Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (101)

100

Веднага разпознах шефа на дърамската полиция. Той беше навършил наскоро четирийсет години и приличаше на бивш професионален футболен защитник. Роби Хатфийлд беше висок около метър и осемдесет и осем, с квадратна челюст и могъщо телосложение. Осени ме дивата параноична мисъл, че той може да е Казанова. Във всеки случай подхождаше за тази роля. Дори пасваше на психологическия профил на Казанова.

Детективите Ник Ръскин и Дейви Сайкс вървяха от двете страни на арестувания доктор Уик Сакс. Разпознах още няколко местни детективи. Всички изглеждаха дяволски притеснени, но тържествуващи и най-вече облекчени. Сакс обаче приличаше на човек, който току-що се е изкъпал с дрехите. Изглеждаше виновен.

Ти ли си Казанова? Ти ли си Звярът в края на краищата? Ако е така, какъв номер, по дяволите, въртиш сега? Искаше ми се да задам на Сакс хиляди въпроси, но нямах възможност.

Ник Ръскин и Дейви Сайкс си разменяха шеги с някои от събратята си в претъпканото фоайе. Двамата детективи ми напомняха за неколцина професионални спортисти, които познавах във Вашингтон. Повечето обожаваха светлините на рампата, някои живееха заради тях. По-голямата част от дърамската полиция, изглежда, бе подчинила действията си на същата цел.

Косата на Ръскин лъщеше и беше вчесана назад, плътно зализана с брилянтин. Той беше готов за светлините на рампата. Дейви Сайкс също изглеждаше готов. Вървете да гледате списъка със заподозрени лекари, идеше ми да им кажа. Тази работа не е приключила! Тя едва сега започва. Истинският Казанова ви ръкопляска точно в този момент. Може би ви гледа от тълпата.

Пробих си път по-близо до Уик Сакс. Трябваше да огледам всичко в най-автентичния му вид. Да го почувствам. Да го видя и да го чуя. Да го разбера по някакъв начин.

Съпругата и двете деца на Сакс бяха задържани в столовата до вестибюла. Изглеждаха наранени, много тъжни, и объркани. Те също разбираха, че нещо не е наред. Семейството на Сакс не изглеждаше виновно.

Роби Хатфийлд и Дейви Сайкс най-сетне ме забелязаха.

— Доктор Крос, благодаря ви за помощта.

Началникът на полицията Хатфийлд беше великодушен в този триумфален миг. Бях забравил, че аз съм човекът, който донесе снимката на Сакс от апартамента на Джентълмена в Лос Анджелис. Такава неоценима детективска заслуга… такава удобна, шибана улика.

Това беше абсолютна грешка. Чувствах грешката, надушвах грешката. Това бе първокласен заговор, който се осъществяваше по съвършен начин. Казанова се изплъзваше, изпаряваше се точно в този момент. Никога нямаше да го заловим.

Началникът на дърамската полиция най-сетне ми подаде ръка. Поех ръката на шефа и я стиснах силно, задържах я в своята.

Мисля, че той се изплаши да не би да се изправя пред камерите заедно с него. Досега Роби Хатфийлд бе успял да запази вида си на непристъпен ръководител. Той и неговите детективски суперзвезди щяха да поведат шествието начело с Уик Сакс навън. Щеше да бъде велик, опияняващ миг под пълната луна и ослепителните слънца на прожекторите. Липсваха само виещи кучета.

— Знам, че спомогнах за откриването му, но Уик Сакс не е извършил това — казах право в лицето на Хатфийлд. — Вие арестувате не когото трябва. Нека ви обясня защо. Дайте ми десет минути още сега.

Той ми се усмихна и усмивката му изглеждаше дяволски снизходителна. За миг имах чувството, че едва ли не се е вкаменил. Хатфийлд се отдръпна от мен и излезе навън. Изправи се пред ярките светлини на телевизионните камери, изпълнявайки ролята си блестящо. Беше толкова обзет от самия себе си, че почти забрави за Сакс.

Онзи, който се е обадил за дамското бельо, можеше да е само Казанова, помислих си аз. По пътя на логиката се приближавах все по-близо до възможната идентификация на чудовището. Това бе работа на Казанова. Казанова стои зад всичко това, няма друг начин.

Доктор Уик Сакс мина покрай мен, докато го извеждаха от къщата. Беше облечен в бяла памучна риза и черни панталони. От главата до петите дрехите му бяха прогизнали от пот. Представих си как плува в обувките си: черни мокасини със златни токи. Ръцете му бяха вързани зад гърба. Цялата му арогантност се бе изпарила.

— Нищо не съм направил — каза ми той с тих, сподавен глас. Очите му умоляваха. Той също не можеше да повярва. И тогава каза нещо невероятно трогателно. — Аз не наранявам жените. Аз ги обичам.

В този момент, както си седях на верандата на Сакс, бях поразен от една абсолютно налудничава и умопомрачителна мисъл. Имах чувството, че спирам насред изпълнението на тройно салто. Времето спря. Той беше Казанова! Внезапно разбрах това.

Уик Сакс беше оригиналният модел, използван за сътворението на Казанова. Още от самото начало планът на чудовищата е бил такъв. Те са разполагали с изкупителна жертва за своите съвършени убийства и приключения а ла маркиз Дьо Сад.

Всъщност доктор Уик Сакс беше Казанова, но не беше едно от двете чудовища. Казанова също се оказа фасада. Той не знаеше нищо за истинския „колекционер“. Той бе поредната жертва.