Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (47)

46

Детектив Ник Ръскин ми се обади, че току-що са намерили още една жена, но не била Нейоми. Трийсет и една годишна стажантка от болницата в Чапъл Хил била уловена като риба в река Уайкейджил от две момчета, които решили да избягат от училище, но вместо това се оплели в мрежите на злата съдба.

Искрящозеленият сааб турбо на Ръскин ме чакаше пред прага на моя хотел. Напоследък двамата с Дейви Сайкс се опитваха да проявяват повече желание за сътрудничество. Сайкс си беше взел един ден отпуска — за първи път през този месец според неговия партньор.

Всъщност Ръскин изглеждаше щастлив да ме види. Той изскочи от колата и раздруса ръката ми, сякаш бяхме първи приятели. Както винаги Ръскин беше облечен като преуспяващ мъж. Черно спортно сако от „Армани“. Черна фланела с джобове.

Постепенно нещата се оправяха в моя полза. Имах чувството, че Ръскин знае за моите връзки с ФБР и иска да се възползва от тях. Той не беше човек, който ще седи със скръстени ръце. Това бе случай с голямо значение за кариерата му.

— Първият ни голям пробив — каза той.

— Какво знаеш за стажантката? — попитах го аз, докато ме караше към Университетската болница на Северна Каролина.

— Животът й виси на косъм. Казват, че било чудо. Няма дори счупени кости. Но е в шок или нещо по-лошо. Не може да говори или не иска. Лекарите използват думи като кататоничен или посттравматичен шок. Но поне е жива.

Ръскин работеше с ентусиазъм и когато пожелаеше, можеше да бъде обаятелен. Определено искаше да използва моите връзки. Може би аз на свой ред можех да използвам неговите.

— Никой не знае как се е озовала в реката. Нито как се е измъкнала от него — продължи Ръскин, когато навлязохме сред колежите на Чапъл Хил. Мисълта за Казанова, преследващ студентки на това място, беше кошмарна. Градът беше тъй красив, и изглеждаше тъй беззащитен.

— Или дали изобщо е била с Казанова — допълних мисълта му. — Не можем да сме сигурни.

— За нищо не можем да сме сигурни — оплака се Ръскин, завивайки в пряката с надпис „Болница“. — Ще ти кажа обаче едно нещо. Тази история е на път да прерасне в страхотен скандал. Циркът току-що опъна шатри в града. Гледай, точно пред нас.

В това отношение имаше право. Площадката пред болницата вече се бе превърнала в информационна лудница. Репортери от телевизията и пресата се бяха разположили на лагер на паркинга, входната площадка и навсякъде из спокойните равни зелени площи на университета.

Фотографите защракаха още щом пристигнахме. Ръскин все още беше местната звезда. Хората, изглежда, го харесваха. Аз се явявах по-малка знаменитост или в дадения случай нещо като куриоз. Новината за участието ми в случая с Гари Сонеджи вече беше разпространена по местните клюкарски агенции. Аз бях доктор детектив Крос, експерт по човешки чудовища от Севера.

— Кажете ни какво става — извика една репортерка. — Бъди човек, Ник. Каква е истинската история на Кейт Мактиърнън?

— Ако имаме късмет, може би тя ще ни каже — усмихна се Ръскин на репортерката, но продължи да върви, докато не се озовахме в безопасност зад стените на болницата.

Двамата с Ръскин бяхме далеч от първата бойна линия, но ни разрешиха да видим стажантката по-късно вечерта. Кайл Крейг дръпна конците, където трябваше, заради мен. Медицинският анализ показваше, че Кейтилия Мактиърнън не е психически болна, но страда от синдрома на посттравматичния стрес. Диагнозата изглеждаше основателна.

През тази нощ нямах възможност да предприема каквото и да било. Въпреки това останах, след като Ник Ръскин си отиде, и изчетох всички медицински диаграми, бележките на сестрите и пълните отчети за състоянието на болната. Внимателно прегледах докладите на местната полиция, описващи как е била намерена от две дванайсетгодишни момчета, избягали от училище, за да ловят риба и да пушат цигари край реката. Освен това подозирах, че знам защо Ник Ръскин ми се обади. Ръскин беше умен. Той разбираше, че състоянието на Кейт Мактиърнън може да наложи участието ми като психолог, тъй като и преди се бях занимавал с този вид стресови травми.

Кейтилия Мактиърнън. Оцеляла. Но едва-едва. Стоях до нея цели трийсет минути през тази първа нощ. Бяха я поставили на система. Страничните прегради на леглото се издигаха високо и плътно покрай нея. В стаята вече имаше цветя. Спомних си тъжната и силно въздействаща поема на Силвия Плат, наречена „Лалета“. Там става дума за пълната липса на сантименталност, с която Плат реагира на цветята, изпратени в нейната болнична стая след поредния й опит за самоубийство.

Опитах се да възстановя в съзнанието си начина, по който Кейт Мактиърнън е изглеждала, преди очите й да се превърнат в черни петна! Бях виждал нейни снимки. С тези грозни подутини по лицето тя сякаш си беше сложила мотоциклетни очила или газова маска. По долната й челюст имаше още по-отвратителни отоци. Освен това според болничните отчети беше загубила един зъб. Очевидно е бил избит поне два дена преди да бъде намерена в река Уайкейджил. Той я беше бил. Казанова. Самозваният любовник.

Беше ми мъчно за младата стажантка. Искаше ми се да й кажа, че нещата все някак ще се оправят.

Леко положих ръка върху нейната и отново и отново повтарях едни и същи изречения.

— Сега си сред приятели, Кейт. Ти си в болницата на Чапъл Хил. Ти си в безопасност, Кейт.

Не знаех дали жестоко наранената жена може да ме чуе или дори да ме разбере. Просто исках да й кажа нещо утешително, преди да я оставя за тази нощ.

И докато стоях и гледах младата жена, образът на Нейоми изплува пред мен. Не можех да си я представя мъртва. Добре ли е Нейоми, Кейт Мактиърнън? Виждала ли си Нейоми Крос? Искаше ми се да я попитам, но тя нямаше да може да ми отговори.

— Сега си в безопасност, Кейт. Спи спокойно, наспи се хубаво. Ти си в безопасност сега.

Кейт Мактиърнън не бе в състояние да каже и дума за онова, което се бе случило. Тя бе преживяла ужасяващ кошмар — по-страшен от всичко, което можех да си представя.

Тя бе видяла Казанова и той я бе лишил от дар-слово.