Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (12)

11

Двамата със Сампсън се редувахме на кормилото по време на четиричасовия път от Вашингтон до Северна Каролина. Докато карах аз, Мъжът планина спеше. Носеше черна тениска, на която без заобикалки пишеше „СИГУРНОСТ“. Икономия на думи.

Когато Сампсън пое контрола над моето старо порше, аз си сложих старите слушалки на уокмена. Слушах великия Джо Уилямс, мислех за Шуши, продължавах да се усещам вътрешно кух.

Не можех да заспя, а бях спал не повече от час предишната нощ. Чувствах се като убит от мъка баща, чиято единствена дъщеря е изчезнала. Имаше нещо гнило в този случай.

По обед навлязохме в територията на Юга. Родното ми място Уинстън-Салем беше на стотина километра оттук. Не бях се връщал по тези места от десетгодишна възраст — всъщност от годината, в която майка ми почина, а ние с братята ми бяхме преместени във Вашингтон.

В Дърам бях идвал и по-рано за дипломирането на Нейоми. Тя завърши „Дюк“ с пълно отличие и получи едни от най-силните и възторжени овации в историята на церемонията по връчването. Целият личен състав на семейство Крос бе налице. Това бе един от най-щастливите и горди дни за всички нас.

Нейоми беше единственото дете на брат ми Арон, който почина от цироза на трийсет и три години. Тя порасна бързо след неговата смърт. Майка й трябваше години наред да работи по шестдесет часа на седмица, за да издържа и двете, така че Нейоми въртеше домакинството от десетгодишна. Беше най-мъничкият генерал.

Тя беше бързо развиващо се малко момиченце и четеше за приключенията на Алиса в „Огледалния свят“, когато бе само на четири години. Един семеен приятел й даваше уроци по цигулка и тя се научи да свири добре. Обичаше музиката и все още свиреше, когато й оставаше време. Завърши гимназията „Джон Каръл“ във Вашингтон като първенец на класа. Колкото и да беше заета с уроците, намираше време да пише изящна проза за живота, видян през очите на човек, израснал в новите квартали. Напомняше ми за Алис Уокър^[1] на млади години.

Надарена.

Изчезнала преди повече от четири дни.

В чисто новата сграда на полицията в Дърам нито един колега не излезе да ни приветства с добре дошли дори след като ние със Сампсън показахме значките и удостоверенията си от Вашингтон. Дежурният сержант не беше впечатлен.

Той ми приличаше на телевизионния синоптик Уилард Скот. Беше подстриган, като таралеж, имаше дълги дебели бакенбарди и кожата му беше с цвят на прясна шунка. След като разбра кои сме, положението леко се влоши. Никакъв червен килим, никакво южняшко гостоприемство, никаква южняшка взаимопомощ.

Ние със Сампсън трябваше да седнем и да си гризем ноктите от нетърпение в дежурната стая на Дърамския полицейски участък. От горе до долу блестящо стъкло и полирано дърво. Даряваха ни с онези враждебни изражения и непроницаеми погледи, които обикновено са запазени за пласьори на наркотици, заловени край училищата.

— Имам чувството, че току-що сме кацнали на Марс — каза Сампсън, докато чакахме и наблюдавахме как изключително милите, добре гледани дърамски жалбоподаватели идват и си отиват. — Не ми харесва чувството, което ми вдъхват марсианците. Не ми харесват малките им мънистени марсиански очички. Не мисля, че ми допада новият Юг.

— Като си помислиш, където и да бяхме отишли, все това ни чака — казах на Сампсън. — Щяхме да получим същия прием, същите студени погледи и в полицията на Найроби.

— Може и така да е. — Сампсън примига иззад тъмните си очила. — Но те поне щяха да са черни марсианци. Поне щяха да знаят кой е Джон Колтрейн^[2].

Дърамските детективи Ник Ръскин и Дейви Сайкс най-сетне слязоха да се срещнат с нас час и петнайсет минути след като бяхме пристигнали.

Ръскин леко ми напомняше за Майкъл Дъглас в неговите роли на ченге. Дрехите му бяха добре съчетани: спортно сако от туид в зелено и кафеникаво, фабрично изтъркани дънки, жълт мобифон. Беше висок горе-долу колкото мен, което ще рече около метър и деветдесет, тоест малко по-висок от необходимото. Дългата му кестенява коса беше зализана назад и подстригана с бръснач.

Дейви Сайкс беше добре сложен мъж. Главата му представляваше масивен блок под прав ъгъл с раменете. Имаше сънливи очи с цвят на овесена каша, почти никакъв емоционален израз, доколкото можах да доловя. Сайкс беше типът на приятел до гроб; определено не лидерът. Поне ако първите впечатления имат някакво значение.

Двамата се ръкуваха с нас и се държаха така, сякаш всичко вече е простено, сякаш ни прощаваха, задето сме ги обезпокоили. Имах чувството, че Ръскин е свикнал да се налага в Дърамския полицейски участък. Приличаше на местната звезда. Най-важната персона по тези места. Идолът на жените в дърамския дворец от стъклопласт.

— Съжалявам, че се наложи да чакате, детектив Крос, детектив Сампсън. Голям огън ни се пече на задниците — каза Ник Ръскин. Имаше лек южняшки акцент. Изключително самоуверен.

Все още не бе споменал името на Нейоми. Детектив Сайкс мълчеше. Дума не обелваше.

— Какво ще кажете за една разходка с мен и Дейви? Ще ви разясня ситуацията по пътя. Станало е убийство. Полицията е открила женски труп в Ефланд. В извънредно лошо състояние.