Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (95)

94

Кейт изпадна в шок от болката, но все още се държеше на крака и най-сетне видя втория мъж. Той се засили и я удари със замах в челото. Тя чу метален звън и почувства, че пада, че се свлича на пода. Почувства, че издиша, ако трябваше да бъде съвсем точна. После тялото й се сгърчи на дървения под.

Два гласа се разнесоха над нея. Две чудовища в нейната спалня. Стереокошмар.

— Не трябваше да идваш.

Тя разпозна гласа на Казанова. Той говореше на втория нападател. Демон номер две, скрит зад вратата. Доктор Уил Рудолф.

— Напротив, аз съм човекът, който трябваше да дойде. Аз не съм влюбен в тази тъпа кучка. На този свят няма друг, на когото да му пука по-малко за нея. Помисли добре. Бъди разумен.

— Добре, Уил. Какво искаш да правиш с нея? — промълви отново Казанова. — Тя е твоя. Нали това искаш?

— Лично аз бих я изял, хапка по хапка — отговори доктор Уил Рудолф. — Или смяташ, че е прекалено?

Те продължиха да се смеят като двама приятели, които си бъбрят в гимнастическия салон. Кейт почувства, че се изпарява от сцената. Тя си отиваше. Накъде се бе запътила?

Уил Рудолф каза, че й е донесъл цветя. И двамата се заляха в смях на тази шега. Те отново ловуваха заедно. Никой не можеше да ги спре. Кейт усещаше миризмата на техните тела, силен мъжки аромат на мускус, който се съчетаваше в някакво всепоглъщащо присъствие.

Тя остана в съзнание много дълго. Съпротивлява се с всички сили. Беше упорита, волева, дяволски горда. Най-накрая светлината изгасна за нея точно като в стар лампов телевизор. Размазан образ, после малка светла точица, после чернота. Толкова просто, толкова прозаично.

Те светнаха лампата, след като свършиха, така че всички обожатели на Кейт Мактиърнън да могат хубаво да я разгледат за последен път.

Това бе нещо повече от хладнокръвно убийство.