Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (30)

29

Получих спешно телефонно обаждане от една студентка по право от курса на Нейоми. Каза, че името й е Флорънс Кембъл и трябва да говори с мен колкото е възможно по-скоро.

— Трябва да говоря с вас, доктор Крос, наложително е — каза тя.

Срещнах се с нея в студентския град на „Дюк“, близо до „Браян Юнивърсити Сентър“. Флорънс се оказа чернокожа жена на не повече от двайсет-двайсет и две години. Разхождахме се сред магнолиите и добре поддържаните готически сгради на колежите. Нито един от двама ни не изглеждаше като напълно естествена част от обстановката.

Флорънс беше висока, непохватна и леко озадачаваща на пръв поглед. Имаше сложна висока прическа, която ми напомняше за Нефертити. Външният й вид определено беше странен или може би старомоден и ми дойде наум, че може би все още има хора като нея в селските райони на Мисисипи и Алабама. Флорънс беше защитила дипломната си работа в Университета на Мисисипи, който беше толкова далеч от „Дюк“, колкото му стига на човек въображението.

— Много, много съжалявам, доктор Крос — каза тя, когато седнахме на една пейка от камък и дърво, чиито дъски бяха издраскани със студентски графити. — Поднасям извиненията си на вас и на вашето семейство.

— За какво, Флорънс? — попитах. Нямах представа какво има предвид.

— Не направих опит да говоря с вас, когато дойдохте в студентския град вчера. Никой не ни обясни, че Нейоми може и да е отвлечена. Поне дърамската полиция със сигурност дума не ни каза. Бяха просто груби. Изглежда, не смятаха, че Нейоми е в истинска беда.

— Защо мислиш така? — зададох на Флорънс въпроса, който рикошираше в собствената ми глава.

Тя се взря дълбоко в очите ми.

— Защото Нейоми е черна. Дърамската полиция, ФБР, всички тях не ги е грижа за нас така, както за белите жени.

— Мислиш ли го? — политах.

Флорънс Кембъл завъртя очи.

— Това е истината, защо да не вярвам в нея? Франц Фенън твърди, че расистката надстройка е вградена като постоянна характеристика в психологията, икономиката и културата на нашето общество. Аз вярвам и в това.

Флорънс беше много сериозна жена. Носеше екземпляр от „Всички американци“ на Албърт Мъри под мишница. Започвах да харесвам нейния стил. Беше време да разбера какви тайни знае за Нейоми.

— Кажи ми какво става тук, Флорънс. Недей да редактираш мислите си заради това, че съм чичо на Нейоми или защото съм полицай.

Флорънс се усмихна. Отметна един кичур от лицето си. Тя беше отчасти Имануел Кант, отчасти малката черна Приси от „Отнесени от вихъра“.

— Ето какво знам. Това е причината, поради която някои момичета от общежитието бяха разтревожени за Нейоми. — Пое една глътка от ухаещия на магнолии въздух. — Всичко започна с един мъж на име Сет Самюъл Тейлър. Той е социален работник в програмите на Дърам. Аз представих Нейоми на Сет. Той ми е братовчед.

— Все още не виждам къде е проблемът — казах аз.

— Сет Самюъл и Нейоми се влюбиха един в друг някъде през декември миналата година — продължи тя. — Нейоми се мотаеше като муха без глава с блуждаещ поглед в очите, което изобщо не е в нейния стил, както знаете. Отначало той идваше в общежитието, но след това тя започна да остава при Сет в апартамента му в Дърам.

Бях малко изненадан, че Нейоми се е влюбила и не е споменала за това на Сила. Защо не беше казала на никой от нас? Все още не разбирах къде е проблемът с останалите момичета в общежитието.

— Аз съм абсолютно сигурен, че Нейоми не е първата колежанка в „Дюк“, която се влюбва. Нито е първата, която се среща с мъж.

— Тя не просто се срещаше с мъж, тя се срещаше с черен мъж. Сет редовно пристигаше направо от строежите с прашния си комбинезон и кожено работно яке. Нейоми започна да ходи из студентския град със сламена изполичарска шапка, с каквито на времето са работели негрите в памуковите плантации. Понякога Сет носеше каска с надпис „Робски труд“. Той се осмеляваше да бъде язвителен и ироничен спрямо социалната активност на монахините и — Боже опази! — спрямо тяхното социално съзнание. Караше се с черните чистачки, когато те се опитваха да си вършат работата.

— А какво мислиш ти за твоя братовчед? — попитах Флорънс.

— Сет е драка. Дразни се от расовото неравенство до такава степен, че понякога това влиза в конфликт със собствените му идеи. Но иначе е чудесен. Работяга, не се страхува да не си изцапа ръцете. Ако не ми беше братовчед… — каза Флорънс и ми намигна.

Хапливото й чувство за хумор ме разсмя. Тя беше малко непохватно негърче от Мисисипи, но беше и истинска дама. Дори започвах да харесвам високата й прическа.

— Добри приятелки ли бяхте с Нейоми? — попитах аз.

— Отначало не. Двете се конкурирахме за „Правен журнал“. Сам разбираш, че там може да успее само една черна жена. Но след като се източи първата година, ние се сближихме. Обичам Нейоми. Тя е най-добрата.

Изведнъж се замислих дали изчезването на Нейоми не е свързано с нейния приятел. Може би то нямаше нищо общо с убиеца в Северна Каролина.

— Той наистина е много свестен. Недейте да го наранявате — предупреди ме Флорънс.

Аз кимнах.

— Ще счупя само единия му крак.

— Той е силен като вол — върна ми го тя.

— Аз съм вол — казах на Флорънс Кембъл, споделяйки една от малките си тайни.