Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (23)

22

Казанова наблюдаваше доктор Алекс Крос. Бързият му остър ум работеше на високи обороти като свръхмощен компютър — може би най-мощният в целия университет.

— Я го виж ти Крос — промърмори той. — Урежда си среща със стара приятелка на Нейоми! Там няма да намериш нищо, докторе. Не си стигнал и до „топло“. Всъщност става все по-„студено“.

Той следваше Алекс Крос на безопасно разстояние по посока на общежитията на „Дюк“. Беше чел много за Крос. Знаеше всичко за психолога и детектива, който си бе изградил репутацията, залавяйки убиец, отвличащ деца във Вашингтон. Тъй нареченото престъпление на века, което беше прах, хвърлен от медиите в очите на хората и чисти врели-некипели.

„Е, кой е по-добър в тази игра — искаше му се да кресне в лицето на доктор Крос. — Аз знам кой си ти. А ти не знаеш колкото едно кучешко лайно за мен. Никога няма да узнаеш.“

Крос спря да върви. Извади бележник от задния джоб на панталоните си и записа нещо.

„Какво става, докторе? Да не би да те е осенила някоя важна мисъл? Много се съмнявам. Честна дума, съмнявам се. ФБР, местната полиция, всички ме следят от месеци. Сигурно и те си водят бележки, но никой не е намерил ключа…“

Казанова продължи да наблюдава как Алекс Крос върви към студентския град, докато най-накрая го изгуби от поглед. Идеята, че Крос може действително да го проследи и залови, беше немислима. Чисто и просто нямаше да го бъде.

Избухна в смях и си наложи да се овладее, тъй като студентският град гъмжеше от народ в неделя следобед.

„Никой не е намерил ключа, доктор Крос. Не разбираш ли?… Точно това е ключът!“