Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (67)

66

Доктор Уил Рудолф сви в някакъв изровен черен път. Беше се привел в роувъра и събираше нещо от задната седалка. Изгледа нашата кола със студен, изпитателен поглед.

Продължих със същата скорост по черния път, гарниран с надвиснали, чворести черни клони. Няколкостотин метра по-нататък на един завой намалих скоростта и се насочих към тесния банкет на пътя. Паркирах пред изкривен крайпътен знак, който обещаваше още опасни завои.

— Спря пред някакво дървено бунгало — съобщих по радиостанцията на ФБР в колата. — Застанал е извън роувъра.

— Видяхме. Сгащихме го, Алекс — отговори ми гласът на Джон Асаро. — В момента сме от другата страна на бунгалото. Вътре изглежда тъмно. Той светва лампата. Ел паис гранде дел сур^[1]. Едно време испанците така са наричали тази местност. Идеалното място да заловим това копеле.

Ние с Кейт слязохме от колата. Тя ми се видя малко бледа, но това бе разбираемо. Температурата беше към пет градуса, ако не и по-ниска, и планинският въздух бе ободряващо хладен. Но Кейт не трепереше от влажния студ.

— Скоро ще го спипаме — казах й аз. — Той започва да прави грешки.

— Това може да е друга къща на ужасите. Ти беше прав — рече тя тихо. Очите й бяха вперени право напред. Толкова неспокойна я бях виждал само при първата ми среща с нея в болницата. — Чувствам се по същия начин, Алекс… чувствам се почти по същия начин. Зловещо. Май не съм много храбра, а?

— Повярвай ми, Кейт, и аз не се чувствам особено смел в този момент.

Гъстата мъгла като че ли никога нямаше да се вдигне. Имах чувството, че стомахът ми е препълнен с лед и киселини. Трябваше да тръгваме.

Насочихме се към тъмната завеса от дървета, стигаща до самото бунгало.

Северният вятър свистеше и виеше сред високите секвои и ели. Нямах представа какво ни очаква там.

— Мамка му — прошепна Кейт своята равносметка от нощните ни преживявания. — Не се шегувам, Алекс.

— Ще го имам предвид.

Ел паис гранде дел сур в три часа през нощта. Рудолф беше дошъл в един самотен ъгъл на края на света. Казанова също имаше къща вдън горите на юга. Изчезваща къща, където държеше своята колекция от млади жени.

Замислих се за пълните с кошмарни привидения дневници в „Лос Анджелис Таймс“. Дали Нейоми не беше преместена тук поради някаква налудничава психопатска причина? Може би беше затворена в това бунгало или някъде наблизо?

Внезапно се заковах намясто. Чувах песента на звънчета, клатени от вятъра в клоните на дърветата и тя звучеше особено зловещо при тези обстоятелства. Точно пред мен се виждаше малко бунгало. Беше розово, с бели врати и бели кантове на прозорците. Доста симпатично лятно бунгало.

— Оставил е светлината за нас — прошепна Кейт зад мен. — Помня, че Казанова пускаше силен рокендрол, когато беше в къщата.

Предполагах, че за нея е мъчително да се връща отново към пленничеството си, да го възкресява в паметта си.

— Виждаш ли някакви прилики с това бунгало? — попитах аз. Стараех се да бъда спокоен вътрешно, опитвах се да се подготвя за срещата с Джентълмена.

— Не. Аз съм виждала другата къща само отвътре, Алекс. Да се надяваме, че тази поне няма да изчезне.

— Надявам се на много други неща в този момент. Ще прибавя и това в списъка.

Бунгалото имаше островръх покрив и вероятно беше предназначено за почивка през уикенда. Доколкото можех да преценя отвън, имаше три или четири спални.

Когато се приближихме, извадих моя „Глок“. Напоследък това беше най-модното оръжие в Лос Анджелис. Тежи към половин килограм, когато е зареден, и почти не се забелязва под дрехите. Предполагах, че ще се представи отлично и в ел паис гранде дел сур.

Кейт се движеше плътно зад мен и ние продължихме да се приближаваме към полянката сред дърветата, която служеше за заден двор на бунгалото. Всъщност светеха две лампи, които трепкаха и привличаха насекоми. Едната беше на предната веранда. Втората беше в задната част на бунгалото. Започнах да си пробивам път натам. Махнах на Кейт да остане на място. Тя ме послуша.

Това може да е Джентълмена, предупредих се сам. Придвижвай се много бавно. Може да е капан. Всичко може да се случи. Оттук нататък нищо не може да се предвиди.

Можех да погледна през прозореца на задната спалня. Намирах се на по-малко от три метра от стената на бунгалото, а най-вероятно и от масовия убиец, който изправи косите на Западното крайбрежие. Тогава го видях.

Доктор Уил Рудолф крачеше напред-назад из малката стая и си говореше сам. Изглеждаше възбуден. Беше обгърнал с две ръце раменете си. Когато се приближих още малко, видях, че диша тежко. Не беше в добра форма. Сцената ми напомни за „тихите стаи“ в психиатричните болници, където пациентите отиват понякога, за да дадат воля на своите проблеми и непостоянни емоции.

Изведнъж Рудолф извика на някой… но в стаята нямаше никой, освен него. Лицето и вратът му бяха кървавочервени и той продължи да крещи, да крещи… на никого! Крещеше от дъното на дробовете си. Вените му щяха да се пръснат всеки момент.

Тръпки ме побиха от вида му и аз бавно се отдалечих от бунгалото.

Все още чувах гласа му, чувах думите да кънтят в ушите ми:

— Върви на майната си, Казанова! Целувай си шибаните момичета сам отсега нататък!