Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (94)

93

Тик-пат. Тик-пат.

Кейт най-сетне чу шум. Една дъска на пода изскърца от дясната страна на спалнята. Съвсем, съвсем мъничък звук… но не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

Това не беше нейното въображение, не беше сън. Тя усещаше, че той отново е в нейната спалня.

Нека това да е налудничава мисъл, нека това да е сцена от кошмар, нека целият последен месец да бъде само кошмар, който сънувам.

„О, Господи, о, Боже, Исусе Христе, не!“ — помисли си тя.

Той беше в нейната стая. Беше се върнал! Това беше толкова ужасно, че тя не можеше да се насили да повярва в реалността.

Кейт задържа дъха си, докато изпита болки в гърдите като при белодробен спазъм. Тя никога не беше вярвала истински, че той ще се върне.

Сега осъзна, че това е било ужасна грешка. Най-страшната в живота й, но не и последната, която й бе съдено да допусне. Така поне се надяваше.

Кой беше този изключителен психопат? Толкова много ли я мразеше, че бе готов да рискува всичко? Или това откачено копеле си мислеше, че я обича?

Седна напрегнато на ръба на леглото и внимателно се заслуша в очакване на нов шум. Беше готова да скочи върху него. Ето пак… тихичко изпукване. Той се приближаваше от дясната страна на стаята.

Най-накрая тя видя целия тъмен силует на неговото тяло. Жадно пое глътка въздух и почти се задави.

Той беше, мътните да го вземат, чумата да го тръшне.

Мощна, пълна с омраза енергия потече между тях като електрически ток. Най-сетне очите им се срещнаха. Дори в тъмнината неговите сякаш я изгаряха. Толкова добре си спомняше очите му.

Кейт се опита да се изплъзне от първия му удар.

Ударът дойде светкавично и силно. Той не беше загубил бързината си. Мъчителна болка прониза през рамото цялата й лява страна. Все пак тренировките по карате я предпазиха от парализиране. Както и чистият й инат. Волята за живот беше станала нейна запазена марка. Тя се надигна от леглото. Държеше се на крака. Готова да го посрещне.

— Грешка — просъска тя. — От твоя страна този път.

Отново видя очертанията на тялото. Този път в светлината на лунните лъчи, струящи през прозореца на спалнята. Страх и отвращение обхванаха Кейт. Имаше чувството, че сърцето й може да спре, просто да прекрати дейността си, и толкова.

Изстреля един силен ритник. Удари го жестоко в лицето и чу изхрущяването на костта. Беше ужасяващо, но и прекрасно да чуе този звук.

Един висок глас изпищя от болка. Беше го наранила!

Сега го направи отново, Кейт. Тя отскочи, полетя напред, ритна с всичка сила тъмното движещо се тяло, целейки се в стомаха. Той отново изхърка от болка.

— Харесва ли ти? — изкрещя му Кейт. — Харесва ли ти?

Беше го спипала и се закле, че този път няма да го изтърве. Щеше да залови Казанова съвсем сама. Беше узрял за залавяне. Най-напред обаче щеше да го нарани.

Зашемети го отново, този път с юмрук. Кратко, концентрирано, светкавично и мощно кроше. Изпита удовлетворение, което надминаваше всичките й представи. Той се олюляваше, стенеше високо.

Главата му тежко се отметна назад. Косата му се разпиля. Тя искаше да го свали на пода. Може би в безсъзнание. След това щеше да светне лампата. А после можеше да го срита, докато лежи на пода.

— Това беше любовно шамарче — каза му тя. — Само за начало.

Гледаше го как залита пред нея. Всеки момент щеше да рухне.

Храс — нещо, някой я удари в гърба. Ударът й изкара дъха.

Тя не можеше да повярва, че е изненадана откъм незащитената си страна. Болката прониза цялото й тяло, сякаш беше простреляна.

Храс.

Повтори се същото.

В спалнята й имаше двама души.