Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (57)

56

В края на седмицата Кейт беше изписана от Университетската болница. Тя ме помоли да се срещаме и да разговаряме по възможност всеки ден. Аз приех на драго сърце.

— Това не е терапия в никое отношение, по никакъв начин и под никаква форма — предупреди ме тя.

Просто искаше да говори свободно с някого по-трудни теми. Отчасти заради Нейоми между нас се образува бърза и здрава връзка.

Нямаше никаква нова информация или следа по отношение на връзката между Казанова и Джентълмена в Лос Анджелис. Бет Либерман, репортерката от „Лос Анджелис Таймс“, отказа да разговаря с мен. Трябваше да се доверя на някого; доверих се на Кайл.

В понеделник следобед двамата с Кейт излязохме на разходка из горите край реката, където я бяха намерили двете момчета. Никой от нас не го беше казал направо, но ние вече работехме заедно по случая. Със сигурност никой не знаеше повече за Казанова от нея. Ако успееше да си припомни още нещо, това щеше да ни бъде от голяма полза. И най-малката подробност можеше да се окаже следата, която ще отприщи бента.

Кейт се умълча и някак си се умърлуши, когато навлязохме сред тъмната надвиснала гора на изток от реката. Чудовището в човешки облик може би се спотаяваше някъде наоколо, може би се прокрадваше сред дърветата точно в този момент. Може би ни наблюдаваше.

— Някога обичах да се разхождам в гори като тези. Черни къпини и боровинки. Сини сойки кълват зрънца навсякъде. Напомня ми за детството — каза Кейт, докато вървяхме. — Заедно със сестрите ми обичахме да плуваме всеки ден в една река като тази. Плувахме голи, което беше строго забранено от баща ми. Опитвахме се да правим всичко, което баща ми забраняваше строго.

— Всичкото това плуване се оказа от полза — отбелязах аз. — Може би ти е помогнало да се пуснеш по реката, без да си навредиш.

Кейт поклати глава.

— Не, това си беше чист инат. Заклех се, че няма да умра този ден. Няма да му доставя това удоволствие.

Не споделих собственото си усещане за дискомфорт сред тези гори. Част от моето неудобство вероятно се дължеше на злощастната история на околните земи и ферми. Едно време навсякъде тук са се простирали тютюневи плантации. Робски ферми. Кръвта и костите на моите прадеди. Невероятното отвличане и поробване на повече от четири милиона африканци, докарани в Америка в самото начало. Те са били отведени. Против волята им.

— Не си спомням нищо от околността, Алекс — обади се Кейт. Бях си препасал кобура, преди да слезем от колата. Кейт се намръщи и поклати глава при вида на оръжието. Но протестът й не надхвърли този мрачен поглед. Тя усещаше, че аз съм Унищожителят на дракони. Знаеше, че тук някъде има истински дракон. Беше го срещала.

— Помня, че избягах, втурнах се сред дървета също като тези тук. Високи борове. Малко светлина се процеждаше през клоните им, беше зловещо като в пещера с прилепи. Ясно си спомням как къщата изчезна. Не мога да си спомня почти нищо друго. Блокирам. Не знам дори как съм попаднала в реката.

Бяхме на около три километра от мястото, където бяхме оставили колата. Сега свърнахме на север, като се придържахме близо до реката, по чието течение Кейт се бе носила в нейното чудотворно бягство „на инат“. Всяко дърво и всеки храст неспирно се протягаха към гаснещата слънчева светлина.

— Това ми напомня за вакханките — каза Кейт. Горната й устна се изви в иронична усмивка. — Триумфът на мрака, на хаотичното варварство над цивилизования човешки разум.

Имах чувството, че се движим срещу някаква висока, неспирна вълна от растения. Знаех, че тя се опитва да говори за Казанова и ужасяващата къща, където той държеше другите жени. Опитваше се да го разбере по-добре. И двамата се опитвахме.

— Той отказва да бъде цивилизован или да има задръжки — казах аз. — Прави каквото си иска. Той е търсач на крайни усещания. Хедонист на нашето време.

— Ще ми се да го чуеш как говори. Той е много умен, Алекс.

— Ние също — напомних й аз. — Той ще допусне грешка, обещавам ти.

Започвах да опознавам Кейт все по-добре. Тя започваше да опознава мен. Разговаряхме за моята жена Мария, която беше убита при безсмислена престрелка от профучала гангстерска кола във Вашингтон. Разказах й за децата си, Джани и Деймън. Тя беше добър слушател. Притежаваше удивителни способности за общуване с пациенти. Доктор Кейт щеше да стане много добър лекар.

Към три часа следобед бяхме извървели към шест-седем километра. Чувствах се скапан, мускулите ме наболяваха. Кейт не се оплакваше, но сигурно всичко я болеше. Слава Богу, каратето я поддържаше в добра форма. Не бяхме открили никаква следа от мястото, където бе тичала по време на бягството си. Нито една от особеностите на местността, през която минахме, не й се стори позната. Нямаше никаква изчезваща къща. Никакъв Казанова. Никакви привличащи погледа следи в дълбоката тъмна гора. Нямаше защо да продължаваме.

— Как, по дяволите, е станал толкова печен? — промърморих аз, докато се тътрехме обратно към колата.

— От много практика — отвърна Кейт с гримаса. — Практика, практика, практика.