Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (45)

44

Бягай! Давай! Размърдай си задника! Разкарай се оттук, мътните да те вземат!

Кейт Мактиърнън се олюля и пристъпи с несигурна крачка през тежката дървена врата, която той беше оставил отворена.

Нямаше представа колко тежко е ранен Казанова. Единствената й мисъл бе да избяга. Хайде! Бягай, докато можеш.

Мозъкът й играеше номера. Мъгляви образи идваха и си отиваха, без да влязат в нормална връзка помежду си. Неизвестният опиат вече си вземаше своето в пълна мяра. Тя бе загубила напълно чувството си за ориентация. Докосна лицето си и осъзна, че бузите й са мокри. Плачеше ли? Дори в това не беше сигурна.

Едва успя да се изкатери по стръмната дървена стълба, която започваше от вратата. Дали водеше към горния етаж? Не беше ли изкачила току-що тези стълби? Не можеше да си спомни. Не можеше да си спомни нищо.

Чувстваше се безнадеждно объркана. Наистина ли беше повалила Казанова, или халюцинираше? Той преследваше ли я? Не препускаше ли нагоре по стълбите точно в този момент? Кръвта бучеше в ушите й. Беше толкова замаяна, че всеки миг можеше да се строполи на земята.

Нейоми, Мелиса Станфийлд, Криста Ейкърс. Къде ли ги държеше?

Изпитваше огромни трудности с поддържането на някакъв курс, докато се движеше из къщата. Клатушкаше се като пияна по дългия коридор. Каква бе тази странна структура, в която се намираше? Приличаше на къща. Стените бяха нови, наскоро издигнати.

— Нейоми! — извика тя, но гласът й едва успя да издаде звук. Не можеше да се концентрира, не можеше да се съсредоточи за повече от две-три секунди. Коя беше Нейоми? Не можеше да си спомни точно.

Спря и натисна дръжката на някаква врата. Тя не се отвори. Защо беше заключена? Какво изобщо търсеше? Какво правеше тук? Опиатите не й позволяваха да подреди мислите си.

„Изпадам в шок, в травма“, помисли си тя. Усещаше студ и вцепенение. Всичко, което можеше да препуска, сега препускаше без всякакъв контрол из главата й.

Той идва да ме убие. Той идва отзад!

„Бягай! — изкомандва се тя. — Намери изхода. Съсредоточи се! Намери помощ.“

Стигна до още едно дървено стълбище, което изглеждаше прастаро, едва ли не от друга ера. Мръсотията се беше спекла по стъпалата. Пръст. Дребни камъчета и парчета стъкло. Това наистина бяха стари стълби. Не като новата дървения вътре.

Кейт не бе в състояние повече да пази равновесие. Тя внезапно политна напред и едва не си удари брадичката във второто стъпало. Продължи да пълзи, да се катери на четири крака нагоре. Влачеше се на колене. Изкачваше стълбите. Накъде? Към някакъв таван? Къде щеше да излезе? Дали той нямаше да я чака там с парализиращия пистолет и спринцовката?

Изведнъж тя се оказа навън! Беше извън къщата! Беше го направила някак.

Беше почти заслепена от потоците слънчева светлина, но светът никога не й се бе струвал толкова прекрасен. Тя вдъхна сладката миризма от смолата на дърветата: дъбове, чинари, устремени нагоре борове, с клонки само по върховете. Кейт гледаше дърветата и небето, високо, високо горе и плачеше. Сълзите се стичаха по лицето й. Беше израснала сред гори като тези.

Бягай! Тя внезапно си спомни отново за Казанова. Опита се да побегне. Падна след няколко крачки. Запълзя на четири крака. Изправи се, олюлявайки се. Бягай! Махай се оттук!

Кейт се завъртя в пълен, плавен кръг. Продължи да се върти — веднъж, два пъти, три пъти, — докато накрая едва не падна отново.

Не, не, не! Гласът в главата й беше силен, крещеше й. Тя не можеше да повярва на очите си, не можеше да се довери на сетивата си.

Това беше най-идиотското, най-налудничавото нещо. Това бе най-кошмарният сън наяве. Нямаше никаква къща! Никъде нямаше никаква къща, накъдето и да погледнеше, както и да се въртеше сред високите борове.

Къщата, в която беше затворена, бе изчезнала.