Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (52)

51

Казанова беше все още разстроен и много развълнуван от загубата на доктор Кейт Мактиърнън. Беше неспокоен и не можеше да мигне от часове. Въртеше се в леглото. Това беше опасно. Той бе допуснал първата си грешка.

След това някой прошепна в мрака:

— Добре ли си? Какво има?

Първоначално женският глас го стресна. Преди малко той беше Казанова. Сега плавно превключи на другата си личност — добрия съпруг.

Протегна се и нежно погали голото рамо на жена си.

— Добре съм. Нищо ми няма. Просто имам малък проблем със заспиването тази нощ.

— Забелязах. Нямаше как да не забележа. Въртиш се като шиш на скара.

В сънения й глас имаше усмивка. Тя беше добър човек и го обичаше.

— Съжалявам — прошепна Казанова и целуна рамото на жена си. Погали косата й, мислейки си за Кейт Мактиърнън. Кейт имаше много по-дълга кестенява коса.

Продължи да гали косата на жена си, но отново се унесе в измъчените си мисли. Нямаше с кого да си поговори. Вече не. Или поне в Северна Каролина.

Най-накрая се измъкна от леглото и уморено слезе по стълбите. Шмугна се в кабинета си, тихо затвори вратата и я заключи.

Погледна часовника си. Беше три часът. Това означаваше, че в Лос Анджелис е полунощ. Набра телефонния номер.

Всъщност Казанова имаше с кого да си говори. Един-единствен човек на света.

— Аз съм — каза той, когато чу познатия глас от другата страна на линията. — Чувствам се малко шантаво тази нощ. Сетих се за теб, разбира се.

— Да не би да намекваш, че водя разпътен живот? — попита Джентълмена със сподавен смях.

— Това се разбира от само себе си.

Казанова вече се чувстваше по-добре. Имаше някого, с когото можеше да сподели тайните си.

— Хванах още една вчера. Нека ти разкажа за Ана Милър. Тя е нещо изключително, приятелю.