Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (6)

5

Не ми хареса това, което заварих у нас. Множество коли бяха паркирани как да е около къщата ми. Тя е бяла, двуетажна, прилича на повечето къщи в тази страна. Много от колите ми се видяха познати — бяха на приятели и членове на семейството.

Сампсън рязко закова зад очуканата десетгодишна тойота на жената на покойния ми брат Арон. Сила Крос ми беше добър приятел. Упорита и умна. В крайна сметка започнах да я харесвам повече от брат ми. Какво правеше Сила тук?

— Какво, по дяволите, става? — попитах отново Сампсън. Бях започнал леко да се тревожа.

— Покани ме на една студена бира — каза той, докато изваждаше ключа от стартера. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.

Сампсън вече беше излязъл от колата и стоеше до нея. Можеше да е бърз като зимен вятър, когато пожелаеше.

— Хайде да влизаме, Алекс.

Бях отворил вратата, но все още седях вътре.

— Оставам тук. Ще вляза, когато аз реша.

Най-неочаквано не ми се искаше. По тила ми изби студена пот. Детективска параноя? Може би. А може би не.

— Не създавай трудности — отвърна Сампсън през рамо. — Поне веднъж в живота си.

Дълга ледена тръпка пробяга през тялото ми. Поех дълбоко дъх. Мисълта за чудовището в човешки облик, която напоследък бях успял да потисна, все още ме изпълваше с кошмари. Дълбоко в себе си се страхувах, че той ще избяга някой ден. Масовият убиец и похитител на деца вече беше минал веднъж по Пета улица.

Какво, по дяволите, ставаше в къщата ми?

Сампсън не почука на предната врата, нито позвъни на звънеца, който висеше на червено-сините си жици. Той просто безцеремонно влезе, сякаш живееше тук. Винаги си е бил такъв. Моят дом е и твой дом. Последвах го.

Синът ми Деймън влетя в отворените обятия на Сампсън и Джон го загреба, сякаш беше от въздух. Джани се засили и се плъзна по пода към мен с вик: „Татко!“ Вече се беше напъхала в детския спален гащеризон. Миришеше свежо на талк след току-що взетата баня. Моята малка дама. Имаше нещо странно в големите й кафяви очи. Изразът на лицето й ме вледени.

— Какво има, миличката ми? — попитах, като си потърквах носа в гладката, топла буза на Джани. Ние двамата обичаме да правим така. — Какво не е наред? Сподели с татко всичките си грижи и неволи.

В дневната видях три от лелите ми, двете ми снахи, единствения ми жив брат Чарлс. Лелите бяха плакали; лицата им бяха подпухнали и зачервени. По същия начин изглеждаше и снаха ми Сила, а тя не беше от тези, които циврят без основателна причина.

Стаята бе добила онази неестествена, предизвикваща клаустрофобия атмосфера, която се появява при бдението над мъртвец. „Някой е умрял — помислих си. — Някой, когото всички ние обичаме, е умрял.“ Но всички, които обичах, май бяха тук, събрани и строени като за проверка.

Мама Нана, моята баба, сервираше кафе, чай и пилешки мръвки, също студени, от които, изглежда, никой не беше вкусил. Нана живее на Пета улица заедно с мен и децата. Според нея тя отглежда и трима ни.

На осемдесет години Нана се е смалила до около метър и петдесет. Тя е все още най-впечатляващата личност, която познавам в националната ни столица, а аз познавам мнозина — хората на Рейгън, на Буш, а сега и на Клинтън.

Очите на баба бяха сухи, докато се занимаваше със сервирането. Рядко я бях виждал да плаче, въпреки че тя е страхотно сърдечна и грижовна натура. Тя просто вече не плаче. Казва, че не й остава чак толкова много да живее и няма да прахосва времето си в сълзи.

Най-сетне влязох в дневната и зададох въпроса, който напираше в главата ми.

— Приятно ми е да видя всички ви — Чарлс, Сила, леля Тия, — но ще бъде ли някой така любезен да ми каже какво става тук?

Всички се вторачиха в мен.

Все още люлеех Джани на ръце. Сампсън бе уловил Деймън в яката си дясна ръка като космата футболна топка.

Нана проговори от името на събралата се група. Почти недоловимите й думи ме пронизаха с остра болка.

— Става дума за Нейоми — каза тихо тя. — Нашата Шуши е изчезнала, Алекс.

След това мама Нана се разрида за първи път от много години насам.