Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (42)

41

Казанова щеше да я убие. Скоро.

В ужасяващата тишина и самота Кейт почувства непреодолима нужда да се помоли на Господ. Господ все щеше да я чуе в това гротесково и сатанинско място.

Молеше се толкова силно и съсредоточено, че не чу, когато той застана на вратата. Но той винаги беше толкова тих и спокоен, фантом. Призрак.

— Ти изобщо не слушаш! Отказваш да възприемаш — каза й Казанова.

В едната си ръка държеше болнична спринцовка. Носеше виолетова маска, върху която бяха нанесени бели и черни петна. Това беше най-мрачната и плашеща маска, която си бе слагал досега. Маските май наистина отговаряха на настроенията му.

Кейт се опита да каже: „не ме наранявай“, но нищо не излезе. От устните й се отрони само едва чуто „пфф“.

Той щеше да я убие.

Не й бяха останали сили да стане или дори да седне, но тя го дари с нещо, което й се стори като немощна усмивка.

— Здравей… радвам се да те видя.

Успя да изрече само толкова. Запита се дали той изобщо разбира. Не беше сигурна.

Той й каза нещо в отговор, нещо важно, но тя нямаше представа какво точно. Тайнствените думи отекваха в мозъка й… безсмислено ала-бала. Опитваше се да чуе какво й говори. Опитваше с всички сили…

— Д-р Кейт… говорила с другите… наруши правилата на дома! Най-доброто момиче, най-доброто!… А можеше… толкова умна, че чак глупава!

Кейт кимна, сякаш беше разбрала какво й е казал, сякаш беше следила неотклонно думите и логиката му. Той явно знаеше, че тя е говорила с другите. Дали не беше казал, че тя е толкова умна, че е чак глупава? Това беше напълно вярно. Правилно си забелязал, приятел.

— Исках… поговорим — успя да каже тя. Имаше чувството, че езикът й е напъхан във вълнена ръкавица. Това, което искаше да каже, бе следното: „Нека поговорим. Нека поговорим за всичко това. Трябва да говорим.“

Но той не беше настроен за разговори при това посещение. Изглеждаше вглъбен в себе си. Много дистанциран. Леденият човек. Имаше нещо особено нечовешко в него. Тази отвратителна маска. Днес неговата личност се наричаше Смърт.

Той се намираше на по-малко от три метра, въоръжен с електрошоков пистолет и спринцовка. Лекар, изкрещя мозъкът й. Той е лекар, нали?

— Не искам да умра. Ще бъда добра — успя да промълви тя с голямо усилие. — Ще се облека… високи токчета…

— Трябваше да помислиш за това по-рано, доктор Кейт, и не трябваше да нарушаваш правилата на моя дом при първия удобен случай. Ти беше грешка от моя страна. Обикновено не допускам грешки.

Тя знаеше, че електрошоковете щяха да я парализират. Опита се да се съсредоточи върху това, което можеше да направи, за да се спаси.

Вече беше на автопилот. Само тренирани рефлекси. „Един мощен прав удар“, помисли си тя. Но точно в момента това изглеждаше невъзможно. Но все пак тя беше успяла да навлезе дълбоко в съзнанието си. Пълна концентрация. Всичките й години на каратистка практика сега се канализираха в един нищожен шанс за спасяване на живота й.

Един последен шанс.

В доджото й бяха повтаряли хиляди пъти да се съсредоточи върху една-единствена цел и тогава да използва силата и енергията на врага срещу самия него. Пълно съсредоточаване. Доколкото й беше възможно точно сега.

Той се приближи и вдигна пистолета срещу гърдите й. Движенията му бяха изключително целенасочени.

Кейт дрезгаво изкрещя: „Кий-ай!“ или нещо подобно. Най-доброто, на което беше способна в този момент. Изрита го с цялата сила, която й беше останала. Целеше се в бъбреците му. Ударът можеше да го изкара от строя. Тя искаше да го убие.

Кейт не можа да нанесе точно удара на своя живот, но нещо стана. Тя влезе в здраво съприкосновение с кости и плът.

Не бъбреците, дори не и близо до очакваната цел. Ритникът беше попаднал в слабините или в горната част на бедрата му. Нямаше значение — беше го заболяло.

Казанова изви от болка. Звучеше като куче, пернато от профучала кола. Освен това можеше да се каже, че го е изненадала. Той направи несигурна крачка назад.

След това се срути на пода. На Кейт Мактиърнън й се прииска да извика от радост.

Беше му причинила болка.

Казанова беше повален.