и предпазливи. Бяха вършили престъпления години наред и никой не ги беше заловил.

— Какво мислиш за историята на робите по тези земи? — попитах Сампсън, докато вървяхме. Исках да отклоня ума му от отровните змии и змиеподобните лози. Исках да се съсредоточи върху убиеца или убийците, които може би обитаваха заедно с нас тези гори.

— Чел съм Дженовезе и Мохамед Ауад — отговори той. Не можех да разбера дали говори сериозно. Сампсън беше доста начетен за човек на действието.

— Подземната железница е действала в този район. Избягали роби и цели семейства са били пазени на сигурно място в течение на дни и дори седмици в някои от околните ферми. Наричали са ги гари — казах аз. — Те именно са отбелязани на картата на доктор Фрийд. На това е посветена и книгата му.

— Не виждам никакви ферми. Само това лайняно мускатово грозде — оплака се Сампсън и отмести още няколко клона с дългите си ръце.

— Големите тютюневи ферми са се намирали на запад оттук. Изоставени са преди повече от шестдесет години. Помниш ли, че ти разказах за една студентка от Университета на Северна Каролина, която е била брутално изнасилена и убита през осемдесет и първа? Разложеното й тяло било намерено някъде тук. Мисля, че е била убита от Рудолф, а може би от Казанова. Горе-долу по това време са се срещнали за първи път. Картата на доктор Фрийд показва местонахождението на старата Подземна железница, както и повечето ферми в околността, където са били държани на скрито място избягалите роби. Някои от фермите са имали огромни подземни изби, дори цели подземни жилища. Самите ферми вече ги няма. Нищо не си личи от птичи поглед. Освен това всичко е обрасло плътно с орлови нокти и фиданки. Но складовете са още тук.

— Хм. Значи твоята карта може да ни каже къде са били едно време тютюневите ферми?

— Ами да. Имам карта. Имам компас. Имам и пистолет „Глок“ — казах аз и потупах кобура си.

— И най-важното — добави Сампсън — имаш мен.

— Това също. Бог да пази мръсниците от нас двамата.

Вървяхме много дълго в горещия, влажен, пълен с комари следобед. Успяхме да открием три от фермите, където някога отглеждането на тютюн е процъфтявало, където изплашени до смърт чернокожи мъже и жени, понякога цели семейства, са били крити в стари изби, докато успеят да избягат на север, в свободни градове като Вашингтон.

Две от избите се намираха точно там, където доктор Фрийд бе казал да ги търся. Прогнили дъски и изкривени ръждясали железа бяха единственото, останало от някогашните ферми. Сякаш някакъв разгневен Бог беше дошъл и сринал всичко по земите, където е съществувало робовладелство.

Към четири часа следобед стигнахме до някога величествената и процъфтяваща ферма на Джейсън Снайдър и неговото семейство.

— Откъде си сигурен, че сме където трябва? — огледа Сампсън малкото изолирано и изоставено място, където бях спрял.

— Така е според картата на доктор Луис Фрийд. Същото показва и компасът. Той е прочут историк, следователно трябва да е прав.

Но и Сампсън имаше право. Тук нямаше нищо за гледане. Фермата на Джейсън Снайдър беше напълно изчезнала. Точно както казваше Кейт.