Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (19)

18

Атаката на ястреба… добре избраният момент е всичко. Сега подбирането на момента беше равно на оцеляване, осъзна Кейт.

Тя направи отчаян опит да остане будна, но силният опиат от навлажнената кърпа бе започнал да действа. Кейт успя да нанесе бърз страничен удар с крак, прицелвайки се в слабините му. Усети нещо твърдо. По дяволите! Той се беше подготвил за нея. Беше си сложил специален бандаж, за да предпази гениталиите си. Познаваше силата й. О, Боже, не. Как може да знае толкова много за нея?

— Не е много любезно, Кейт — прошепна той. — Определено не е гостоприемно. Зная за твоето карате. Очарован съм от теб.

Очите й гледаха диво. Сърцето й биеше толкова силно, че той можеше да го чуе или поне така й се струваше. Беше я накарал направо да си глътне езика от страх. Силен и бърз, и знаеше за каратето й, знаеше какъв може да е следващият й ход.

— Помощ! Помогнете ми! — изкрещя тя с всички сили. Кейт просто се опитваше да го стресне с виковете си. Нямаше жива душа в радиус от един километър около къщата.

Две яки като клещи ръце я сграбчиха и успяха да стиснат ръцете й точно над китките. Кейт извика от болка, но се измъкна.

Той беше по-силен от всички напреднали носители на черни пояси в нейното училище по карате в Чапъл Хил.

„Животно — помисли се Кейт. — Диво животно… много рационален и коварен. Професионален спортист?“

Най-важният урок, на който я бе научил нейният сенсей в доджото, изплува през вцепеняващия страх и хаос на момента: Избягвай всички битки. Всеки път, когато е възможно, бягай от боя. Ето това бе урокът — най-доброто от вековния опит в бойните изкуства. Този, който не влиза в битка, доживява до следващата битка.

Побягна от спалнята през познатия тесен коридор.

Тази нощ апартаментът изглеждаше по-тъмен от обикновено. Разбра, че той е спуснал всички завеси и щори. Имаше присъствие на духа. Хладнокръвие. План за действие.

Трябваше да бъде по-добра от него, по-добра от неговия план. Една мисъл на Сун Цу се блъскаше в главата й: „Армията победителка печели своята победа, преди да влезе в сражението.“ Нападателят мислеше точно като Сун Цу и нейния сенсей. Можеше ли да е някой от доджото по карате?

Успя да стигне до дневната. Нищо не виждаше. Беше дръпнал завесите и тук. Зрението и чувството й за равновесие определено й изневеряваха. Всички форми и движещи се сенки в стаята се раздвояваха. Проклет да е!

Носейки се из меката мъглявина на опиата, тя си спомни за жените, изчезнали в окръзите Ориндж и Дърам. Беше чула по новините, че е намерен още един труп. Млада майка на две деца.

Трябваше да се измъкне от къщата. Може би свежият въздух щеше да й помогне да дойде на себе си. Тя залитна към входната врата.

Нещо препречваше пътя й. Беше избутал канапето пред вратата! Кейт беше твърде слаба, за да го отмести.

Отчаяна, тя извика отново:

— Питър! Ела, помогни ми! Помогни ми, Питър!

— О, я млъкни, Кейт. Та ти дори не се виждаш вече с Питър Макграт. Смяташ го за глупак. Впрочем къщата му е на единайсет километра оттук. Единайсет километра седемстотин четирийсет и пет метра. Проверих.

Гласът му беше толкова спокоен и разумен. И той определено я познаваше, знаеше подробно за Питър, знаеше всичко.

Беше някъде близо зад нея в наелектризиращата тъмнина. В гласа му не се долавяше нито припряност, нито паника. За него това беше като обикновен ден на плажа.

Кейт бързо се премести наляво, по-далеч от гласа, по-далеч от чудовището с човешки облик в нейната къща. Остра болка внезапно премина през тялото й и тя издаде слаб стон.

Беше ударила пищяла си в прекалено ниската, прекалено безполезна стъклена масичка, която сестра й Керъл Ан й беше дала. Това бе добронамереното усилие на Керъл да придаде изисканост на апартамента. Как мразеше тази масичка. Пронизваща, туптяща болка скова левия й крак.

— Пръстчето ли си удари, Кейт? Защо не спреш с тези опити да търчиш в тъмното? — засмя се той и смехът му беше толкова нормален, почти приятелски. Забавляваше се. Това беше голяма игра за него. Момче и момиче си играят в тъмното.

— Кой си ти? — извика тя към него… Изведнъж нещо й хрумна. Възможно ли е да е Питър? Да не би Питър да е полудял?

Още малко, и щеше да припадне. Опиатът, който й беше дал, я бе оставил с твърде малко сили, за да продължава да бяга. Той знаеше за черния й каратистки пояс. Може би знаеше също, че прекарва част от времето си в залата за вдигане на тежести.

Тя се обърна и ярък лъч от фенерче блесна право в очите й. Той го отмести, но тя все още виждаше остатъчни кръгове светлина. Примига и едва успя да зърне силуета на висок мъж. Над метър и осемдесет, с дълга коса.

Не можеше да види лицето, само за миг й се мярна профилът му. Нещо не беше наред с лицето му. Защо? Какво му имаше?

После видя пистолета.

— Не, недей — каза Кейт. — Моля те… не!

— Да — прошепна той интимно, почти като любовник.

След това хладнокръвно простреля Кейт Мактиърнън право в сърцето.