Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (64)

63

Днес щеше да е голям ден в Града на киното. Преследването на всички преследвания се разиграваше в Бевърли Хилс. Точно като деня, в който най-сетне именно тук заловиха убиеца удушвач Ричард Рамирес.

Днес ще спипаме Дракула.

Беше малко след осем часът сутринта. Двамата с Кейт седяхме в арктически синия форд торъс, паркиран на две преки от медицинския център „Седърс-Синай“. Във въздуха се носеше някакво електрическо жужене, сякаш целият град се захранваше от един-единствен генератор.

Бях нервен и напрегнат; мускулите ми бяха вцепенени, гадеше ми се. Ефектът на прегряването. Недостатъчен сън. Прекалено голям стрес за прекалено кратко време. Преследване на чудовища между два слънчеви океана.

— Мъжът, който слиза от беемвето, е доктор Уил Рудолф — казах на Кейт. Бях ужасно смачкан и имах чувството, че две яки ръце са ме стиснали като клещи.

— Добре изглежда — промърмори Кейт. — Освен това е непоклатимо уверен в себе си. Виж само как върви. Доктор Рудолф.

Кейт не промълви нито дума повече, докато наблюдаваше напрегнато Рудолф. Той ли беше Джентълмена? Той ли беше и Казанова? Или по някаква идиотска, психопатска причина, която все още не можех да проумея, някой ни погаждаше мръсен номер?

Сутрешната температура се колебаеше около петнайсет градуса. Въздухът беше кристално свеж като през есента на Североизток. Кейт носеше стар анцуг от колежа, високи маратонки, евтини слънчеви очила. Дългата й кестенява коса беше вързана на опашка. Разумен подбор на облекло и прическа за полицейска акция.

— Алекс, хората на ФБР наоколо ли са? — попита тя, без да сваля бинокъла от очите си. — Тук ли са сега? Нали тоя мерзавец не може да се измъкне?

Кимнах.

— Ако той направи нещо, каквото и да е, което да ни докаже, че той е Джентълмена, те ще го хванат. Този арест е необходим на тях самите.

Но в същото време ФБР ми предоставяше свободата, от която се нуждаех. Кайл Крейг изпълняваше обещанието си. Поне засега.

Двамата с Кейт наблюдавахме как доктор Уил Рудолф се измъква от купето на своето беемве, което току-що бе паркирал откъм западната страна на болницата. Носеше сако в опушено сив цвят с европейска кройка. Беше добре ушито и очевидно скъпо. Сигурно струваше колкото къщата ми във Вашингтон. Кестенявата му коса беше прибрана назад в модна опашка. Имаше тъмни очила с кръгли рамки.

Лекар в първокласна болница в Бевърли Хилс. Дяволски самодоволен. Беше ли той проклетият Джентълмен, подпалил чергата на този град?

Изпитах непреодолимо желание да хукна през паркинга и да го ударя, да го поваля на земята още сега. Стиснах зъби, докато челюстта ми изтръпна. Кейт не сваляше очи от него. Беше ли той и Казанова? Едно и също чудовище ли бяха и двамата?

Гледахме как Рудолф пресича площадката пред болницата. Имаше широка, бърза и бодра крачка. Нищо не го притесняваше днес. Накрая изчезна зад металносивата странична врата на болницата.

— Лекар — каза Кейт и поклати глава. — Толкова е зловещо, Алекс. Направо треперя отвътре.

Радиостанцията в колата ни стресна, но чухме дълбокия, дрезгав глас на агент Джон Асаро.

— Как е Алекс, видяхте ли го? Добре ли го огледахте? Какво мисли госпожица Мактиърнън? Каква е присъдата на нашия доктор Мръсник?

Погледнах към предната седалка, където се беше разположила Кейт. В този момент всичките й трийсет и една години си личаха. Не толкова самоуверена и сигурна. Най-важната свидетелка. Тя прекрасно разбираше съдбоносната сериозност на момента.

— Не мисля, че това е Казанова — каза накрая. Поклати глава. — Не е същият физически тип. По-слаб е… държи се по различен начин. Не съм сто процента сигурна, но не мисля, че е той, дявол да го вземе.

Звучеше леко разочарована. Продължи да клати глава.

— Почти съм сигурна, че не е Казанова, Алекс. По-вероятно е да са двама души. Двама мръсници.

Кафявите й очи бяха напрегнати, когато ме погледна.

Значи бяха двама. Дали се състезаваха? За какво, по дяволите, ставаше дума в тяхната игра?